Кому е нужна обща памет, когато всеки си има частна?

By Unknown - postcard 1927 - Владимир Балчев, Пловдив по следите на миналото, Хермес, 2017, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=85649670,_1927

Божидар Иванов е бакалавър по социология и магистър по градски изследвания от СУ „Св. Климент Охридски“

Той е със задълбочени интереси в устойчивото развитие на градската среда и опазването на културното наследство. Божидар е координатор на историческата програма на MOVE.BG и главно действащо лице зад виртуалната историческа карта Моята българска история. За него каузата на тютюневите складове в Пловдив е и лична кауза.

“It was a pleasure to burn.”

― Ray Bradbury, Fahrenheit 451

От много време се каня да пиша за тютюневите складове и накрая закъснях.

Изгорях, като тях.

Тези сгради са спомени от време, в което индустрията е била двигател на икономиката на страната, преживели са време, в което индустрията допълва идеологическото, преживели са и 27 години от едно време на промени и размиване на общото. Преживяваха.

Проблемът с изоставените индустриални зони в наши дни не е нов. Вакуумът, който се формира след 1989, се изразява в това, че силно застъпената държавна собственост трябва да „намери“ ново предназначение в нова икономическа обстановка. Разбира се, в пазарната икономика на новото време традиционната индустрия играе все по-малка роля. Ето защо и днес, когато минаваме покрай стари фабрики, които незнайно защо все още седят със своите разпадащи се скелети в градската тъкан, си казваме „Ех, какво ли е било навремето“. Ами, работели са.

Но това не е случаят днес.

След 1989 масовата приватизация и оформянето на нови структури на управление изисква раздържавяване на собствеността, следвайки механизмите на пазарната икономика. Така че това, което е било навремето, няма да бъде същото днес, защото тези фабрики няма да работят по същия начин, ако въобще работят. И ако въобще останат там. Следвайки пазарната логика, една нерентабилна сграда, изискваща сериозна инвестиция за възстановяването си, стара и олющена, следва да бъде разрушена, за да бъде изградена нова, което би си струвало повече. Правилата на пазара и правото на частна собственост: март 2016, Пловдив, ул. Иван Вазов; сграда от тютюневите складове бива съборена в неделя следобед, без никаква информация за това.

Дали ценността на една такава сграда е само в материалното?

Въпреки че то е обвивката, отговорът е „не“. Зад понятието „архитектурен паметник“ не се крие само фасадното майсторство на архитекта и строителя, а се крие памет, история, епоха. В случая с разрушаването на тютюневия склад, Министерство на културата не благоволи да обясни какво означава това за хората. То реагира след като беше попитано. Служебно. Както и служебно се въвежда категорията „архитектурен паметник“, без да се търсят или съществуват адекватни механизми на работа между отговорните звена и частните собственици с цел опазване на това наследство и създаване на условия за позитиви и от двете страни – на частния собственик и на държавата, в лицето дори на общинската администрация. Публично-частното партньорство е умен начин за балансиране между обществения и частния интерес в наши дни. Но на него се гледа с лошо око, сякаш, въпреки че е видимо за всички, то е задкулисна договорка пред кулисите, на сцената.

Правилата на частната собственост и правото на „ще правя каквото си искам“:

август 2016, Пловдив, ул. Иван Вазов; събота следобед, 15-часово гасене. Няколко месеца по-късно изгарят четири тютюневи склада. От нищото. Самият факт, че най-първо се допуска възможността за умишлен палеж е показателен за толерантността ни и нормалността на случилото се.

След потулването на опита за разрушаване на складовете през март, спрян след жива верига от хора, които имат отношение към опазването на архитектурните паметници, се стига до запалването им. Случайност? Знаете отговора. И това, че си го мислим е достатъчно показателно. Престъпмисъл, би казал Оруел. Синкавият пламък на истината може би излиза над фасадата. И, да, собственикът има реалното право да го направи, защото това си е негова собственост. Тези, които се наредиха пред падащата сграда през март са същите, на които им пука днес за загубената памет. А другите, повечето, те казват: „Да не ми изгори и моята къща, пазя се“. Да, разбира се, правото на частна собственост е важно, не трябва да се отнема никому. Основен акцент във вечерната емисия новини е жена, която пита „Къде са президент, правителство, държава? Ще се запали и моята къща, защо плащаме на пожарна?“. Именно това късогледство, опиращо до опазване само на материалното, на личното, на нашето си, е същото, което доведе до изгарянето на тези складове. И до изгарянето на паметта. Искаме си личното, не търсим общото, но очакваме държавата да мисли за всички. Не, когато всеки от нас се концентрира в личното си, тогава и тези, които са делегирани с правото да ни управляват, ще водят политиките си с цел опазване на частната собственост. Като правило и защото това се очаква от тях.

А паметта ще продължи да гори точно с 451 по Фаренхайт.

Защото кому е нужна обща памет, когато всеки си има частна?