Къде са жените от историята?

Къде са жените от историята? - Жени и феминизъм - MOVE.BG

През целия месец март с Моята българска история писахме и говорихме за Жените, които създават история.

Кампанията е част от мащабен Месец на жените, в който заедно с няколко граждански организации и много приятели и доброволци поставихме и се опитахме по най-различни начини да потърсим отговор на няколко важни въпроса, като „Къде са жените в учебниците по история?, „Кой пише историята на жените?“, „Защо няма паметник на реална жена в София?“, „Кои са всъщност жените, които създават история?“

В края на месеца на жените решихме да ги зададем и на проф. Красимира Даскалова, за която женската история е територия на специален интерес.

Тя е професор по история и теория на културата в Софийския университет. Занимава се с историята на жените и пола, социалната история на Югоизточна Европа, история на женските движения и феминизма. Специализирала е в тези области в САЩ, Германия, Англия, Япония. Била е президентка на Международната федерация за изследвания по история на жените и половете и председателка на Управителния съвет на Българската асоциация на университетските жени (БАУЖ), гост-професор в Централно-Европейския университет в Будапеща, в ред университети в Германия, Гърция, Босна и Херцеговина, Япония. Редакторка на международните списания Aspasia. The International Yearbook of Central, Eastern and Southeastern European Women’s and Gender History, Berghahn Books in New York и L’Homme. Zeitschrift fuer Feministische Geschichtswissenschaft, Boehlau Verlag; авторка и съставителка на ред сборници с изследвания по история на жените и половете и история на книгата и четенето на български, английски и немски; авторка на монографията Жени, пол и модернизация в България, 1878 – 1944 (София, 2012).

През целия март говорим за отсъствието на жените и постиженията им от историята, не започва ли то от липсата им в учебниците по история за средното образование?

Като цяло в учебниците за средното образование няма много жени и това не е изолирана тенденция в българските учебни програми, а се забелязва в цяла Източна Европа. Има един специален институт за изследване на учебниците от всички дисциплини в Брауншвайг, Германия, където проведохме сравнителен анализ на учебниците по история за средните училища в Западния свят и в Източна Европа. Беше ясно, че западните учебници съдържат повече женски образи, докато източноевропейските учебници, с изключение може би на руските, като цяло съдържаха по-малко изображения на и текстове за жени, но жените като цяло отсъстваха.

Има едно блестящо изследване на хърватската историчка Лидия Склевицки, което се казва More horses than women – повече коне, отколкото жени. Тя иронично показва, че в хърватските учебници по история се срещат повече описания и изображения на коне, отколкото на жени. Склевицки се опитва да артикулира причините, поради които жените отсъстват от историята. Става дума за различни парадигми и за борба на интереси. Когато някой е спечелил позиция в преподаването на история, той защитава своите интереси, т.е. своята парадигма на писане на история.

Историята, която се преподава в България, е все още доминиращо политическа, дипломатическа, икономическа и до известна степен религиозна. В тази политическа история няма много място за обществото. Това е история като че ли без хора, освен политическите лидери. Едва след 1989 г. започна масово отваряне към социалните феномени в историята и различните полета. В Западна Европа такова обръщане на интереса от политическа към социална история се случва много по-рано, още през 20-те години на XX в., когато във френската традиция се създава школата на новите историци, т. нар. школа „Анали“, които настояват именно за писане на социална, икономическа и културна история в опозиция на дотогава доминиращата политическа парадигма в историописа.

Не знам кога ще можем да кажем, че сме достигнали положението на другите европейски страни, в които историята на отношенията между половете е в центъра на историческия интерес.

Ние досега правим социална история само обръщайки внимание на класата, на расата, на етноса, но полът, който е основна социална категория, отсъства. Като че ли обществата се делят на бели и черни, на мюсюлмани и християни, на българи, гърци, турци и румънци, а не се делят на мъже и жени – нещо, което е първата видима социална разлика, когато става дума за идентичност.

Къде са причините според вас за това? Играе ли роля наследството на социализма, където жените уж са равни?

Въпреки че социалистическото общество де юре даваше равни права на жените, то продължаваше да бъде патриархално общество, доминирано от мъже. Това не означава, че жените не са придобили нови права по времето на комунизма – и това трябва да стане ясно. Най-лесно можем да проследим прогреса, ако сравним българското общество преди 1944 г. с това след 1944 г. и това след 1989 г. Селското общество се урбанизира и в една вече градска култура, но също и сред селското население, жените са с все повече права, все по-видими, присъстващи на пазара на труда – нещо, което на запад не се случва. По време на Втората световна война има изключителен наплив и навлизане на жените в трудовата сфера поради това, че мъжете са на фронта, но след като мъжете се връщат, се наблюдава отдръпване, изтласкване на жените. Затова и в САЩ се говори за feminine mystique, за женската мистика и неспособността да се разберат проблемите на жените от средната класа, които са се върнали в семействата си, които имат образование, но не могат да се реализират професионално. Това създава конфликти, проблеми и психически дискомфорт у тези жени.

Подобен проблем в социалистическа Източна Европа няма.

Тук жените имат възможност да се реализират в професионалната сфера, като по времето на Студената война започва да се говори за double и triple burden, т.е. двойно и тройно натоварване на жените, защото те са и майки, домакини, съпруги, докато работят по 8 часа платен труд, а след това често са ангажирани и в обществената сфера.

Последните изследвания след 1989 г. са базирани най-вече на устни интервюта и обръщат внимание на неща, които остават встрани от официалната историческа наука: лични преживявания, лично усещане, собствен опит. С колеги издадохме такава книга с устна история, Техните собствени гласове – устни интервюта с жени, с около 30 интервюта на различни жени от поколението, живяло по времето на комунизма. Целият език, който тези жени употребяват е много еманципиран. Докато след 1989 г. като че ли виждаме връщане назад в това отношение.

Прави впечатление, че докато говорим за равнопоставеност на половете думата феминизъм сякаш липсва. Излязла ли е от активния речник на хората, страхуват ли се от нея?

Точно така. И това е част от горния дебат. По принцип идеологическите борби между феминисткото „буржоазно“ еманципаторско движение и социалистическото женско еманципаторско движение са видими още от началото на XX в. Вторият интернационал специално постулира, че нито една политически съзнателна жена, разбирайте социалистка, не трябва да се съюзява с „буржоазните“ феминистки, защото те са егоистчни и мислят само за своите интереси.

Въпреки тези постулати обаче намираме съвсем различна картина. Ние издадохме биографичен речник на женските движения и феминизмите в Централна, Източна и Югоизточна Европа. От него е видно, че жените-социалистки са участвали и в т.нар. „буржоазни“ женски организации, т.е. жените в собствения си живот преди Втората световна война са съчетавали своите еманципаторски идеи със социалистически идеи и същевременно са били част от „буржоазното“ женско движение. След 1944 г. обаче тази непримиримост, която още Вторият интернационал залага в отношенията между феминизъм и социализъм, става държавна политика във всички източноевропейски страни. Феминизмът е изтрит, вие сте абсолютно прав, защото комунистите пропагандират идеята, че жените имат равни права според Конституцията, според законите, ерго те са равноправни. Ясно е, че де юре и де факто нещата не са идентични.

И това поражда напрежение вътре в женските движения, между старото и новото поколение през 60-те и 70-те години на ХХ век. Тези, които принадлежат на старото поколение комунистки, смятат, че жените са еманципирани, че нищо не трябва да се прави, докато представителките на новото поколение, да речем Елена Лагадинова, Соня Бакиш – съпруга на Станко Тодоров и главна редакторка на Жената днес, подчертават проблемите, които съществуват с жените в България независимо от законодателството. Така че независимо от отсъствието на думата феминизъм и нейното отрицание от комунистите, в крайна сметка тези жени, които искат права за жените в България, са феминистки. Това е основното послание, което ние, историчките от Източна Европа, отправяме – че феминизмът не е термин, запазен само за т. нар. „буржоазни“ феминистки, за „либералния” феминизъм. И това е дебат, който чернокожите жени и феминистките от третия свят също водят с феминистките движения и интерпретациите на тези движения  на запад, които като че ли резервират използването на този термин само за белите жени от средната класа. Ние настояваме, че историята на Източна Европа, опитът на източноевропейските жени заслужава подобаващо внимание и той трябва да се отчита, за да се разбере какво в крайна сметка е феминизмът или по-правилно – феминизмите. Да, в множествено число!

А какво в крайна сметка е феминизъм?

Феминизмът има различни определения. Най-доброто според мен е на американската историчка Керън Офън, която написа книгата European feminisms: a political history. Тя разглежда историята на женските движения и феминизмите в Европа от 1700 г. до средата на XX в. На база на работата си върху тази книга в продължение на 25 години, тя прави типология на феминизмите. Вие можете да срещнете различни класификации: комунистически феминизъм, радикален феминизъм, хомосексуален феминизъм, които в крайна сметка, казва Карен Офън, не назовават същността на идеите за женска еманципация, които тези жени защитават. Тя твърди, че през тези 250 години, а аз бих прибавила, че и за времето на социализма те са адекватни, съществуват два вида феминизъм. Единият е т.нар. индивидуалистки феминизъм или индивидуалистка аргументация, която настоява на равноправието на мъжете и жените, еднаквия им интелектуален потенциал и настоява, че на жените не им трябват специални права, защото те имат същия капацитет и потенциал като мъжете. Другият, релационният феминизъм, обръща внимание на различията между мъжете и жените и казва, че освен равен интелектуален потенциал, жените имат и различни физически тела, които предначертават различни роли в обществото. Като майки те имат ангажимента да възпроизвеждат нацията, а репродуцирайки нацията са лишени от възможността да се занимават с това, което правят техните мъже в същото време. Те трябва да се грижат за децата, да стоят вкъщи, депрофесионализират се и всички тези неща, свързани със специфичните функции на женските тела и на майчинството трябва да бъдат отразени в социалното законодателство. Според Керън Офън индивидуалисткият феминизъм набляга на равноправието и близостта на двата пола, докато релационният феминизъм говори в термини на различие и подчертавайки различията на мъжете и жените изисква гаранции за женския труд и за положението на жените в обществото.

В началото на моята професионална кариера аз също разбирах феминизма именно в този индивидуалистки смисъл и смятах, че другите не са феминистки.

Но вече почти тридесетгодишните ми занимания с тази проблематика сочат, че ако не искаме да дисквалифицираме и да дискриминираме жените, трябва да отчитаме различията, защото те реално съществуват.

Дебатът за мястото на жените в историята вътре в историческата наука ли трябва да се случи?

Да, това е дебат, който продължаваме да водим. Ние издаваме Aspasia, едно списание за история на жените и половете в Централна, Източна и Югоизточна Европа. С него се стремим на популяризираме, да динамизираме и подкрепяме развитието на знанието за взаимоотношенията между половете и даваме възможност на учени от нашия регион да публикуват на английски най-новите изследвания в тази област.

Друго, което правим в тази посока, е магистърската програма по история на жените и пола Matilda. Тя е международна и е резултат от усилията на консорциум от пет университета – Софийския, Виенския, Централноевропейския университет в Будапеща, университетите Лион-2 и Нотингам.

Сред българските ви колеги-историци темата представлява ли интерес или не е толкова важна?

В България в началото на 90-те години аз бях една от малкото исторички, интересуващи се от това поле и установените имена от гилдията не вярваха, че това е поле, което заслужава внимание. Тези предразсъдъци съществуват все още, но мисля, че и в България нещата тръгват в правилната посока.

Историците започват да си дават сметка, че не може да се мине без пола като основна категория на исторически анализ. Въпреки че преди няколко години излезе История на НРБ  под редакцията на Ивайло Знеполски от Института за изследване на близкото минало, в която няма нищо за жени и взаимоотношения между половете. И когато споменах на един английски професор, че в тази история от 800 страници няма нищо за жени и за пол, той каза „това е несериозно”. Не, това е сериозно според стандартите на българската наука – жените да отсъстват. Половината от опита на българите по времето на социализма фактически не присъства там.

А всъщност не се ли мерят с различен стандарт и не се ли обезценяват постоянно постиженията на жени? Тук като че ли се чувстваме некомфортно да вербализираме този проблем?

Абсолютно. Счита се, че жените не са толкова важни. Но това не е българска идиосинкрация, а международен проблем - дори в САЩ, където много се говори за равноправие, както става ясно от книгата Backlash на Сюзън Фалуди, която описва Америка след втората, успешна вълна на феминизма през 70-те години на ХХ век.

За жените по времето на социализма, както и за жените в мюсюлманските страни, обаче не трябва да се говори единствено като за жертви. Те имат своите моменти и канали на съпротива. Представянето им само като жертви не дава реална представа за техния живот и не отчита многообразието и сложността на техния всекидневен свят.

Като че това обаче е дискурс на мъжете.

Да. Един от аргументите Буш-младши да започне войната в Афганистан беше уж да спасява жените от репресиите на талибаните. Тогава видната историчка Джоан Скот написа статия, изобличаваща лицемерието на американската политика, която от една страна се грижи за горките жени, а зад тази грижа стоят огромни икономически и политически интереси. Когато излезе тази статия, тя не беше еднозначно приета.

България е на второ място в Европа по представителство на жените в технологичната сфера и точните науки. Дали просто не си мислим, че феминизмът вече си е свършил работата?

Така е, но това, че аз съм еманципирана, означава ли, че всички жени са еманципирани? Липсва емпатия и разбиране, че има и други освен нас, които не са еманципирани, които живеят в семейни и патриархални отношения, които са сто и двеста години назад във времето.

В тези интервюта с български жени, за които споменах, ние разговаряхме с жени от помашки села, тогава 30-40 годишни, които директно ни казваха „Ние не сме като вас, аз не мога да реша и да тръгна днес в посоката, в която ми се иска. Знам, че имам тези права, обаче не мога.“ Както казва Фуко, не може да съществува доминация без малко съгласие от страна на доминирания. Във феминистката литература се говори за патернализъм: вид патриархализъм, в който жените разменят подчинение за някаква сигурност и финансова обезпеченост. Животът на жени, които създават семейства с богати мъже, предприемачи, може да бъдат посочен като една разновидност на такъв патерналистичен договор.

Не са ли отговорни и масовите медии за това?

Разбира се. Вижте кой притежава масмедиите и какъв е техният интелектуален капацитет. Ако Делян Пеевски е еталонът за опериране на масмедиите, тогава какво очакваме от посланията, които излъчват тези медии? Отговорна е, разбира се, и консуматорската култура, която ни залива отвсякъде през последните години, както и тоталното сляпо отричане на всичко, постигнато през годините на социализма. Когато България тръгна по пътя на присъединяване към Европейския съюз, се заговори за еманципаторски политики като че ли за първи път темата се повдига в България – сякаш до този момент ние изобщо не сме говорили и не сме минали през тези закони и политики на равнопоставеност – нещо, което е наистина жалко.

Колко време трябва да мине, за да погледнем на този период и теми като на част от историята ни?

Важно за новата история е да отворим погледа си за сравнението – с други държави и от Изтока, и от Запада. Тогава се виждат неща, които иначе ти убягват. Говори се, че социализмът въвежда двойно и тройно натоварване на жените, че абортите са забранени, но в същото време абортите са забранени и в западните страни. Във Франция Симон дьо Бовоар пише манифест и публично признава, че е имала аборт във време, когато там се води абсолютна борба срещу абортите. Трябва да си даваме сметка за нашата позиционираност тук, но и за това, което се е случвало и се случва паралелно на нашия свят.

През последния месец ни напомниха, че в София няма паметник на жена. Кои са българките с принос за женската кауза, които заслужават паметник?

Аз имам цяла книга на тази тема – Жени, пол и модернизация в България. Там има няколко образа на жени-еманципаторки, но ако трябва да посоча една, това ще е Димитрана Иванова.

Нейната биография е емблематична за проблемите на българските жени в края на XIX и първата половина на XX век. Тя е от Русе, където завършва девическа гимназия. Тогава девическите гимназии в България са шестокласни, а мъжките са седмокласни, което лишава жените от правото да кандидатстват в Софийското висше училище. Този проблем довежда и до създаването на Българския женски съюз през 1901 г.

Димитрана Иванова завършва през 1896 г. и няма възможност да учи в България, затова отива в Швейцария, където завършва философия и етика, но малко преди да защити дипломна работа и да вземе последните си изпити поради лични причини се връща и става учителка. Омъжва се и по време на Първата световна война се мести в София, където ражда и трите си деца, а по време на войната постепенно се издига в редиците на Българския женски съюз, става редакторка на вестник Женски глас. През 1926 г. когато националистите предприемат атака срещу тогавашната лидерка на Българския женски съюз Юлия Малинова, съпруга на демократа Александър Малинов, защото една небългарка, украинска еврейка, е начело на българска организация, за да не разединява съюза, Юлия Малинова се оттегля и е избрана Димитрана Иванова. Димитрана решава да учи право в Софийския университет, но ѝ отговарят, че не може, защото няма завършено средно образование – въпреки, че е почти завършила университет в Швейцария и е била учителка в продължение на десет години, за което също е положила сложен държавен изпит – практика, която българската образователна система взаимства от Франция. Тя решава да съди университета и печели делото. Разрешават ѝ да учи, след като вземе изпитите за последните два класа от средното училище, което е парадоксално. Тези преживявания втвърдяват нейната решимост и тя повежда борба в няколко посоки – за извоюване на избирателни права и за правото на жените-юристки да упражняват своята професия.

Димитрана Иванова е била личност със силно присъствие.

Когато е отивала в парламента, мъжете започвали да шушукат „бягайте, защото Димитрана идва“. Не давали на жените си да четат Женски глас и да общуват с нея, защото „Димитрана много знае“, „мъти“ им главите, заплашва статуквото и семейния мир.

През 1937 и 1938 г. жените получават право да гласуват в местни и парламентарни избори, но не всички жени, а само майките и съпругите от законен брак, разведените и вдовиците. Въпреки че Търновската конституция обещава равноправие на всички свои граждани, оказва се, че жените не са граждани или са граждани чрез взаимоотношенията си с мъжете – настоящи, бивши или дори мъртви.

Не влизат ли жените в историята и литературата също като съпруги, дъщери, сестри и любовници?

Едно класическо изследване във феминисткото литературознание е книга за немските писателки на романтизма на Барбара Бекер Кантарино. Тя говори за сестрите, съпругите и любовниците на немски писатели-романтици. Мъжете направляват жените към определени теми, които им се струват подходящи и това е т.нар. полово настойничество. Моя докторантка защити дисертация за жените-авторки, която показа че българските мъже-писатели също са насочвали жените към определени теми и жанрове, например поезия, но в никакъв случай – белетристика, и то политически ангажирана белетристика. „Пишете за семейството, децата, фамилията и т.н. – това е женската тема“, казват те. И жените следват, за да могат да бъдат успешни.

За съжаление обаче тези въпроси все още стоят в българската феминистка наука. В тома на Александър Кьосев Българският канон няма нищо за жени и дори не се проблематизира отсъствието им. От друга страна Милена Кирова в Неслученият канон не реферира към книгата на Кьосев, т.е. няма диалог, което не е добре. Милена Кирова направи много с двата, съставени от тома за жените писателки от Възраждането до края на социализма. Стига да има кой да преподава по тези книги, студентите биха могли да научат много.

Има много писателки, които са непознати дори на литературни авторитети. Например Санда Йовчева и нейният роман Ние в дълбокия тил, посветен на Първата световна война. Всички знаем разказа на Йовков Първа радост – много силен, антивоенен, хуманен, но чудесният роман на Санда Йовчева не се познава от литераторите.

Има още много жени с принос, които заслужават внимание.

Такава е Елисавета Консулова-Вазова, такава е например и София Юрукова, първата успешна жена-издателка в България. Тя спечелва анонимен конкурс за превод при Народния театър и това ѝ дава самочувствие да започне издателски бизнес, който става много успешен. В писмата ѝ, които съм чела, личи феминистко съзнание. Личи и една горчивина към очакването, че жените трябва да чакат някой да ги хареса, за да се омъжат. Тя не се омъжва, умира рано, около 40-годишна. Същевременно получава огромно удовлетворение от работата, която върши, по време на Първата световна война получава писма от офицери на фронта, които четат нейните издания и ѝ благодарят, че се грижи за „душите” им.

Бих посочила също Екатерина Каравелова – лидерка на българската част на световната женска лига за мир и свобода. Българското движение от началото на XX в. членува в няколко международни женски мрежи, които пренасят някои от основните идеи и проблеми, които съществуват пред женския пол. Единият е вота и суфражизма, другите проблеми са свързани с професионална реализация, образование, социални гаранции за майчинството. Българското женско движение не живее изолирано от международното женско движение, а българските феминистки се учат от това, което се случва в Европа и други части на света.

Бих могла да продължа да изброявам дълго, защото има забележителни български жени, макар и много от моите колеги-историци да не знаят за тях. Преди седмица получих запитване от моя колежка, видна историчка, която попита има ли либерални феминистки преди 1944 г., освен социалистките-еманципаторки. Това значи само, че много колеги не са чели трудовете, които ние пишем през последните 20 години. В науката не се говори, темата за феминизма не се счита за важна.

Моят съпруг например е автор на Социална история на България в два тома. Аз му казвам „Социална история, но къде са жените?“. Той включи една глава за борбата за избирателните права и каза „Аз ако го напиша, ти какво ще правиш?“ (Смее се.) Социална история без жени не може да съществува. Също така обикновено се набляга, че държавата дава на жените избирателни права. Твърдейки това, ти обезсмисляш и зачеркваш, не признаваш работата на толкова много хора. Това показва начина на мислене на много български историци: че всичко идва от държавата, от горе. Както по времето на комунизма се казваше, че еманципацията на жените идва от горе. Държавата със сигурност играе важна роля, но има натиск и борба, които идват отдолу, от самите жени – и много преди социализма, и след това.

MOVE.BG