История на месеца: трагедията на 64 орловдолци - сподвижници на Левски

Разказът за основаването на Революционния комитет и Революционната организация в с. Минечево (Орлов дол) е най-добрата история за месец септември в играта ни с издателство “Изток-Запад”.


От Моята българска история, публикувана на 17 октомври 2019

Георги Иванов, един от читателите на програма “Моята българска история” на MOVE.BG, ни изпрати много интересна история за нашата интерактивна карта. Георги ни препраща разказа за съдбата на 64 съратници на Левски, написан от ст. н. с. д-р Дечко Лечев – историк от град Шумен. Тази история печели наградата в месечната ни игра с издателство Изток-Запад. Наградата за септември е “Рицар, поет и дипломат. Книга за Коста Тодоров” от Паун Генов.

Всеки от вас може да ни изпрати история на myhistory.bg и да участва в играта за месец октомври. Най-интересната история ще получи книгатаБогомилите и презвитер Козма от екзарх Стефан (1945-1948).

Приятно четене! 

"Драги Георги, преди време ти бях изпратил преработена статията „Моето мнение за основаването на Революционния комитет и Организацията в с. Минечево (Орлов дол) и посещенията на Левски”, с която те помолих да подновиш първата. Частичната преработка се наложи, тъй като попаднах на източници по темата, за които преди не знаех. 

Моето мнение за основаването на Революционния комитет и организацията в с. Минечево (Орлов дол) и посещенията на  Левски

Като потомък на два рода от Орлов дол – Бозаджиевия и Божковия напоследък с интерес следя това, което излиза за с. Орлов дол в Интернет. По стечение на обстоятелствата, до мен достигнаха различни източници за едно от най-важните събития в историята на с. Минечево преди Освобождението – основаването на Революционния комитет – факт, с който основателно се гордеят потомците на Минечевци. Още като ученик чувах един от моите високообразовани вуйчовци да казва, че дядо му Господин Бозаджията (на когото е кръстен) бил член на комитета и, че комитетът бил основан от Левски

Тук се налага да направя едно уточнение. Във всички спомени по традиция се говори за „революционен комитет”, макар че в повечето случаи става дума за „революционна организация”. С едно изречение – не се прави разлика между тях. А „комитет” и „организация” са две различни неща. Да се говори за „революционен комитет”, когато става дума за общия брой на членовете, не е правилно. В такива случаи е редно да се използва по-широкото понятие „революционна организация”. Членове на комитета са ръководното тяло на организацията. Затова, когато турците преследват революционни дейци, не случайно най-напред търсят „комити” (от комитет) и после редовите членове. И най-напред тях избиват. Както установявам сега, моят прадядо е бил член на революционната организация, а не на комитета, тъй като е бил твърде млад, за да заема ръководен пост. 

Историята

Разбира се, макар и да ме е впечатлил тогава, фактът с основаването на Революционния комитет в Минечево съм го възприемал по-скоро като едно предание, каквито твърде много битуват, свързани с личността на Апостола. Още повече, че по понятни причини посещенията на Левски в селищата на България са обгърнати в тайни, поради което в много случаи, събития, свързани с него, са украсени или дори измислени. Когато, обаче, след години, вече като професионален историк, срещнах информация в спомените на моя родственик от бабина страна Диньо Божков, че Революционният комитет наистина е основан от Левски, за мен, вече нямаше съмнение. Освен това, такива сведения се съдържат и в някои писма до него от други начетени орловдолци.

Макар да са безспорни, в сведенията около пребиванията на Левски в Минечево има известни различия и обърквания. Ето защо ще се опитам да направя някои необходими уточнения, за да можем да си отговорим на въпросите: колко пъти Левски е пребивал в селото и кога е основан Революционният комитет и съответно Революционната организация? 

Отговорите

Нека най-напред да видим какво е писано досега по този въпрос. В статията си „За Левски и Орлов дол” (поместена в интернет страницата на Орлов дол) Дянка Радева пише, че Левски е идвал в Минечево три пъти. Тя се позовава на спомените на Руска Господинова Попкостова – правнучка на Господин Попкостов – един от активните дейци на Революционния комитет. Според нея, първото идване на Левски в селото е било на Димитровден 1870 г. Най-напред Левски е взел участие в църковната служба и дори пял, след което придружен от поп Коста отива в дома му, където бил основан Комитетът.

В статия на музеен работник Димитър Донев от музея в Тополовград същото събитие се отнася към Димитровден на 1869 г. Освен това, там се казва, че Левски „вероятно е подготвил почвата за създаване на таен революционен комитет”. Въз основа на друго предание пък в статията се казва, че е дошъл като „косач”. Целта му била да „търси връзка с будни, учени жители на селото.” Кога е идвал за втори път в статията на г-жа Радева не се посочва. Идването му било под прикритието на „началник на ловците”. За целта проверил пушките на ловджиите, включително и турците-ловджии. Но, според, авторката, всъщност истинската му цел била да провери как работи комитетът.

Според г-н Донев второто посещение на Левски в Минечево е през 1871 г., когато облечен като „турско заптие”, дошъл да провери пушките на ловджиите. Той смята, че тогава именно е бил основан и Революционният комитет в къщата на свещениците Гочо и Господин Попкостови. 

Третото посещение, според г-жа Радева, било през лятото на 1872 г., когато престоял три дни и напуснал селото като косач, заедно с други косачи от селото. За трето посещение в статията на г-н Донев не се споменава.

Колко пъти?

Не отричам възможността Левски наистина да е идвал три пъти в Минечево. Напротив, дори смятам, че е много вероятно да е минавал повече от три пъти, тъй като селото е на пътя му на отиване и на връщане от Цариград. Има обаче неясноти около посочената последователност на посещенията му, които се дължат на различията в преданията. По тази причина трябва да проследим направените от Апостола три, документално доказани обиколки в България, които налагат пренареждане на посещенията му в Минечево. Разбира се, като се вземат предвид и спомените на съвременниците, но като към тях подходим по-внимателно. Защото много често едно и също събитие се описва по различен начин – понякога неволно, понякога съзнателно. 

Обиколките из България

С голяма доза сигурност може да се твърди, че първото посещение на Левски в Минечево, е станало около Коледа през декември 1868 г. Както е известно, тогава Апостола осъществява първата си обиколка, като тръгва с кораб от Румъния на 11 декември 1868 г. и се връща там на 24 февруари 1869 г. След няколкодневно пътуване, той стига в Цариград, където след кратък престой започва обиколката си. По време на тази кратка по време, всъщност разузнавателна обиколка, Левски поставя задачата за основаване на революционни комитети във всички селища, през които е минал. 

Най-вероятно така е постъпил и в Минечево, което се намира на пътя му към вътрешността. Предполагам, че като първо, посещението е станало изключително тайно и в много тесен кръг, т.е. само с бъдещите членове на Комитета. По тази причина за това посещение по-късно никой не говори. 

Второто посещение е станало най-вероятно през лятото на 1869 г., когато Левски прави втората си обиколка (от 1 май до 27 август 1869 г.) и посещава главно селищата, през които е минал при първата обиколка. Това идване, между другото, се потвърждава от спомените на дядо Господин Бозаджията (записани от внука му Господин), в които се казва, че Левски е идвал в селото през лятото на 1869 г., облечен „в турски дрехи и фес”, като преди това е бил в с. Голям манастир на среща с младежи от околните села и „дал инструкции”. Тази подробност не изглежда измислена, което дава сериозно основание да я приемем като достоверна. 

Това, може би, е същото посещение, неуточнено по време, в статията на г-жа Радева, при което Левски се явил преоблечен като „турско заптие” и направил преглед на пушките на ловджиите от Минечево. Но по всичко изглежда, че и при това посещение революционен комитет също не е основан официално, както се полага със съзаклятнически ритуали. Най-вероятно Левски отново е имал среща само с тесен кръг влиятелни минечовци, бъдещи членове на Революционния комитет. Среща, на която, може би, са обсъдили как върви подготовката за основаването на Революционната организация. 

Основаване на местния революционен комитет?

В известната статия на свиленградчанина Александър Кипров (сп. „Ловец”, 1930 г.) се твърди, че второто посещение на Левски в Минечево е станало през лятото на 1871 г. на път за Цариград, преоблечен като заптие, което проверило пушките на ловджиите. Тогава, според него, е основан Революционният комитет в Минечево. На другия ден дори бил организиран лов, с участието на трима турци, при който били убити 2 сърни, много зайци и един глиган. Цялата ловна дружинка се отправила към Свиленград, където вечерта било организирано угощение. Левски и още двама местни младежи се отделили незабелязано и основали местния революционен комитет в къщата на Димитраки Бояджиоглу. 

Сам по себе си този разказ е много правдоподобен и е напълно в стила на Левски. Но около това посещение има неясноти. Очевидно годината е сбъркана. Ако е второто посещение, това означава, че е било през лятото на 1870 г., т.е. да е предшествало основаването на Комитета в Минечево на Димитровден. Организираният лов обаче е твърде съмнителен. 

Първо, такъв лов посред лято е невъзможен, освен ако приемем, че „заптието” бракониерства. Но не е за вярване Левски да организира такъв показен лов! Дори да е така, кой убива глиган по това време? И най-вече противоречи на твърдението във всички спомени, че Комитетът в Минечево е основан по Димитровден. В нито един от тях не се твърди, че е станало през лятото. Ето защо това посещение на Апостола в селото не може да бъде свързано с основаването на Революционния комитет.

За истинското основаване на Комитета, Левски идва в Минечево трети път. Този трети път може наистина да е на Димитровден през 1870 г., тъй като след 26 май 1870 г. той се установява трайно в България и започва усилена работа по основаването на комитети и организации. Тогава обикаля всички селища, през които е минал преди това. След службата в църквата „Св. Димитър”, т.е. храмовия празник, се е провела учредителна сбирка в дома на поп Господин Попкостов (Костадинов). 

Спомени

Според някои спомени преди това Левски е посетил дома на Петър и сина му Господин Граматикови. А според разказа на дядо Господин Бозаджията, след учредителното събрание Апостола нощувал в бозаджийницата му, където имало скривалище с „три изхода: към пътя, към плевнята и към глуха пътека край училището”

Между другото, от разговора ми с 92-годишната Кръстина Радкова през м. август 2016 г. (внучка на дядо Господин Бозаджията по майчина линия) разбрах, че под бозаджийницата имало малка мазичка, в която се влизало отвън. Това най-вероятно е било въпросното скривалище, към което дядо Господин отворил врата и ползвал за маза. Къщата, разбира се, и бозаджийницата са разрушени и в момента има построен здравен дом. 

От казаното дотук става ясно, че Левски е посещавал Минечево многократно. Тъкмо по тази причина, според мен, се е получило смесването на събитията в различните спомени. Освен всичко, трябва да се подчертае, че от конспиративна гледна точка, както стана дума, Левски е провеждал срещите си само с комитетските членове по места, а не с редовите членове на организациите. Така е било и в Минечево. Затова не всички са били много запознати с организационните проблеми на комитета. Това се подразбира и от признанието на някои от оцелелите след погрома на организацията минечевци. 

През 1930 г. един от най-интелигентните орловдолци Петър Попов разпитал все още живите свидетели на събитията – дядо Господин Бозаджията, дядо Христо Чюмпирев и дядо Колю Хаджипопов, които били сред най-младите и не „най-видните”, т.е. не сред ръководителите. Те изрично подчертавали, че някои решения се вземали от „чорбаджилята” - „скрито от тях”. Възможно е, също така, като редови членове, за някое посещение на Апостола те изобщо да не са знаели, защото наистина е бил посрещан само от комитетските дейци, т.е. от тесен кръг хора. 

Колко пъти Левски е ходил тайно до Цариград със сигурност не се знае. Затова и никой не може да каже колко пъти се е отбивал в Минечево. Но фактът, че в селото е имало изградено скривалище подсказва, че при всяко свое пътуване той е нощувал в селото. В края на краищата, колко пъти Левски е бил в Минечево не е най-важното. 

По-същественото е, че за него селото е било важен център от гледна точка на бъдещата революция и че той гледал на селото, и на революционната организация като на сигурна брънка на Вътрешната Революционна организация в България. И както се вижда, работата която се извършила тук, дала отлични резултати – създадена била една от най-многобройните революционни организации и един от най-активните комитети в Южна България. 

Архимандрит Доситей

Във връзка с основаването на Революционния комитет и Организацията в Минечево има един недостатъчно изяснен въпрос, който се нуждае от проучване. В спомените си Диньо Божков много пъти споменава името на архимандрит Доситей Ковачев, който е пребивавал в селото (очевидно нееднократно) във връзка с борбата срещу гърцизирането на населението. По-късно, в към края на XIX в., сам Доситей Ковачев потвърдил пред Диньо Божков, че при едно от пребиваванията си в Минечево, той е престоял у дома на баща му Иван Божков 40 дни. Най-вероятно това е било в края на 60-те и началото на 70-те години на XIX век, когато се очертавали границите на българските епархии в рамките на обособяващата се независима Българска екзархия.

Тук трябва да припомня, че точно на етнически принцип се е определяла принадлежността на селищата - към Гръцката патриаршия селищата с преобладаващо гръцко население, а към Екзархията – с българско население. Ето защо гръцкият владика в Одрин е искал толкова много да погърчи чисто българското Минечево. Естествено не успял, главно поради апостолската дейност на архимандрит Доситей. Но архимандрит Доситей Ковачев е известен не само като духовник и борец за църковна независимост. Той е един от най-верните съратници на Левски. Неслучайно на негово име е кръстено село в този регион – Доситеево. Следователно е логично да се предположи, че е съдействал на Апостола за организирането на Революционния комитет и организацията в Минечево. 

Ролята?

За съжаление, никъде -  нито в известните ми спомени, нито в някакви други документи, свързани с дейността на Левски около основаването на революционния комитет в Минечево -  не срещнах името му. Впрочем, заслугата на Доситей Ковачев дори да е само тази, че е довел до успешен край борбата против гърцизирането на населението на Минечево, той заема важно място в историята на селото. Защото борбата срещу този вид асимилация е толкова важна, колкото борбата за политическо освобождение. Не ми е известно дали на негово име е кръстена улица в селото. Ако няма, редно е да се наименува. 

Трагедията

Между другото, такава би трябвало да има и на името на Диньо Божков. За съществуването на многобройна Революционна организация и активен комитет подсказва едно важно събитие, което, за съжаление, има твърде печален край. Събитие, при което турците изливат цялата си злоба върху членовете му, предчувствайки края на господството си. 

Според информацията, съдържаща се в някои писма на орловдолчани до Диньо Божков, от разказа на дядо ми Петър Господинов Бозаджиев и сина му, мой вуйчо Господин, случаят е следният: по време на боевете при Стара Загора по време на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г., поради слаба информираност селяните от Минечево сметнали, че краят на робството е дошъл. Какви действия точно е предприел Революционният комитет не е много ясно. Известно е само, че турските управници били прогонени. Във всеки случай е станало нещо прибързано и очевидно недобре обмислено. Както е известно войната не свършва с битките край Стара Загора. Турците все още владеели положението в Тракия. Затова реагирали бързо, като пратили в селото редовна войска от Одрин, която извършила погром над Революционната организация. 

Дали обаче е щяло да се стигне до този погром, ако не била коварната намеса на Одринския гръцки владика?

В едно писмо до Диньо Божков от 1939 г. поп Георги твърди, че тази акция на турците е станала по негово донесение и настояване. Подлият владика добре преценил, че случаят е много удобен да си отмъсти на „минечевци”. Той не могъл да им прости, че се отцепили от Одринската епархия, която продължавала да се числи към Гръцката патриаршия. И двамата свещеници от селото не се смятали за „патриаршисти”, а за „екзархисти”, и се присъединили към новосъздадената Българска екзархия. 

Принадлежността на минечевската енория към Българската екзархия означавало, че няма да се събира владичина за алчния гръцки владика, което съвсем го вбесило. Ето във връзка с това какво пише поп Георги дословно: „Това изглежда е озлобило гръцкото духовенство много против тях, за да ги наклевети пред турската власт, която обявява селото за комитско и излавя по-събудените 47 души начело с двамата свещеници и ги избесва до един в Мустафа паша.” 

Акцията

Тези 47 мъже били арестувани за една нощ. Дядо говореше за 40 души, които били изловени “по бели гащи”. За късмет тази вечер баща му - дядо Господин Бозаджията - не си бил вкъщи, а в околни села да продава боза и по този начин “откачил кожата”. Той казваше също, че всички били навързани и закарани в Одрин, където били незабавно обесени, без да са съдени. 

"Боят за Самарското знаме", худ. Петър Морозов. Източник: "Уикипедия" под лиценз CC.

На пръв поглед, това ми се струваше толкова невероятно, че го възприех само като легенда. Наистина такава жестокост трудно може да се възприеме от нормалния човешки мозък! За съжаление, „легендата” се оказа истина и то още по-зловеща. Когато впоследствие се сдобих с архива на Диньо Божков, попаднах на оригинала на списъка, по който имената са упоменавани по време на църковна служба. Изпратен му е от поп Георги през 1943 г. Имената са изписани на гръцки език. Открит е през 1936 година в една черничева хралупа в двора на старата къща на хаджи поп Георги. Оказва се, че на този списък имената не са 40, не са и 47, а 50. Нещо повече. 

В началото на един от преписите на машина моят родственик е добавил на ръка следната приписка: ”Избесени са били повече от 60 души, но запазени са само имената на следните:…”(изреждат се 50-те имена). По някои спомени точният бройна обесените е 63 души. 

Силно впечатлен от тази трагедия, в памет на загиналите, Диньо Божков поставя метална плоча в притвора на църквата на с. Орлов дол, която може да се види и сега. Това се подразбира от една малка негова собственоръчно написана бележка: „Списъкът е предаден (прехвърлен – б.м. Д.Л.) на металическа плоча, окачена у входа на църквата в селото за спомен”

Тук, може би, трябва да се направи уточнението (макар и не толкова съществено) къде е извършено злодеянието, тъй като, според едни спомени, то е станало в Одрин, а според други – в Мустафа паша (Свиленград). Както се оказа, няма разминаване, защото наистина някои минечевци са обесени в Одрин (40 души), а останалите 23 в Мустафа паша. 

Случаят

Покрай разказа за обесените, дядо говореше за един, също така, трогателен случай с някой си поп Коста, който от наивност предал неволно сина си на турците. Ще се спра на тази история, тъй като я намерих описана и от поп Георги през 1939 г. (по спомени на внучката на поп Коста от другия му син, Тодора Господинова, която е чувала от него), в писмо до Диньо Божков. Изкушавам се да я преразкажа, защото тя също представя теглилата на българите, предизвикани от висшия гръцки клир, в случая представен отново от одринския владика. Поп Коста имал син, който бил от близките съратници на Левски и един от най-активните дейци на Революционния комитет при полагане основите на Революционната организация в селото. 

В нощта на арестите Гочо Попкостов успял да избяга и се укрил. Между другото, става ясно, че той и друг път се е изплъзвал от ръцете на турската полиция. Наивният му баща, обаче, си втълпил, че с помощта на въпросния гръцки владика синът му може да бъде “амнистиран”, както му било обещано. Макар и много трудно синът, който подозирал измама, все пак бил придуман от баща си и се явил при владиката. Разбира се, както може да се очаква от гръцки духовник, и този владика показал коварството си – повикал заптиета, които заловили момчето и от страх да не го изпуснат пак, го обесили веднага пред очите на баща му. 

Самият акт на обесването е подробно описан, но ще спестя подробностите, защото е много покъртително! Както пише поп Георги, поп Коста се върнал в селото покрусен и „през всичките останали дни от живота си е плакал и не намирал успокоение в нищо затуй, че сам предал сина си да бъде обесен.” Заради тези зверства се изкушавам да добавя още няколко изречения. 

Като професионален историк, аз не съм срещал такъв случай, макар през ръцете ми да са минали хиляди страници, отразяващи изстъпленията над българското население по време на турското робство. Можем ли да си представим какво означава да се затрият над 60 живота на здрави, работоспособни мъже в едно село, по такъв показен, жесток начин?

Това е чудовищно. Някак натрапчиво витае в главата ми мисълта за поведението на зверовете в природата. Когато хищниците нападат стадо животни, изяждат само едно от тях. Не унищожават всички. Следователно тези, които са извършили това злодеяние, са по-големи зверове от истинските.

Позволих си това отклонение, заради възмутителните опити на някои днешни политици, а и от пишман историци, да премълчават подобни събития от времето на робството, за да не се насаждала омраза между българи и турци. А в същото време правят точно това, като сравняват т.н. възродителен процес с геноцид. Да вземат речника за чужди думи и да прочетат какво значи геноцид – „унищожаване на отделни групи от население по расови, етнически или религиозни мотиви.” 

Тъкмо обесването на толкова мъже без съд и присъда е типичен пример за геноцид. А що се отнася до мирното съжителство, аз нееднократно съм писал и казвал: ние трябва да живеем мирно, без омраза, въпреки миналото. Но трябва да го знаем, за урок. Точно хората, които не познават миналото и не знаят какво е геноцид, спекулативно наричат така т.н. възродителен процес, който всъщност смени само имената, а не религиозната принадлежност на турците. 

Между другото, след 10 ноември, те не си върнаха имената, а сами се преименуваха още веднъж, т.е. приеха имена от действащата именна система в Турция, като се отказаха от окончанията „ов”, „ев” и „ова”, „ева”. Не всички, разбира се, защото с българските имена по-лесно се адаптират в европейските държави."

Интересувате се от Възродителния процес? Гледайте пълен запис на новия брой на "Историци и истории" - "Изселническият въпрос в българо-турските отношения" с проф. Евгения Калинова от Софийския университет. 

Нашият читател Георги Иванов дава следната информация за автора на историята Дечко Лечев: "Дечко Лечев е завършил история във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”. Доктор по философия, старши научен сътрудник по история. Повече от 22 години (до 2007 г.) е директор на Регионален исторически музей – Шумен. Успоредно с административните си ангажименти се занимава и с изследователска работа. Автор е на монографиите: „Дарителството през Възраждането”, „Златна книга на дарителството в Шуменския край”, „Лекарят на людските страдания (д-р Никола Блъсков)”, „Шумлян, град великий под Балкана”, „Легенди от „люлката” на България”,краеведското изследване “Ветрище. Исторически бележки”, историко-публицистичната книга „Моето време. От кандилото до компютъра” и биографичната книга „Ботевият четник Юрдан Попхристов Кърщовски”. Автор е и на няколко десетки статии в научни издания. За книгата „Златна книга на дарителството в Шуменския край” през 1999 г. му е присъдена „Награда на Шумен” за научни изследвания. Написва учебник за студенти по музейно дело. Съставител и редактор е на книгите „Съприкосновения с личности на духа и перото” от Диньо Божков, „Басни за деца и родители” от Никола Блъсков, „Животоописание” от д-р Стефан Смядовски и „Предизвикани спомени” от Веселин Смядовски."

 

"Революционерите" на нашето вчера - представяме ви три забележителни личности от историята, които чрез дейността си направиха революция в начина на мислене в българското общество.

Автор
още по темата

още от Моята българска история