Как трябва да се промени науката в България

Разговор с Ралица Зидарова, доктор по ботаника и дългогодишен преподавател


От МOVE.BG, публикувана на 8 март 2017

Наскоро стана известно, че България е в топ 3 сред държавите в ЕС по участие на жени в науката. Тук ви представяме лицата зад статистиката: няколко портрета на жени – учени от България. Същевременно, през целия месец март историческата програма на MOVE.BG ще разказва за Жените, които създават история: българки с принос в науката, изкуството и обществената сфера, заедно с доброволци, ентусиасти и партньорски организации, като част от инициативата #МесецНаЖените.

Интервюта на съвременни учени са събрани от доброволците на списание „Българска наука“, препечатваме ги със съгласие на редакцията и със съкращения.

За това какво е да си жена, която създава наука в България разказва Ралица Зидарова - доктор по ботаника и дългогодишен преподавател в Софийския университет, носител на Наградата на Л’Ореал и ЮНЕСКО „За жените в науката“ и участник в пет експедиции до Антарктика. Почти целият ѝ научен път е посветен на изследването на кремъчните водорасли от Антарктика. Това са изключително красиви едноклетъчни водорасли, „опаковани” в силицизирани клетъчни стени с различен облик при всеки вид. Изучаването им е важно, защото са отлични индикатори за условията в средата. При промяна в околната среда, те реагират бързо като променят числеността и/или видовия си състав.

 

 

Кое Ви запали да се занимавате с науката и кога се случи това?

В съзнателна възраст стана преди почти 20 години. С курсовете по „Систематика на водорасли и гъби”, водени тогава от проф. дбн Добрина Темнискова, мой научен ръководител в последствие. А през годините на работа несъмнено влияние върху това да продължа да се занимавам с наука оказа съвместната ми работа с чуждестранни учени. Вдъхновяващо е да работиш в екип с изследователи, запалени на същата тема.

 

Има ли млади хора, които искат да се занимават с наука във Вашата област?

Младите хора, желаещи да се занимават с наука, са, за съжаление, все по-малко. За времето ми като преподавател в Университета мога да твърдя, че в нашата катедра (Ботаника) броят на магистрите и докторантите е плачевно нисък, макар студентите в бакалавърска степен да показват интерес към курсовете на катедрата. Повечето млади хора се ориентират към нещо с повече практическа и с по-малко фундаментална научна насоченост, вероятно защото последното е с по-ниско и с по-трудно финансиране. Трябва да се търси баланс между практическото приложение на науката и фундаменталната наука.  Развитието на първото не може без развитието на второто.

 

Какво бихте казали на младите хора, които все още се колебаят дали да се занимават с наука в България?

В работа прекарваме значителна част от нашия живот, който и без това не е безкрайно дълъг. Затова трябва да се стремим да намерим смисъл и собствено удовлетворение в работата си. В условията за наука в България в момента най-голямото удовлетворение за един учен е постигнат научен резултат, а не кариера или финансов комфорт. Ако младите хора решат да се занимават с наука и чувстват, че науката е тяхното призвание, нека не се сломяват от първия неуспех. Да имат търпение и да вървят стъпка по стъпка напред. Да притежават доза самокритичност, както и умение да се погледнат отстрани и да се посмеят на себе си. Да си поставят високи цели и да се пазят от посредствеността. Но и да не се страхуват да сгрешат. Да не се оставят по течението, а да плуват активно срещу него.

 

Как трябва да се промени правенето на наука в България? (Бел.ред.: разделяме отговора на няколко тематични части)

Струва ми се, че трябва да върнем доверието на хората в нас, научните работници, и да успеем да убедим обществото, че работата ни има значимост. Любопитството към науката започва да се развива още в ранна детска възраст. Важно е да положим усилия да заинтригуваме децата и учениците в горните класове. Но освен това, трябва да успеем да предложим добри условия за развитието на бъдещите изследователи, защото детският ентусиазъм е до време.

Качествено образование

Считам, че сегашните критерии за подбор на студенти, научни кадри и университетски преподаватели трябва да бъдат променени. Образованието е важно, но висшето образование за много дейности изобщо не е задължително, а за дейностите, които го изискват, качеството му съвсем не е без значение. В момента ми се струва, че има спад, както в качеството на средното ни образование, така и в качеството на висшето образование. Важно е наистина да имаме голям брой студенти - желанието на младите да се обучават в един университет може да служи като мерило за високото ниво на университета, но количеството на студентите не трябва да се превръща в самоцел. Трябва да се вдигнат критериите за подбор на студенти, за да могат да бъдат отсети по-добрите ученици и студенти, които наистина имат желание да се занимават с наука. Качество срещу количество. Наистина средствата не са много. За мен има смисъл те да се влагат за обучение на по-малко млади хора, но такива, които наистина искат да се занимават с научна дейност, а не просто да отделяме по малко средства за множество хора, които искат да имат диплома.

 

Трябва да се вдигнат и критериите за подбор на научни изследователи и университетски преподаватели, както вероятно да се направи и промяна в структурирането и начина на работа на системата. Всички знаем, че критериите за академично израстване в момента са много занижени в сравнение с други държави в Европа. Мисля, че в момента има пропаст в нивото на хората с едно и също научно звание, дори в рамките на един факултет. Много хора, доценти или професори, са доказали се в практиката отлични специалисти в областта си. Те далеч надхвърлят сегашните национални критерии за заемане на тези длъжности и работят на световно ниво. Но има и хора, които едва прескачат прага на критериите, а носят същото звание. Редно ли е заплащането на двата типа да бъде едно и също? В повечето държави професори и доценти на постоянна длъжност към научно звено или университет са хора, които са показали много високо научно ниво. Това са и ръководители на лаборатории, които изпълняват спечелени от тях проекти и така осигуряват работа на други учени в различни етапи на научната им кариера, като тази работа не е задължително на безсрочен трудов договор. Необходимо ли е една академична длъжност да бъде 100% постоянна и безсрочна длъжност? Не води ли това до закотвяне и вкоравяване на определени хора за 20, 30 или 40 години напред на едно работно място, без възможност това място или част от него да бъде заето от друг? Защо например една длъжност доцент да не е първоначално длъжност на срочен договор с изпитателен срок от три или пет години, с възможност да бъде трансформирана в постоянна длъжност, ако бъдат покрити някои допълнителни критерии? В рамките на три до пет години бихме могли да оценим изследователите по различни критерии, които в един университет освен преподавателска дейност, би трябвало да включват и привлечени финансови средства по проекти и постигнати научни резултати. Преподавателската дейност е много важна. Но от един доцент или професор се очаква да бъде не само преподавател. Това е човекът, от който зависи и развитието на бъдещите научни кадри - студентите в магистърска или докторска степен. Освен че се обучават, те работят и по решаването на научен проблем. От един доцент, който обучава магистри и докторанти, се изисква да ги обучи и като конкурентни научни работници. Как да работят експериментално, как да пишат качествени публикации, как да изготвят и изнасят презентации, как да работят и да изготвят проекти. Ако един доцент е чудесен лектор, но поради голямата си ангажираност като лектор в множество направления е останал посредствен научен работник, и не успява да привлече средства чрез свои проекти, малко вероятно е да обучи и конкурентни кадри. Мисля, че всеки ученик търси да почерпи знания от най-добрия.

 

Хоноруване и мобилност на преподаватели

В редица страни по света има учени, които работят в повече от една институция. Това са хора с високи научни показатели, на постоянна длъжност в една институция или университет, но със специализирани курсове и в други университети или институции. Аз съм за хоноруването и мобилността на преподаватели, особено в магистърските и докторските програми, където курсовете са с по-тясна насоченост. Считам, че привличането на специалисти, които са изявени учени в своята област, би било по-полезно и за студентите, и за развитието на науката. Трябва да се търси начин за по-активен обмен на кадрите между различните университети, и между Академията и университетите, с цел постигане на по-високо качество на обучение и на работата по проекти. Никой не е добър във всичко, затова работим в екип и екипната работа навсякъде по света е високо ценена.

 

Привличане на чуждестранни специалисти

Трябва да бъдат привличани и чуждестранни учени. И трябва да се стремим към работа с добри чуждестранни специалисти в собствената ни област. Така неминуемо повишаваме и собственото си ниво. Мисля, че ако се вдигне качеството за сметка на количеството и средствата за науката ще се окажат повече, дори в началото да не изглежда да е така. Ясно е, че процесът би бил много труден и доста болезнен, но младите хора са все по-малко склонни да работят за малко пари, дори ако научната работа ги интригува и имат желание и това е напълно разбираемо. Освен нуждата от средства за просто съществуване, младите учени са хора в най-активна възраст и се нуждаят от средства и за други занимания, тези средства са им необходими сега, когато са млади. Може би трябва да бъде въведена една минимална почасова ставка за заплащане на учените в различните етапи на тяхното кариерно развитие. Средствата наистина да се обвържат с постигнати резултати, да има бонуси за преминато допълнително професионално обучение и квалификации. Нека един учен да се атестира на всеки две години и в зависимост от постигнатите резултати и съгласно нормално използваните критерии за качество на научна работа в света, тази ставка да се вдига. Стимулът за работа и за по-високо качество в работата ще бъде по-голям за всеки един от нас. А не всички да се радваме на една и съща допълнителна ставка за прослужено време. Така индивидуалният стимул силно намалява. Рисковото е, че хората имаме склонност да се пуснем по течението, когато нещата се развиват в посоката „каквото и да правя няма значение, защото за всички е едно и също”. Трябва да има конкуренция.

 

Проблемът с "ефекта на бутилката"

Трябва да обърнем внимание и на пропастта между придобиване на докторска степен и намиране на реализация. Такъв проблем с „ефект на бутилката” съществува в много държави. От една страна е много важно да има докторанти, а от друга - трудно да бъде намерено работно място за всеки нов доктор след това. Още повече, в момента у нас академичните места рядко биват освобождавани изобщо някога. Ние сме една от страните в Европейския съюз с най-малък брой учени на глава от населението. При това, учените са изключително на работни места тип „безсрочен трудов договор”, докато на запад много учени работят изцяло на срочни договори. Едно частично решение на проблема с реализацията на докторантите след завършване е може би да има места за професионална развитие тип ‘post-doc’ във всеки университет или научна организация приоритетно за неговите студенти-докторанти, като позициите се придобиват за срок от две или три години чрез финансирано проектно предложение. Това е начин да се отсеят и по-добрите, които да продължат да се занимават с наука по-нататък. Да, трябва да поработим доста и за постигане на добре функциониращи структури за финансиране на проекти. Това е моето най-искрено виждане.

 

Отговорност към бъдещето

Въпреки трудните условия в скромната ни държава, ние и в момента имаме изявени учени на световно ниво. Но освен за настоящето, трябва да мислим и за бъдещето, за което ние сме отговорни. Явно е, че не можем да продължаваме в същия стил: “няма пари, правим колкото можем, другото не го можем или не го правим, защото няма достатъчно пари, но не искаме и да променяме много нещата, трябват ни само повече пари и сегашната ситуация ще се пооправи”. И така да се отдаваме на течението и да се въртим в, бих го нарекла не порочен кръг, а по-скоро спирала, по която се въртим бавно, но сигурно надолу към дъното. Да, наистина средствата са много малко в сравнение с отделяните процентно средства за наука в други държави и това постепенно трябва да се промени. Но средствата по принцип имат една особена черта - те никога не са достатъчни! Трябва да се мисли освен за начините на увеличаване на средствата и за начините за по-ефективното им изразходване.
Много е важно е да се работи и по информирането на обществото. Трябва да има комуникация и диалог между учените и хората, които работят в други сфери. Вярвам, че има както учени у нас, така и български учени в чужбина и хора от различни други професионални сфери, които биха вложили време и енергия за подобряване на условията за наука и образование. Понякога някои гениални идеи идват от точно от хора, работещи в съвсем различна сфера.

 

Интервюто е предоставено от: сп. Българска наука

 

тагове
Знание, Интервю,
Автор
още по темата

още от Гледна точка