Mайсторски предаденият конфликт е солта на добрата сатира

Попитахме Христо Комарницки за карикатурата и протеста


От МOVE.BG, публикувана на 7 февруари 2017

Сатиричните рисунки на Христо Комарницки разсмиват стотици хиляди, а през годините са успявали и да разгневят или разстроят някои по-чувствителни участници в политическия ни живот. Така е, защото карикатурата му е въздействаща. Затова и често е повече от навременна политическа или социална критика със средствата на визуалната журналистика. Може например да е и лекарство за нечие самозабравило се его, а може и да е протест.

Христо Комарницки е рисувал много протести. Потърсихме го в месеца, в който заедно с Моята българска история отбелязваме двайсетгодишнината от януари 1997-ма и събираме неразказани истории от протеста като част от по-мащабен разговор – с поглед и към други протести, минали и бъдещи. Питахме хора с най-различни обществени роли кога протестът успява, кога – не, как се променя и какви ефекти постига на обществено и на лично ниво? Ето какво ни каза карикатуристът.

 

 

Къде беше Христо Комарницки по време на протестите от 1997-ма?

На улицата, както повечето млади хора по онова време. Бях безработен аниматор и протестите бяха моето завладяващо гневно ежедневие. През останалото време рисувах трескаво карикатури, събирах ги в папка и обикалях с тях редакциите на вестниците.

 

 

Какви са карикатурите от това време, които помните?

Предимно черно-бели, патетични, революционни, отчаяни, наивни, смешни.

 

Протестът, недоволството, конфликтите благодатни теми ли са за карикатуриста? Как подхождате към тях?

Добре уловеният и майсторски предаден конфликт е солта на добрата сатира. Към тези неща най-правилният подход според мен е откровеният, но същевременно отстранен от страстите и злобата на деня. Добрата карикатура умира, когато се превърне в пропаганда.

 

Има ли някаква специфична особеност на българския протест?

Нямам опит с протестите в други страни и тъй като ми липсва база за сравнение, се затруднявам да отговоря на този въпрос. Подозирам, че протестите навсякъде по света си приличат. И все пак, може би начинът, по който българските политици употребяват спонтанното недоволство на гражданите, изглежда типично български.

 

 

Вас лично каква кауза би ви изкарала на улицата?

Готов съм на протест и при най-малкия опит за отнемане, нарушаване, погазване на човешки и граждански права и свободи. Убеден съм, че „придобивките“ на демокрацията не са ни дадени веднъж завинаги, а трябва да се отстояват всекидневно, за да не ги загубим неусетно. По-точно, да не ни ги отнемат тихомълком.

 

Какъв е прагът на поносимост към сатира на българина? Може ли и тук карикатура да бъде скандална?

По начало балканският, и в частност българският, хумор е много по-хаплив и суров от хумора на другите европейски народи. Българинът е свикнал да „носи“ много.

Карикатурата може да предизвика скандал в общества, в които има ред, строги правила и съответно теми-табута. Българското общество е много интересно в това отношение – от една страна все още робува на патриархални морални норми и догми, от друга – тук сякаш всичко е допустимо, няма никакви граници в изразяването, стига да намериш подходяща трибуна. Единственият скандал, който може да предизвика една карикатура, е публичният гняв на някой суетен политик.

 

 

Какво научихте благодарение на работата си за чувството за хумор на политическата ни класа?

Че много бързо се превръща в „дефицитна стока“ при всяко управление.

 

От перспектива на времето, променят ли нещо в крайна сметка протестите от последните години? В самите протестиращи?

Много е важно дали един протест се е увенчал с успех или не. Човек лесно може да се обезсърчи и никога повече да не пожелае да излезе на улицата. Но при всички случаи протестът е ценен опит, като всяка човешка дейност – носи мъдрост за търсещия. Това, което съм наблюдавал като промяна у много протестиращи хора, е въодушевлението от изненадващото откритие, че не са сами, че имат десетки, стотици сродни души.

Надявам се, тези промени в обществената тъкан – усещането за съпричастност и солидарност, да са трайни, а не мимолетно чувство, което угасва с края на всеки протест.

 

Казвате за себе си, че сте „черноглед оптимист“, откъде зареждате оптимизма си?

Боя се, че оптимизмът ми прилича на непрекъснато и неизбежно оттласкване от дъното, без което е невъзможна поредната глътка въздух.

 

 

 

Автор
още по темата

още от Актуално