Младите все повече се интересуват от български фолклор

Попитахме доц. Вихра Баева за женското начало, змеиците, ролите на жените във фолклора и още някои неща


От Моята българска история, публикувана на 15 март 2017

През целия март говорим с жените, които избират науката за своя професия и начин на живот. Знаем от статистиките, че в страната ни те не са малко, но познаваме ли лицата, мотивите, стремежите и постижения им? Защо наука и защо в България? В рамките на #МесецНаЖените заедно с Моята българска история се опитваме да попълним точно тези липси и да отговорим на тези въпроси. Те ни срещат и с Вихра Баева, учен-фолклорист. От нея научаваме и защо има възраждане на фолклора сред младите.

Вихра Баева е доктор по фолклористика и доцент в секция „Антропология на словесните традиции” при Института за етнология и фолклористика с етнографски музей към БАН. Тя е редактор на сборника с фолклорни текстове „Змей. Змеица. Ламя и хала” (2016), автор е на близо 50 научни публикации у нас и в чужбина, на множество научнопопулярни материали и е консултант на анимационния проект „Златната ябълка”. Стипендиант е на Холандския институт за академични изследвания NIAS в гр. Васенаар, Холандия (2011) и на Националната стипендиантска програма на Словашката република (2016). Области на нейния научен интерес са етнологията и антропологията на религията, местните култове, устните разкази, символната антропология и българският фолклор.

Интервю на Десислава Пътева, доброволец на списание Българска наука. Публикуваме го със съгласие на редакцията и със съкращения.

Доц. Баева, как се прояви Вашият интерес към типа научна дейност, с която се занимавате?

Запалих се по фолклора в студенстките си години. Като завършила специалност „Българска и английска филология” в ПУ „Паисий Хилендарски” oще в първи курс изучавах дисциплина – „Фолклор”. Интересът ми още повече се задълбочи, след като ходих на терен, имах възможност отблизо да се сблъскам с живия фолклор. Говорих си с жени, които са специализирани баячки, успях да изкопча от тях няколко текстове на баения. Някои от тях прилагам и на практика. Много интересни древни текстове са, имат митични пластове. Съдържат в себе си на пръв поглед необясними образи като млякото, сълзите. Всъщност това са символи, които говорят на своеобразен език. Езикът на ритуалите, на тези текстове. Ако човек се учи достатъчно, в един момент започва да го разбира, поне отчасти.

Казахте, че има приемственост, но какви са нейните мащаби? Младите хора като че ли гледат повече на запад, където също се представят интересни, фантастични светове и персонажи. Припознават ли се с българската фолклорна култура или по-скоро се припознават със западната?

Може би допреди 5 – 6  години погледът беше обърнат сякаш повече на запад, хората бяха очаровани от митологии като скандинавската, келтската. Разбира се, масовата култура има основно влияние за това с романи и филми като „Властелинът на пръстените” и „Хари Потър”. Това са тотални хитове, които определят вкусовете на огромни маси от млади хора по света. Изглежда, че в последно време това запознаване със западната митология стимулира обръщане на погледа към нас самите. И за голяма радост на всички нас, фолклористите, виждаме, че съвременните млади хора започват все повече и повече да се интересуват от българския фолклор в различните му аспекти.

Виждаме го например в клубовете по народни танци, които са многобройни. Голям брой млади хора, а и не толкова млади, учат хора̀. Вече е нормално да се ходи на хоротека, където вечерта се прекарва в тропане на хора̀. Научават тези сложни стъпки, които наистина изискват упражнения и усилия. Вече се появяват и немалко младежки групи, които правят съвременна музика на основата на българския фолклор, те също имат много голям успех.

Напоследък преживява възраждане и българското фентъзи на фолклорна основа. През януари бях поканена на фестивал на българските фантасти, който се казва „През 9 земи”. Това са почти изцяло млади хора: писатели, художници, аниматори, създатели на костюми, както и много фенове. Беше много забавно и приятно да общуваме. Представях новия сборник с фолклорни текстове „Змей. Змеица. Лама и хала”, който подготвихме с колеги от секция „Антропология на словесните традиции” към ИЕФЕМ на БАН. Имаше страшно много въпроси, страшно много дискусии. Виждам, че хората имат потребност от това знание и много му се радват.

Доколко може да се вярва на личните истории на хора, които разказват, че са срещали змей? Не са ли тези разкази по-скоро плод на фантазия? Как си обяснявате, че и до днес се носят такива предания?

В личните разкази един или друг събеседник разказва, че е виждал змей или пък баба му е виждала змей, или познава мома, любена от змей. За самия човек това е нещо абсолютно реално. Трудно е да се каже къде свършва външната реалност и къде започва вътрешната, субективна реалност на отделния човек. Митът за своите носители е знание, което е абсолютно реално. Психолозите доказват, че митовете дават форма на някакви психични съдържания, тоест те говорят на езика на нашата душа. Казват истини, които не отговарят на рационалното разбиране за света, но пък отговарят на вътрешните процеси, потребности и преживявания, които човек носи у себе си. Според мен тези истории никак не са за подценяване. Не трябва да ги възприемаме буквално, а по-скоро да се опитваме да четем техните пластове от значения, защото те наистина са много богати на значения. Предполагам затова хората до ден-днешен продължават да се вълнуват от тези неща, защото имат нужда от такъв тип знание, от образи, които да говорят на душата им.

Как хората, с които сте разговаряли, описват змейовете. Какви са отделните характеристики на персонажите, които описвате в сборника? По какво си приличат и по какво се различават?

Разбира се, те са роднини. Клонят към един общ първообраз, но същевременно имат и свои специфики. Няма ясни граници, има зони, в които преливат едно в друго, а в други ситуации са в опозиция. От една страна, образите на змея, змеицата, ламята и халата, са свързани със змията. Те имат змиеподобни или териоморфни характеристики, както се наричат в научната литература. От друга страна, клонят към един световен образ. Да го наречем с гръцкото му название – дракон, защото така е възприето. Този дракон се среща в митологията на много народи по света – и на Европейския континент, и извън него. По цялото земно кълбо всъщност го има този енигматичен образ. Нашите змей, змеица, ламя и хала са местни варианти на всеобщ архетип.

Това, което е характерно за змея, е, че той е най-важен, най-централен за нашия фолклор. Среща се във всички фолклорни жанрове – песни, приказки, легенди, предания, които са свързани с конкретни места. В личните разкази и във вицовете също е много активен. Това, което е характерно за него, е, че е много богат и разнообразен като образ. Може да се явява като змия с крила, като чудовище, което бълва огън и лети в небето, може да се явява като риба или просто като голяма змия, понякога с котешка глава. Може да се явява като орел, който предвожда облаците, може да изглежда като огнено кълбо, като светещо кросно го описват много често...

Не можем да разберем защо точно кросното е толкова характерен образ.

Това е част от тъкачния стан, на кросното се навива готовото платно. Това е едно не много дълго, обло, дебело парче дърво. Като такова кросно от огън, летящо в небето, го описват хората в различни части на България. Може да се явява като ярка светлина, като облак, който носи дъжд. Понякога приема облика на човек. Има разкази, които го описват като възрастен, белобрад старец, но по-често е младеж, красив, русокос и омагьосва момите. Оттам вече се развиват сюжетите за змейовата любов, за момите, залюбени от змей. Тази тема е много интересна. Учените се опитват да намерят обяснение, има различни интерпретации какво всъщност ни казват тези истории, защо са толкова активни до най-ново време.

Вярва се, че ако змеят се ожени за жена от човешкия род, неговият син отново е нещо подобно на змей и човек. Дори някои от първите записвачи ги наричат „змейове от втори род”. Отличават се с необикновена сила, имат крила под мишниците, много по-трудно е да бъдат победени, понякога са неуязвими за куршуми. Има истории за това как някои хайдути са били като змейове, с криле под мишниците.

Характерно за змея е, че той се бори с ламята и с халата.

Те са винаги отрицателни образи, повечето пъти и женски персонажи. Халите се опитват да унищожат реколтата, предизвикват градушка. Ламята пък е много лакома и иска да погълне реколтата, ненаситна е, обаче змеят се бие с нея и се опитва да я прогони. Ако е човек, също става нещо много интересно. Вероятно има връзка с някакви шамански състояния и ритуали. Описва се това как той припада като мъртъв, изпада в някакво особено състояние на транс, при което тялото му лежи на земята, а духът му отива в небесата и там се бие с ламята или с халата. Затова не бива да се мести и да се закача, докато спи, защото душата му после не може да намери тялото, за да се върне обратно.

И змеицата е предимно отрицателен персонаж. Подобно на змея може да залюбва младежи, най-вече овчари, защото те живеят уединено в планината, а това е едно пространство на отвъдните сили. Там човекът няма сила. Там змеицата намира своите „жертви”. Тя, поне както се описва в песните и в разказите, е искрено влюбена в тях, но нейната страст идва в повече на горките младежи. Те започват да жълтеят, да отслабват, да боледуват, положението става критично. Тогава се намесва майката на съответния момък, която е веща магьосница и успява да го спаси. Обикновено го подучва да подпита любимата си и тя сама да му издаде как може да се отърве от нея. Това става или чрез билки, или чрез други ритуали. Понякога младежът успява да се спаси, но понякога змеицата разбира какво крои той и се разгневява. Има песни, в които го убива, строшава му костите и прави други страшни неща с него.

В нашият фолклор женските персонажи като че ли по-често са натоварени с негативни черти, докато мъжките образи се определят като носители на положителни качества. Каква е причината за това?

Това е характерно за фолклорната култура и за митологичното мислене изобщо. Идеята е, че целият свят се възприема като единство на противоположности. Това са опозиции като живот и смърт, като добро и зло, черно и бяло, ляво и дясно. Нещата не са неутрални, те винаги имат своя символика и свое значение. В тази поредица от опозиции се подрежда опозицията мъжко-женско. Тъй като говорим за патриархални култури, мъжкото винаги е положителното. То е „своето”, нашето, доброто. Докато женското се свързва с отвъдната страна. То винаги е опасно, не може да се разчита на него, може всичко да се очаква. (Смее се) Това е свързано и с позицията на жената в патриархалното семейство. Тя идва от друго място в рода на мъжа. В този смисъл тя винаги е чужденка: колкото и да се приобщава към новия род, винаги има един такъв елемент на граничност, тоест тя е наша, но не съвсем.

Бихме ли могли да възприемем залюбването от змей или змеица и последващото излекуване като инициация, чрез която съответният човек придобива друг статус в общността?

Да, вероятно има и този план на значение, защото такъв тип песни за моми, любени от змей, отвлечени от змей или за змейови сватби, се пеят много интензивно по време на лазаруването. Знаем, че лазаруването е точно един такъв ритуал на инициация, при който девойката вече минава в нов статус и има право да сключва брак. Има и такива елементи в ритуала, които показват, че става въпрос за инициация. Освен това е интересно, че – макар и в по-редки случаи – жени, любени от змей, могат да получат някакво тайно знание. Могат да станат баячки, магьосници, лечителки, благодарение на това, което са научили от змея. Затова някои учени предполагат, че тези сюжети кодират някакъв тип шаманско посвещение или посвещение в тайни знания. Има го и този аспект.

Всяка една област се отличава от друга по отношение на дрехите, шевиците, пеенето и танците. Откъде идва това многообразие? Хем всичко това е символ на нашата национална идентичност, хем от област до област има много големи разлики.

Фолклорът е локална култура, защото е бил доминиращата форма в едно общество, което е било много по-разпокъсано от нашето. Не е имало комуникации, възможност за пътуване и за общуване между отделните селища. Всеки район и всяко отделно селище развива своя специфична култура. Действително, и облеклата, и музикалната култура, и словесният фолклор, и традициите са много специфични. Те са много общи с това, което се наблюдава изобщо на Балканите, така че понякога е трудно да се прокара рязка граница, която да определи къде свършва българското и къде започва сръбското, гръцкото или турското, а за македонското въобще да не говорим. (Смее се)

Някак си всичко е много преплетено. Винаги се сещам за филма „Чия е тази песен”: става дума за песен, която се открива във всички балкански страни, макар и с различни функции и различен текст, но мелодията е една и съща. Не може да се каже къде точно се е родила, защото всичко е някак много общо и свързано на Балканите. Знаем, че нациите са сравнително късни конструкти, които възникват едва през 19 век и са свързани с определен етап от историческото развитие на народите на Балканите. До голяма степен са конструирани и тези идентичности, които познаваме в по-ново време и като изследователи ние си даваме сметка затова. Така че има по-скоро някакво динамично единство между локално, национално и наднационално, което е видимо, особено на Балканите. Всъщност това многообразие в единството е част от нашето богатство.

Интересно е и това, че в олтарите на православните църкви има змейове. В християнството змеят по-скоро е демонизиран, свързва се със сатаната и борбата на някои светци срещу него, докато в нашия фолклор се възприема като положителен образ. На какво е символ това преплитане между християнството и езичеството?

Съвсем обичайно е и се среща във всички църкви. Иконостасът завършва с един орнамент, наречен венчилка, а отгоре има кръст. В основата на кръста се изобразяват тези змейове. Някъде ги наричат лами, но според мен по-скоро би трябвало да са змейове, защото те са именно пазители. Тяхното място на олтарната преграда е свързано с това, че те пазят, защитават това най-свято пространство на църквата. Същевременно кръстът се явява един от символите на световното дърво, защото то също има такава структура и също обединява нивата на вселената. Така че символично мястото на змейовете е именно в основата на кръста, както и в основата на Световното дърво.

Ако погледнем как изглеждат традициите, изображенията, изобщо възгледите, разбиранията за света в различните християнски страни, ще видим колко различни са нещата. По един начин изглежда християнството на Балканите, по друг начин изглежда в Русия, по трети начин изглежда в Латинска Америка или в Африка. Навсякъде християнството поема наследството на местната култура, на местните традиции, на местния фолклор. Това донякъде обяснява и неговата устойчивост във времето и неговото голямо разпространение.

От една страна, християнството се опитва в течение на своята дълга история да воюва с местните традиции, с това, което определя като езическо, „поганско” в нашия контекст.

Но от друга страна, вплита го в себе си и се опитва по някакъв начин да го използва. Това се вижда в много аспекти. Самите празници, които християнството въвежда, в голяма степен са свързани с предхристиянски празници. Един такъв пример е Коледа – рождението на Христос, което по някакво „съвпадение” се случва точно в деня на зимното слънцестоене, който бива един от основните празници във всички култури. Както и най-дългият ден от годината – времето около Еньовден, който също неслучайно се явява християнски празник. Тоест има едно преплитане, наслагване, взаимодействие между християнството и това, което наричаме фолклор и което пази предхристиянските знания и възгледи. Затова и така наречената религиозна култура е толкова интересна и толкова богата. Всъщност моите научни занимания са в голяма степен насочени именно към тази сфера на взаимодействие и продължавам изследванията си в тази посока.

Всяка една област се отличава от друга по отношение на дрехите, шевиците, пеенето и танците. Откъде идва това многообразие? Хем всичко това е символ на нашата национална идентичност, хем от област до област има много големи разлики.

Фолклорът е локална култура, защото е бил доминиращата форма в едно общество, което е било много по-разпокъсано от нашето. Не е имало комуникации, възможност за пътуване и за общуване между отделните селища. Всеки район и всяко отделно селище развива своя специфична култура.

Действително, и облеклата, и музикалната култура, и словесният фолклор, и традициите са много специфични. Те са много общи с това, което се наблюдава изобщо на Балканите, така че понякога е трудно да се прокара рязка граница, която да определи къде свършва българското и къде започва сръбското, гръцкото или турското, а за македонското въобще да не говорим. (Смее се) Някак си всичко е много преплетено. Винаги се сещам за филма „Чия е тази песен”: става дума за песен, която се открива във всички балкански страни, макар и с различни функции и различен текст, но мелодията е една и съща. Не може да се каже къде точно се е родила, защото всичко е някак много общо и свързано на Балканите. Знаем, че нациите са сравнително късни конструкти, които възникват едва през 19 век и са свързани с определен етап от историческото развитие на народите на Балканите.

До голяма степен са конструирани и тези идентичности, които познаваме в по-ново време и като изследователи ние си даваме сметка затова. Така че има по-скоро някакво динамично единство между локално, национално и наднационално, което е видимо, особено на Балканите. Всъщност това многообразие в единството е част от нашето богатство.

Интересно е и това, че в олтарите на православните църкви има змейове. В християнството змеят по-скоро е демонизиран, свързва се със сатаната и борбата на някои светци срещу него, докато в нашия фолклор се възприема като положителен образ. На какво е символ това преплитане между християнството и езичеството?

Съвсем обичайно е и се среща във всички църкви. Иконостасът завършва с един орнамент, наречен венчилка, а отгоре има кръст. В основата на кръста се изобразяват тези змейове. Някъде ги наричат лами, но според мен по-скоро би трябвало да са змейове, защото те са именно пазители. Тяхното място на олтарната преграда е свързано с това, че те пазят, защитават това най-свято пространство на църквата. Същевременно кръстът се явява един от символите на световното дърво, защото то също има такава структура и също обединява нивата на вселената. Така че символично мястото на змейовете е именно в основата на кръста, както и в основата на Световното дърво.

Ако погледнем как изглеждат традициите, изображенията, изобщо възгледите, разбиранията за света в различните християнски страни, ще видим колко различни са нещата. По един начин изглежда християнството на Балканите, по друг начин изглежда в Русия, по трети начин изглежда в Латинска Америка или в Африка. Навсякъде християнството поема наследството на местната култура, на местните традиции, на местния фолклор. Това донякъде обяснява и неговата устойчивост във времето и неговото голямо разпространение.

От една страна, християнството се опитва в течение на своята дълга история да воюва с местните традиции, с това, което определя като езическо, „поганско” в нашия контекст. Но от друга страна, вплита го в себе си и се опитва по някакъв начин да го използва. Това се вижда в много аспекти. Самите празници, които християнството въвежда, в голяма степен са свързани с предхристиянски празници. Един такъв пример е Коледа – рождението на Христос, което по някакво „съвпадение” се случва точно в деня на зимното слънцестоене, който бива един от основните празници във всички култури.

Както и най-дългият ден от годината

Времето около Еньовден, който също неслучайно се явява християнски празник. Тоест има едно преплитане, наслагване, взаимодействие между християнството и това, което наричаме фолклор и което пази предхристиянските знания и възгледи. Затова и така наречената религиозна култура е толкова интересна и толкова богата. Всъщност моите научни занимания са в голяма степен насочени именно към тази сфера на взаимодействие и продължавам изследванията си в тази посока.

MOVE.BG

Автор
още по темата

още от Гледна точка