138 години от подписването на Търновската конституция


От Моята българска история, публикувана на 16 април 2017

от Тончо Краевски

 

Когато учим в училище за Освобождението, за Първата световна война или друго грандиозно събитие, рядко ни обръщат внимание на това колко „крехки” са тези събития, колко малко е трябвало, за да отклони историята в друга посока. Така стои и въпросът с Търновската конституция – учредителният документ, който прави реалност вековната мечта за независима българска държава. За да можем наистина да оценим неговото значение, трябва да престанем да го разглеждаме като даденост, като нещо спуснато отгоре и да обърнем внимание на онези подробности и онези брънки във веригата на историята, без които Търновската конституция щеше да поеме съвсем различен курс.

Има три редакции на проекта за конституция на новото българско княжество, едва последната от които се превръща в основен закон на Княжество България. Първият вариант е изготвен от руския юрист Сергей Лукиянов и канцеларията на Временното руско управление в България. Той е базиран на конституцията на кралство Сърбия от 1869 г., но има някои съществени разлики. Макар да предвижда безпрецедентно сериозна отчетност на изпълнителната власт пред Народно събрание, в повечето други отношения проектът на Лукиянов е по-консервативен. По-голямата част от депутатите в Обикновеното и Великото народно събрание е трябвало да присъстват там по право (съдии, учители, духовници) или по назначение от княза, а избираните от народа са били малцинство. Освен това в този проект все още не се говори за „конституционна” монархия, тъй като конституционализмът в Русия по онова време още е бил тема табу.

Едва когато проектът пристига за втора редакция в Петербург, един по-високопоставен академик с либерални убеждения, професор Александър Градовски, се осмелява да наложи идеята за конституционна монархия и за по-голяма изборност на народните представители. Той силно се противопоставя на идеята мнозинството депутати да не са демократично избрани. Според професор Градовски само едно преобладаващо, избрано от народа събрание е можело да има легитимност и да обедини нравствено българската нация.

Така през април 1879 г. проектът пристига за обсъждане на откритото тогава Учредително събрание в Търново. Тук е важно да отбележим две неща. Първо, че ако на Берлинския конгрес не е бил намален срока на руския престой от 2 години на 9 месеца, Учредителното събрание щеше да се състои най-рано през 1880 или дори 1881 година. Отново поради решенията взети на този конгрес, то е било заплашено от провал в самото си начало, когато и либерали, и консерватори се обявяват за бойкот на събранието, изпращане на протестни ноти и молби до Великите сили и други действия до удовлетворяване на исканията на българите за национално обединение в границите от Санстефанския договор. Страстите в крайна сметка се успокояват, включително с помощта на Сергей Лукиянов, който е изпълнявал ролята на надзорник и представител на руския император. Депутатите постигат съгласие, че утвърждаването на свободна и легитимна българска държава, макар и в тесни граници, е по-важният стратегически ход, който ще отвори възможност за по-късно обединение.

После следват дълги дни на заседания и спорове около същината на конституцията, оформят се групите на либералите и консерваторите. Първите, предвождани от Петко Каравелов и Петко Славейков, искат още по-нататъшно разширяване на политическите права на гражданите, докато вторите, начело с д-р Констатин Стоилов, настояват за завръщане към началата на проекта на Лукиянов, повече правомощия за монарха и по-ограничени политически права за населението. Консерваторите обаче са били малцинство в Учредителното събрание. Спорът стига най-горещата си точка, когато става въпрос за горната камара на Народното събрание. Консервативната позиция е защитена от Тодор Икономов в обширна реч за политическата теория на двукамарния парламент и защо той е необходим в България. Той се опасява, че бъдещият парламент ще се напълни с „пламенна младеж... и самодоволни граждани, представители на еснафите” и техните радикални идеи ще трябва да бъдат удържани от горна камара. Петко Славейков отговаря с изключително хаплива реч, в която казва, че ще се въздържи от „буйни словоизвержения, гръмливи фрази и калабалък думи”, но всъщност напада консерваторите лично и с много шеги и турцизми в лексиката си успява да убеди мнозинството, че Народното събрание може да се напълни и с адвокати, които са „най-гюрюлтаджии” и „такива скакалци може твърде скоро да се навъдят у нас”. Ниската политическа култура прави по-нататъшния диалог невъзможен и в този момент консерваторите напускат залата. В отсъствието на опозиция либералите отхвърлят предложенията за създаване на сенат и държавен съвет, както и всички форми на избирателен ценз. Особено важно е, че тогава за пръв път е отхвърлена точката, неизменно присъствала в предишните проекти, че конституцията трябва да има петгодишен срок на действие и след това отново да бъде преразгледана. В противен случай щеше да има Велико народно събрание по този въпрос през 1884 година. В крайна сметка с участие на консерваторите и духовенството окончателният текст на конституцията е подписан на 14 април и официално приет на 16-ти.

Конфликтите, белязали Учредителното събрание, обаче не стихват след него, а продължават да тлеят. Победата на либералите са оказва пирова, въпреки демократичното им мнозинство. Неспособността на двете фракции да стигнат до разумен консенсус предопределя следващото десетилетие на политически борби и обрича България на нестабилност. Най-голямата жертва на този конфликт е самата Търновска конституция, която не добива абсолютна легитимност и подобно на Санстефанския договор си остава един нереализиран демократичен идеал и в последвалите няколко десетилетия е многократно нарушавана и осакатявана.

За българите 138 години по-късно остава да осмислят колко крехка е конституцията и колко е важен пълният обществен консенсус около нейната ценност. Защото нито едно събитие не е даденост, нито едно постижение не е спуснато отгоре и пътят на историята не е равен – по него продължава има пропасти и остри завои, които във всеки миг може да я преобърнат. И ние трябва да си отваряме очите за тях.

Автор
още по темата

още от Моята българска история