Култура в капсула

Kъде е страната ни преди домакинството на Европейска столица на културата през 2019?


От Асен Асенов, публикувана на 26 юни 2016

Асен Асенов е директор на фондация "ЕДНО", която организира международни фестивали и други събития за съвременна култура и изкуства.

Вече четвърт век игнорираме отчайващата хронична самоизолация на страната ни от световните културни процеси. Ако капсулирането по времето на социализма можеше да бъде оправдано с общата изолация на страната, днешната изолация е следствие от стойността, конкурентноспособността и разпознаваемостта, която съвременният български културен продукт има на световната културна сцена.

До голяма степен това състояние е обусловено от липсващата национална културна стратегия и воля за необходимите радикални реформи в сектора.

Разбирам, че е некомфортно да си признаем къде сме, но това е единственият начин да започнем да променяме сегашната ситуация. Ако живеем с фалшива представа за стойността на културния продукт, създаден в България, това няма да има драматични последствия за останалия свят, но със сигурност ще ни изолира още повече. Днес културният продукт "made in BG" в огромната си част е неконвертируем и консервиран в домашен сос. Разбира се, има и изключения, но рядко.

Важно е да се прави разграничение между успехите на десетките талантливи български артисти (оперни певци, художници, театрални режисьори, музиканти, аниматори и т.н.), които създават изкуство извън страната или представят своята работа навън, и конвертируемо културно съдържание, създадено от българска културна институция или организация.

За да имаме осъзната оценка за реалното ни място на световната културна карта днес и това да не е повод за раздразнение и отрицание, трябва да опознаем процесите, които текат в региона и в Европа и да създадем стратегия за това къде, как и кога искаме да стигнем.

Ситуацията днес

Правителствата ни поддържат на изкуствено дишане наследената от социализма система от държавни и общински култутрни институции. Освен несъразмерно голяма за мащабите и възможностите на съвременна България, тя е и неадекватна на съвремието. Десетки от културните институции в нея не могат да обосноват причината за съществуването си, но като част от системата продължават да поглъщат финансовия ресурс за култура в страната. И тъй като културните институции са много, а националният бюджет за култура – малък, парите стигат за покриване на битовите разходи и заплатите на много от тях. Нашето Министерство на културата има почти два пъти по-малък бюджет (139,5 млн. лева, от тях 69 млн. лева са за сценични изкуства) от този на Хърватска например.

Немалка част от държавните културни институции от години не са получавали средства, с които да произведат съдържание, и лека-полека много от тях са се превърнали в тъжни декори – метафора на културната ситуация в страната днес. Структурата им на управление не е променяна от десетилетия. Липсват професионални културни мениджъри, няма позиции за специалисти, които да привличат спонсорства, експерти, които да могат да кандидатстват за съфинансиране по международни проекти, няма маркетинг отдели, които да развиват нови публики. Освен това действащата държавна система от културни институции се е ограничила до традиционните изкуства. В голямата си част тази система не допуска съвременните форми на изкуство и култура.

Установявайки тази ситуация, България се е самоизключила от европейския и световен културен обмен на съвременно културно съдържание.

Ние не само не изнасяме съвременна култура, създадена от държавните структури на културната сцена, но и не внасяме качествено международно културно съдържание у нас. И тук има изключения, но са твърде малко. Извън киноиндустрията участието на България в международни копродукции е извънредно събитие.  В областта на изпълнителските изкуства опити в тази посока са правени основно от независимата сцена. Пример за това е немско-българската копродукция "Пепеляшки ООД" на организацията "36 маймуни" и немската компания ТАРТпродукцион през 2014, няколко международни продукции на Дерида денс център и др.

Министерството на културата издържа 50 държавни театъра, които имат собствени трупи, а съседна Румъния, която има над 30 млн. население има само 7 държавни театъра. С това не казвам, че трябва да закрием сцените, но със сигурност не можем да поддържаме 50 трупи и стотици служители. Театър с добър директор и адекватен бюджет е много по-добре за публиката от театър с трупа, но без бюджет.

Нито един от българските театри под шапката на Министерството на културата не представя регулярно международно съдържание или различни от драматичен театър изпълнителски изкуства – съвременна опера, танц, цирк, пърформанс и т.н. Нито един театър няма в стратегията си правенето на международни копродукции. За сравнение – само в малка Любляна има четири сцени, които показват целогодишно международно съдържание.

България

Най-бедната държава в ЕС все още издръжа голяма, скъпа, гниеща и неадекватна на съвремието система. Това състояние не може да бъде подкрепено с професионални аргументи от нито един министър на културата. Страната ни е с най-много опери в региона - шест.  За сравнение Македония, Литва и Унгария имат по една, а Словения, Словакия и Сърбия имат по две.

И докато целият национален ресурс продължава да се "инвестира", за да може системата да се поддържа на изкуствено дишане, независимият културен сектор (т.е. всички, които създават културен продукт извън системата) има все толкова труден достъп до публичен ресурс, независимо че е двигател на голям част от позитивните процеси в съвременнте изкуства и култура в България.

Добрите изключения в държавната система през последните години като че ли са концентрирани основно в Кукления театър – Пловдив, Стара Загора и София действително поставят спектакли на световно ниво. По традиция театър Сфумато е другото важно за излизането от локалността изключение.

Ето обаче и няколко шокиращи примера: най-разпознаваемото българско име на световната сцена за съвременни изпълнителски изкуства в момента е Иво Димчев. Иво е независим артист със собствена компания, която никога не е получавала държавно или общинско финансиране в собствената му страна. За сметка на това Виенският международен фестивал за съвременен танц и пърформанс го подкрепя от години и се гордее с продукциите му – добре познати на поне четири континента. В това време нито еднин от спектаклите на 50-те държавни театъра и опери не е имал и 10% от неговия успех за последните пет години. Само два български спектакъла след 1989 са показвани в програмата на един от най-важните фестивали в света – този в Единбург – през 1994 "Слепците" на театър 199 и спектакълът "Шинел" на независимия театър Кредо, показан с голям успех две поредни години – 1996 и 1997. Но вече 19 години в Единбург няма официално българско участие...

Другият пример е Недко Солаков

Най-разпознаваемият и международно признат български артист в света на съвременното изкуство (освен Кристо) има изложби и участия на значими международни събития и десетки музеи за съвременно изкуство притежават работите му, но никога не е бил подкрепян от собствената си държава. Нещо повече – преди няколко години финансира сам най-голямата си изложба в България.

Да сте чули изложба за съвременно изкуство, продуцирана от Съюза на българските художници или от български музей, да е била поканена в някой музей по света? Ние все още разнасяме тракийското златно съкровище... Чудесно е, че имаме това културно наследство от траките, но с какво е разпознаваема нашата съвременна култура днес?

Навсякъде в Европа независимите артисти, организации и структури са подпомагани от държавите, тъй като са гъвкави, комуникативни и лесно създават международни партньорства и продукции, а заедно с това популяризират националната си култура.

У нас 2015 беше нулева година за финансиране на независимата сцена за изпълнителски изкуства. Независимият сектор трудно може да има достъп и до европейските фондове за култура, тъй като повечето от тях изискват 50% съфинансиране. В други страни-членки половината от него се получава като автоматична подкрепа от държавата, но у нас подкрепа в тази посока изцяло липсва. България инвестира целия си ресурс за култура, за да поддържа умиращата наследена система, и пари за интеграция с европейската сцена не остават.

Ако съдим по разпределението на бюджета

Министерството на културата продължава да разделя организациите на държавни, общински и независими (наши и чужди), въпреки че основното нещо, от което трябва да се интересува, е качеството на културния продукт и неговата конвертируемост. Оценка на работата на държавните институции на практика не се прави.

Ясно е, че ресурсите за култура не достигат нито за поддръжката на традиционната система от културни институции, нито за подкрепата и развитието на независимия сектор. В сегашната сутуация обаче не би било разумно да се увеличат парите за култура преди да се проведат реформи, защото това няма да доведе до устойчиво решение на проблемите в сектора. Пари срещу реформи и резултати – това е единствената работеща формула, от която българската култура може да спечели. Но реформи, подчинени на национална стратегия за развитието на сектора и резултати, които не се измерват само с брой продадени билети, а с международни награди, участие в международни фестивали, участие в международни копродукции, развиване на нови публики и т.н.

Къде всъщност е публиката във всичко това?

Къде в цялата тази сложна система от отношения между старо и ново, липса на политики и изостаналост се намира публиката? Тя би следвало да е в центъра на дискусията за културния сектор в България. Защото за всеки външен наблюдател е очевидно, че публиката у нас има силно ограничен достъп до качествено съвременно културно съдържание и няма възможност да си свери часовника поради липсата на предлагане. Това е и основната причина понякога публиката да се изправя на крака и да аплодира след посредствен спектакъл. Колко често всички ние имаме достъп в страната си до международно съдържание в областта на съвременния театър, опера, танц, цирк, съвременна класическа музика, съвременно изкуство и т.н.?

За съжаление публиката е големият губещ от този разпад и аз не вярвам, че онзи щатен актьор в благоевградския театър, който излиза два пъти годишно на сцена, но за това пък всеки месец получава скромната си заплата, трябва да има единствената дума за това каква реформа е нужна.

Реформата в културния сектор има нужда от европейска експертиза точно толкова, колкото и българската прокуратура. За твърде много хора културният сектор се е превърнал в скромно, но сигурно убежище и всеки опит системата да бъде променена, ще бъде заплашван от протести, подписки и медийни атаки. Тази реформа обаче е неизбежна, ако искаме да излезем от капсулата на миналото. Винаги от едната страна ще стои страхът от това да се изправиш срещу системата, а от другата – развиването на нови публики, възпитанието на децата ни, интеграцията с европейската сцена и един от ключовете към отговора на въпроса защо младите хора напускат България.

Какво трябва да се направи?

Нужно е преосмисляне и трансформиране на цялата система от културни институции в страната, т.е. мащабна реформа в културния сектор. Нейната крайна цел е достъпа на публиките до качествено съдържание от цял свят и конкурентноспособност на културния продукт "made in BG". Тази реформа се нуждае от сериозна експертиза, особено ако има за цел да позиционира България като равнопоставен участник в европейските и световни културни процеси.

Реформата в културния сектор ще наложи взимането на много непопулярни решения, които се нуждаят от активна политическа подкрепа. Подобни трансформации изискват наличието на осъзната за важността на тази реформа политическа класа, която е готова да поеме отговорността и да аргументира решенията си. Тези решения неизбежно ще бъдат свързани със сериозни съкращения в системата, които да освободят ресурс за реализирането на съвременна национална културна стратегия.

Когато има стратегия и цел, ще се появят и аргументите за увеличаването на държавния бюджет за култура. В момента проблемът с бюджета не е дали е малък или голям, а за какво се ползва.

Прякото следствие на реформите трябва да бъде включването на България в световния културен обмен. В този процес на сериозни промени ще трябва да си отговорим на въпроси, чиито отговори ще засегнат много лични човешки съдби. Например имаме ли нужда от десетки етнографски музеи в цялата страна със съдържание, чиято стойност е спорна, или един-два качествени музея със сериозен бюджет и силно съдържание са по-доброто решение? Имаме ли нужда от 50 драматични театъра и опери със свои щатни трупи, които едва си покриват разходите за заплати и поддръжка на сградите, или можем да използваме тези театри и техните бюджети, за да показваме разнообразно съдържание от всички области на изпълнителските изкуства?

Можем ли да използваме бюджетите на тези театри за участие в национални и международни копродукции, с което де факто да увеличим многократно средствата, инвестирани в съдържанието, което показват?  В състояние ли е наследената от социализма културна инфраструктура да удовлетвори нуждите на съвременните изкуства и да приеме качествено международно съдържание? Можем ли с малко средства да трансформираме тази инфраструктура, така че тя да посреща съвременните нужди на културния сектор?

Има остра необходимост част от съществуващия ресурс за култура да бъде инвестиран в обучението на културни мениджъри, които да развият културните институции в страната.  Нужна ни е визия за това как да мотивираме и обучим културните организации в България да участват в международни копродукции. Нужни са много усилия в различни области на културния сектор, в които изоставането е много голямо.

Имаме ли потенциал?

Всяка държава, която има визия и мотивация, има и потенциал за развитие. В България е създаден първият балетен конкурс в света, който до ден днешен е разпознаваем на всички континенти. И този проект все още е жив, въпреки че липсата на осъзнаване от страна на почти всички правителства за неговата ценност е отнела от блясъка му през последните две десетилетия.

Потенциалът на всяка една държава е пряко свързан с качеството на образованието. Затова е време да си зададем въпроса до каква степен е конкурентноспособна българската образователна система в областта на културата и изкуствата?

През 2019 имаме шанса за първи път български град да е Европейска столица на културата – най-голямото и важно общоевропейско културно събитие. Това е сериозна причина да мобилизираме целия си ресурс, за да направим реформи в сектора и стратегия за това къде искаме да стигнем.

Европейска столица на културата не е "пловдивско събитие", не е и национално събитие. Европейска столица на културата надхвърля даже европейските мащаби, защото е събитие, което представя съдържание и среща артисти от всички континенти. Но Европейска столица на културата в Пловдив трудно ще надскочи нивото на културната ситуация в самата България.

Страната ни има историческия шанс да се появи на световната културна карта и да стартира устойчиви процеси на културен обмен с останалия свят.

За да се случи всичко това са нужни смелост, капацитет и подкрепата на много хора, които могат да допринесат в този процес – не само пловдивчани и не само българи. Местният шовинизъм, ограниченията и животът в капсулата са напълно противопоказни. Въпросът е можем ли да ги преодолеем?

от Асен Асенов

MOVE.BG

Автор
още по темата

още от Гледна точка