Хубавата страна на гадния въздух е, че може да промени мисленето

Разговор с Миглена Герасимова за града, устойчивостта и активизма от София до Сао Пауло


От Надежда Московска, публикувана на 10 февруари 2018

Докато разсъждавахме за провалите и успехите в контекста на февруарския ни „градски“ брой на „Вечери за наивници“, се сетихме за Миглена Герасимова – урбанист и социолог, част от екипа на „Визия за София“. Иначе казано – човек, който мисли града и градската среда в понятия като устойчивост, участие и система.

Завършила е специалност Урбанизъм в УАСГ. След няколко годишна работа като проектант и консултант по градско планиране се отдава на активистка работа, което по-късно я довежда до изследователска дейност в областта на градските изследвания и гражданското участие в процесите по изменение и развитие на градовете и градската структура. 

Разговорът с Миглена оставя хубаво усещане. Усещане, че нещата зависят от нас и че има как да бъдем чути.

 

Струва ли ми се, или у нас като че ли няма широко разбиране за това какво прави урбанистът?

Общо взето, повечето хора не разбират какво е това урбанизъм. А като кажеш „градска среда“, казват „А, архитект, добре“. В последните години все пак е малко по-различно.

 

Имаш ли си кратко обяснение, като за напълно непосветени?

Като ми кажат, че съм архитект, просто отговарям, че архитектите правят къщи, а ние правим градове. Ако трябва да отговоря сериозно, обикновено го обвързвам с мащаба и системата на планиране, взаимосвързаността на всички елементи.

 

А какви са нагласите към регулациите? Повече свобода или стремеж към по-централизирана и по-авторитарна перспектива?

Всяка една истина е локална истина. Можем да следваме някаква обща идея за това как е добре или недобре да изглежда едно пространство, но тя винаги е пречупена през културната призма. И ако се опитваме да следваме някаква световна тенденция или нещо модерно и се опитваме да го прилагаме без съобразяване с културните особености на мястото, обикновено се получават неособено добри неща.

Нелепо е да сравняваме свободата на дадено място с напълно централизирания подход на друго – всяко си има плюсове и минуси. Въпросът е кое удовлетворява местните жители или онези, които потребяват пространството повече, на кое място тези хора се чувстват по-удовлетворени. Ето тук вече влиза социологията. Не може да мислиш едно пространство само за себе си, трябва да го видиш през погледа на онзи, който го потребява. Да мислиш за усещанията, които работата ти предизвиква – дали ще го кара да развива себе си и живота си, дали му помага да разреши своите емоционални или житейски щения, или ще го потиска и ще го кара да се чувства малък, нисък и невидян.

 

Как се идентифицираш и как работиш с двете си полета на дейност и експертиза – урбанистичната и социологическата?

За урбанистите може би не съм урбанист, за социолозите може би не съм социолог. За себе си бих казала, че съм „урбано-социолог“. На мен едно нещо ми е тясно. Вярвам, че за да можем да стигнем до добри резултати, принципът е в разпознаването или смесването на няколко гранични специалности. И колкото по-широк поглед имаш, толкова по-добре виждаш основни модели, които действат на по-генерално ниво. Не казвам, че едното е по-добро, просто за мен работи да имам поглед над много неща. Наред с урабанизъм и социология, се занимавам с юмейхо терапия, хюмън дизайн и разни неща в този дух, които обясняват други процеси, чисто човешки. Ако имам интерес към едно конкретно нещо, аз веднага го свързвам с другите. Така виждам решения, които само урбанисти или само социолози например не могат. А през по-тясната специализация се вижда друго, което аз не мога.

 

Връзката е видима, и все пак двете полета имат собствен речник и методи. В коя посока „преводът“ на знание работи по-добре?

Така, по-скоро в социологията, се чувствам много по-комфортно, отколкото в чисто урбанистичната практика. По-свободна, ако трябва да бъда откровена. Усещам, че мога да дам повече. Според мен личностното удовлетворение е много силен индикатор за стойността на работата ти. Когато си удовлетворен от това, което правиш, и от резултата, които получаваш, това ангажира вниманието и присъствието ти да постигаш повече, а и привличаш с еуфория. И всеки си казва „Ей, ама тя много се кефи на това, което прави! Дай да видя какво е то!“. Имам много приятели, които изобщо нямат допирни точки с урбанизма или социологията, да речем хора от юмейхо практиката, на които разказвам. Те се увличат, започват да се вълнуват и искат да прочетат текст, да видят. По този начин зарибих куп хора да се регистрират в страницата на „Визия за София“.

 

А сега какво е на дневен ред, за какво разказваш с ентусиазъм в момента?

Ох, аз съм в „шизофренност“ от много време. От една страна, научната работа изисква от мен да бъда отстранена. И съм на приливи и отливи. Много е трудно да вриш и да кипиш в една кауза и след това да се отстраняваш, така че да можеш да я осмислиш и да пишеш за нея неутрално. Доколкото въобще е възможна обективност, разбира се.

Във „Визия за София“, съм координатор в направленията „Хора“ и „Идентичност и култура“, тоест в превъплъщението си на социолог. Урбанистичното минало много ми помага, но като цяло се занимавам със социалните аспекти на средата. От друга страна, в момента завършвам дисертацията си – предстои ми външна защита, правя редакции. Всъщност тази дисертация ме доведе и във „Визия за София“.

 

С какво се занимава дисертацията ти, каква е темата?

„Градът и неговото активно гражданство. Случаят София.“ С подзаглавие – „Активното гражданство и новите политики за управление на градовете“.

 

А какво твърдиш в нея?

Ами, твърдя, че между 2007-2011 година започват да се раждат специфични граждански организации. Аз ги наричам „градски“, защото се занимават изключително с градска среда и казуси, свързани с материални или социални аспекти на физическата градска среда. Разглеждам факторите, които обуславят зараждането и развитието на тези организации. По някакъв начин правя оценка на дейността им – какво е нужно, за да бъдат успешни, дали те се оценяват като успешни, как средата им помага да бъдат такива. Съответно и техните обединения – инициативните комитети, които доведоха до „Визия за София“, кандидатурата за Зелена столица и т.н. Разглеждам един специфичен вид гражданство, което е експертно, и организации, които не отговарят на общото разбиране за неправителствена организация. Става дума за високи експерти – архитекти, урбанисти, инженери, еколози, социолози, с определен професионален бекграунд и екпертиза, през която реализират активността си.

 

Изненада ли те нещо в процеса на изследването?

Изненадах се, защото първоначалната ми хипотеза беше, че взаимоотношението между общинската администрация и градските НПО, респективно гражданите, е практически невъзможно, независимо от всички механизми. Само се симулират комуникация и партньорство. Но по време на теренното изследване забелязах, че има качествени изменения на средата, които провокират партньорства. „Визия за София“ е резултат от такова „изменение“.

Те обаче не се случват заради нещо вътре в сектора, а заради друго, някаква „случка“ отвън, което кара сектора на градските НПО да се обедини. Разгледах три инициативни комитета и едно обединение и изведох общ модел за комуникация. Оказа се, че всички те независимо едни от други упражняват една и съща тактика. Накрая се получи нещо като списък от минимални условия, необходими за осъществяване на взаимоотношение с администрацията. Иначе казано – какво е нужно, за да ти обърнат внимание.

 

А какви са случките, провокиращи такъв тип консолидация?

Специално по отношение на инициативните комитети оставката на арх. Диков предизвика голямо раздвижване. Една фигура, която толкова дълго се е свързвала с градското планиране, се оттегля – ето повод да променим начина, по който правим нещо. Друг такъв фактор беше назначението на столичния омбудсман Лидия Христова. Известно време след встъпването си в длъжност тя инициира среща с активни граждани и политици, за да се види какво се прави с наредбата за обществени обсъждания. Това провокира създаването на другия инициативен комитет. Тези хора следят механизмите за гражданско участие на различни нива – от жалбата до участието в разработването на стратегически документи и предлагат цялостен консултативен процес. Подобни неща инжектират доза „допинг“ и вяра, че след като нещо се случва в тази посока, нещо може и да се промени. Това кара хората да се обединят около кауза, да стопят неразбиранията си. Вътре в комитетите често е имало разногласия, но те вече остават вътре – те се разбират помежду си. Преди години не можеха.

Голяма част от администраторите вече не повтарят като мантра „трябва да включим хората, трябва да включим хората“. Вече има повече разбиране как може да се случи наистина, макар и не сред всички. Ето го примерът с данните: не всички предоставят данни, но постепенно започват.

Друго – срещата на международната мрежа IETM (организирана през 2014 от Асоциацията за свободен театър – бел. ред.) пък доведе до създаването на проекта за Топлоцентралата. Едни 450 чужди артисти дойдоха тук и упражниха несъзнателен натиск. Беше повече осъзнат от организаторите, но това показа на общинската администрация, че това е ценен процес. Упоритостта и на двете страни (администрация и артисти) доведе до хубав архитектурен конкурс и аз съм убедена, че Топлоцентралата ще се случи.

 

А протестите могат ли да катализират процеси? Тоест възмущението и негативните реакции на неексперти?

Това е въпрос на гледна точка. А не ползвам думи като позитивни или негативни, гледам да не охарактеризирам така. От вселенска гледна точка всичко е позитивно. Негативно е към конкретен момент, в който нещо те е натоварило, обаче 3 месеца по-късно се оказва, че е било полезно и е отворило други врати. Ние постоянно се променяме и растем и развитието си има своите ходове. Не е ясно дали това, което правим в момента, са добри практики. Никой не е правил до сега „Визия за София“, естествено, че можем да сбъркаме. Тук идва и смисъла на отварянето и включването, на външния необременен поглед, който помага нещата да станат по-добре.

Ние, всички, не само експертите, а ние всички, граждани на София и на България, сме отговорни за нещата, които се случват. Не е само администрацията или експертът, който изготвя документите. „София има мръсен въздух!“. София като има мръсен въздух, ти защо ходиш с кола на работа? „Много са задръстванията!“. А ти пробва ли да се придвижваш по друг начин? Много е лесно да сочиш с пръст „той е виновен“.

 

И често мерките са непопулярни.

Да. Ако София направи центъра, дай Боже, недостъпен за коли, пак ще има недоволни. Всеки има хиляди неща, за които да недоволства. Но има още толкова, които да са хубави.

Хубавата страна на гадния въздух е, че той може да доведе до качествено изменение в мисленето на хората, така че те да разберат, че той зависи и от тях, а не само от рестрикциите и документите.

Всички ние допринасяме с нещо – събираме след кучетата на зелените площи, участваме в опазването на велосипедистите. Няма един отговорен за това градът ни да е по-хубав, всички ние сме отговорни. И в този смисъл, дори ситуация като мръсния въздух може да се разглежда положително, ако ще доведе до промяна в начина на потребление на средата.

 

А чуждите примери? След дни заминаваш за Бразилия. Какъв е поводът за пътуването ти?

Всъщност отивам за карнавала, но ще направя и презентация пред изследователи, преподаватели и активисти, както на дисертацията си, така и на „Визия за София“. Бях на стаж в Бразилия преди година и половина, даже се очакваше да работя там, но вместо това останах тук.

Всъщност в Сао Пауло има много силен пример за активно гражданство. Сега си давам сметка доколко културната среда има значение за активизма изобщо. За пръв път отидох там във връзка с дисертацията си. Стана ми много любопитно, тъй като разглеждам същите процеси през идеологията за устойчивото развитие. Тя провокира създаването на определени типично градски политики, които на свой ред изискват специфични намеси, т.е. провокира се гражданското участие. Любопитно ми беше как една такава световна идеология и градският активизъм, който наблюдаваме в някои градове в Европа, се случва там.

Бях изумена от начина, по който те са направили общия си устройствен план. За мен това е гениален процес. Как ще бъде приложен, разбира се, е друго.

През 2009 е приет нов общ устройствен план на Сао Пауло.

Но група граждански активисти и НПО с фокус градска среда правят обща кампания, заради това, че никой не ги е питал какво искат те и как виждат града.

За година свалят плана и провокират администрацията да започне създаването на нов процес с широко участие. През 2011 година официално се гласува нова сума, по-голяма от предходната. Разработена е много стройна система за включване на всички граждани, независимо дали могат да пишат, или не, дали са от части на града, в които няма интернет.

Създава се координационно звено между администрация, експертен екип и мрежа от НПО с различен фокус, които условно казано „превеждат“ на обикновения гражданин какво предстои и каква е неговата роля. Там, където няма пункт за информация и няма къде гражданинът да отиде да си каже болките, в местната кръчма се прави хъб – в четвъртък вечер представител записва мнения относно условията за отглеждане на деца; следващия вторник се говори за водопровод и канализация; после –за екология. По този начин успяват да обхванат цялата територия на Сао Пауло. А това са близо 12 милиона жители в компактната част на града, а агломерацията е нещо като 23 милиона.

Отделно има граждански съвет от активни НПО, който постоянно се разраства през година и половина сменя ръководството си на ротационен принцип. Идеята е всяка организация, привлечена към него, да има време да се ориентира във функционирането и след това някой от новите поема ръководството. Този съвет прави връзката между гражданите и администрацията по въпроси, свързани с устройственото планиране.

Наред с това има онлайн платформа. С ЕГН можеш да се регистрираш и да получаваш всичко, което засяга теб и твоя район. В отделна кутия могат да внасят предложения, които се обработват и окрупняват от отделен екип. На същия сайт можеш да участваш в гражданския мониторинг по изпълнение на плана. Реално платформата има две нива – експертно с всички доклади и документи и неекспертно, в което можеш много бързо да се ориентираш по конкретно направление.

Разбира се, и това си има много проблеми, най-вероятно има разсърдени, точно защото е жив процес. Не го идеализирам, като всяко нещо и това има своите слаби моменти. Но цялата идея и осъзнаването, че може да се инвестира във включване на граждани и мащаба на включването, са забележителни и водят до устойчивост. Когато планът има широка гражданска подкрепа дори политическото управление да се смени, заложеното в плана ще остане. Това всъщност се случи там. Миналата година имаше местни избори. Политическото управление на града се смени, но установените механизми за комуникация и посоките на развитие на града не.

 

Имаш ли наблюдения над други примери в България, извън столицата?

Може би пак по линия на активизма. Аз съм родена в Самоков. Там има младежки клуб, основан от мои връстници, които намериха своя начин и правят много готини неща. Направиха си скейт парк. Намериха начин да взаимодействат с общинската администрация, и то добре. Започнаха да правят туристически маршрути и да ги поддържат много добре. Има трасе за екстремен даунхил байк. Развиват специфични форми на туризъм, не масовия, а такъв, който предизвиква друг тип хора.

Друг пример е една инициатива във Варна – скейт и сърф училище. Събират страхотни млади хора, голяма част и „проблемни деца“. Ангажират ги през спорта и през стрийт културата. В скейт зоната ангажират и много артисти, организират музикални и графити фестове. Тошето (за него и за „Хале 3“ можете да прочетете повече при Успелите – бел. ред.) прави всичко с мисъл за децата и за това как те могат да го продължат след това.

 

А как се отнасяш към дигиталните инструменти?

Аз лично не съм технически човек. Не искам да имам Фейсбук, предпочитам да правя колкото се може по-малко онлайн неща. Давам си сметка обаче, че в днешно време е изключително важно. Знам също, че добре конструирано приложение може да помогне точно на такива като мен – да вършат работата си по-добре без да се ровят в безкрайни таблици с данни. Например това, което разказва Зоар Шарон (лидер в програмата „Дигитален Израел“, тук става дума за система за изследване на нуждите на гражданите – бел. ред.) на мен ми прилича на Фейсбук, но от позицията на планиращ го оценявам високо.

Ако знам по-добре какво предпочита даденият човек или група хора, мога да му кажа откъде да си хване автобуса, да планирам културния живот, така че да не оставя незасегнати хора или конфликтни групи да не си пречат.

И това създава чувствителност и те прави по-гъвкав по отношение на политиките. Тук отново е много важен балансът и да се мисли за система. Не да действаш реактивно и да лекуваш симптом или отделен орган, а за това как цялото да работи добре.

 

 

Автор
още по темата

още от Гледна точка