Неизбежният хит: Винен туризъм

от Ани Коджаиванова

илюстрации от Розалина Буркова

Ани Коджаиванова е журналист в Капитал, гурман и един от хората, на които се обаждаме, когато не знаем какво вино да купим или в кой ресторант да заведем чуждестранни гости. Тя от много години пише професионално за туризъм и ресторантьорство и е лично ангажирана с каузата българският туризъм да излезе от мъглата от алкохолни изпарения на Слънчев бряг и да заживее битието си на качествен и конкурентен бизнес, който привлича платежоспособни гости и има висока добавена стойност за местните хора.

Потърсихме я с въпроса

„Може ли България да бъде дестинация за винен туризъм?“

Освен отговор, тя ни даде и няколко идеи как това да стане, какви са пречките и какво трябва да променим.

Да срещенете човек в село Марян не е лесна работа. През повечето време то е потънало в тишина и зеленина, а минималните следи от цивилизация са хванали ръжда. Това село колкото шепа насред красивия Еленски Предбалкан обаче приютява няколко безценни неща: легендата за Кера Тамара – сестрата на Иван Шишман, дарена на турския султан в знак на мир; манастир – малък, но с история; и бутиковата изба „Марян“, която само за няколко години успя да си създаде име благодарение на прекрасните си вина.

Село Марян има всичко необходимо, за да посреща многобройни туристи, които да му вдъхнат живот и да го изправят на крака.

Но това далече не е така. Изключение са почитателите на избата, които в повечето случаи идват специално за този повод, справяйки се с трудния път и оскъдната туристическа информация. Въпреки това Светла и Илия Иванови – собствениците на „Марян“, споделят, че успяват да продадат около 30% от продукцията си на място в избата. По думите им интересът към винения туризъм се развива с темпове, които правят тенденцията забележима дори в този по-трудно достъпен и неразработен като дестинация край. Дотолкова, че семейство Иванови са решили да инвестират в изграждането на дегустационна зала, в която да посрещат комфортно посетителите – нещо, което не са смятали за необходимо, когато са отворили избата преди 6-7 години.

Село Марян и едноименната изба са показателни както за състоянието на винения туризъм в България в момента

Така и за огромния му все още нереализиран потенциал: желанието на честни и отговорни хора да създават качествен местен продукт винаги намира своите потребители, въпреки редицата трудности, които трябва да преодолеят, за да достигнат до него. Но те биха били много повече, ако:

• инфраструктурата се подобри (повечето от тези изби се намират в отдалечени села с лоши пътища)
• се положат систематични усилия за изграждане на имидж на българското вино
• собствениците на изби и местният бизнес – винари, хотелиери, производители на храна, собственици на атракции в едни и същи райони, работят заедно за привличането на туристи
• се подобри обслужването
• има повече систематизирана и леснодостъпна информация
• има повече реклама и инициативи за популяризация и т.н.

Винените туристи в общия случай са образовани, платежоспособни и любопитни

Профил, който би трябвало да ги направи особено женлани. Въпреки това над 90% от усилията за популяризиране на туризъм в България са насочени към плажовете на Черноморието, въпреки че това е най-евтиният и масов продукт, с който страната разполага, а профилът на гостите там става все по-лош и по-лош. На дестинациите за културен, еко, кулинарен, винен или приключенски туризъм, които носят огромна добавена стойност и то за местните общности, се отделят по три реда в брошурите.

Въпрос на нагласа

На практика в последните 10-15 години бизнес, общини и държавна администрация хвърлиха колосални суми и усилия да изграждат и рекламират туристически комплекси, концепции и атракции, които са изначално обречени на неуспех поради простата причина, че са безотговорни към природата и местните общности, икономически неефективни и неустойчиви, бутафорни и евтини. Българските „инвеститори“ за жалост са водени от максимите „да им вземем парите“, „всичко лъскаво е луксозно“, „ ако има дърво наблизо, отрежи го“ и, разбира се, „държавата да помага“.

За тяхно съжаление обаче ценностите на туриститите в световен мащаб се променят. Търси се автентичност, устойчивост, отговорност и природосъобразност и това важи както за настаняването, така и за храната и за атракциите. Няма как туристи да дойдат на отдих в „красивата планина“ и да останат доволни, ако си бетонирал красивата планина, за да вдигнеш хотел с размерите на Тадж Махал. Няма как да привличаш елитни голф туристи в Правец. Няма и как да предлагаш кулинарен и селски туризъм, ако автентичната регионална кухня масово е заменена от полуготови кюфтета в тарлека от близкия хипермаркет, а автентичната селска къща е вдигната за 3 месеца от гипсови плоскости. Летният туризъм в Слънчев бряг и подобните му комплекси не се нуждае от коментар изобщо – тук вече говорим за заплахи за здравето, редом с целия спектър икономически и административни престъпления, както и немалка част криминални.

Виненият туризъм се оказва естествен център на внимание за туристите с тези нови (или по-скоро преоткрити ценности) поради няколко причини.

Първо, производството на вино не може да се случи без връзката с природата. Не просто лозята, а почвите, планините, реките, цялата растителност наоколо, традициите на хората в региона, техните навици и методи – виното се прави от всичко това, което французите обединяват в непреводимата дума "тероар".

Второ, то има в себе си автентичност. Избите често се намират в региони с вековни, дори хилядолетни традиции за производство на вино. В малки села или пък директно насред природата – между хълмовете. Често в тези региони има и какво да се види и посети – тракийски останки, византийски крепости или природни забележителности.

Трето, виното е удоволствие.

Винаги е приятно да се разходиш из лозята, да те разведат из избата и да ти покажат как се прави виното – стъпка по стъпка, да усетиш мистериозното чувство в подземията сред бъчвите. Винаги е приятно да дегустираш вината, да откриеш разликите и да намериш обяснение за тях и да го съчетаеш с местни кулинарни специалитети.

И като бонус – да запечаташ спомените в кашон вино и да ги преговаряш в продължение на години. За туристите това е качествено извивяване, а за избите – и бизнес, при това сериозен.

От атракция към бизнес

Съчетаването на винарството и туризма е успешно хрумване на производители от Австралия и Калифорния. Благодарение на тази идея в тези държави бизнес моделът е такъв, че производителите разчитат в много голяма степен на продажби на място. Чрез винени уикенди и турове те успяват да увеличат не само директните си продажби в избата, но и да спечелят лоялни клиенти, на които доставят вино целогодишно (т.нар. cellar to door sales). По този начин се реализира например над една трета от продукцията на повечето австралийски изби, а винарните в Напа Вали годишно привличат близо 25 милиона туристи.

www.rozalinaburkova.com

В консервативна Европа дълго време посещенията с дегустации на известни винарски изби по туристическите маршрути

Макар да са стара практика, бяха считани повече за добавена услуга. Почти до края на миналия век избите с прикачени към тях хотели почти не съществуват в Италия или Франция. Успехът на Новия свят в този жанр обаче не оставя безразлични европейците и в новото хилядолетие почти всички страни-производителки започнаха да развиват този вид туризъм, включително България.

В последното десетилетие – със значителната помощ и на еврофондовете, тук винзаводите отстъпиха на красиви изби, шата, имения, които предлагат много добри условия за туризъм. Някои от тях са истински архитектурни бижута и е удоволствие да ги посетиш и разгледаш – Катаржина, Беса Вали, Кастра Рубра, Орбелус, Анжелус и т.н. Други пък привличат гости, които не просто да опитат и купят от виното им, а и при желание да прекарат там уикенда – да се настанят в луксозна хотелска част, и да се отдадат и на допълнителни развлечения – като Миролио, Старосел, Тодорофф, Копса. Трети пък търсят внимание с нещо неповторимо и необичайно –  местоположение, добра кухня, интересна архитектура. Или просто гостоприемство и уют. Като цяло повечето български изби имат дегустационни зали и посрещат гости, макар и след предварителна уговорка и обаждане, тъй като много от тях са разположени в уединени места и извън винарския сезон не поддържат екипи на място ежедневно.

Парадоксално, но икономическата криза даде още по-силен тласък за винения туризъм. След 2009 потребителите оставиха зад гърба си навиците да харчат, без да се замислят твърде много и започнаха да търсят качество и автентичност, но на добра цена. Така виненият туризъм се оказва още по-привлекателна практика – посещавайки изба получаваш от една страна интересно туристическо преживяване, от друга – можеш да си закупиш вино много по-изгодно, а от трета – това е добре дошло и за самите изби.

Как се развива този вид туризъм в последните години в България трудно може да се каже с точност, тъй като подобна статистика просто не се води.

Но ако се доверим на думите на самите производители – интересът расте. Още по-ключвата дума тук обаче е „потенциал“ – на практика това е почти неразработена ниша и роля тук трябва да имат както държавата, така и самите предприемачи.

Какво може да се направи

Виното е в огромна степен имидж. За да се продава добре продуктът на една изба, особено в чужбина, важно е потребителят да е чувал не точно конкретната изба, а региона и страната, от които е тя. Знаем Бордо във Франция, Тоскана в Италия и Марлборо в Нова Зеландия. А колко изби от Бордо или Тоскана можете да посочите, без да се замисляте? Може две-три от най-емблематичните, а може би – нито една. И не е нужно. Когато регионът и страната ти имат имиджа на производител на топ-вино в света, то той работи за всички изби там. И именно това трябва да бъде ролята на държавата – да изгради първо имиджа на бранда „българско вино“.

За съжаление, въпреки че България вече има така бленуваното от години от туристическия бранш отделно министерство на туризма, то изработва не имидж, а основно гафове. Като винопроизводителка България няма разработена визия и марка. На международни събития представянето на българското вино се случва с първоначално празен екран, защото то няма лого и слоган. Не се подаряват брандирани материали на участниците, защото няма с какво да се брандират. Това е работа на държавата и за несвършването й няма извинение.

Държавата трябва да има и обединяващ ефект, да помага на избите при участията им в изложения в чужбина

За да бъдат заедно зад един щанд под марката „България“, а не всеки сам със собственото си име, което не говори нищо на потребителите в чужбина. Трябва да ги насърчава да се сдружават на регионален принцип и да ги облекчава административно, а в някои случаи и финансово, когато те търсят начини за изява като регион. Трябва да бъде активна и да търси интересни възможности за представяне на типичните за България местни сортове, защото именно те могат да заинтригуват. Трябва да търси възможности за реклама, за привличането на лидери на мнение – дегустатори, винени журналисти, сомелиери, блогъри и т.н.

Едва когато името „българско вино“ стане разпознаваемо в чужбина, то заинтересованите туристи ще потърсят и пътя към българските изби, ще се появят и туроператорите. В момента винени пътувания в България за чужденци предлагат не повече от 2-3 фирми, а броят на тези туристи годишно е не повече от няколкостотин.

Хубавата новина е, че домакинството на Пловдив за Европейска столица на културата 2019 донесе повече ползи за българското вино, отколкото държавната туристическа администрация е постигала за десетилетия. В рамките на последната година в града под тепетата се проведоха няколко международни винени конференции, конкурси и събития от голям мащаб (Digital Wine Communications Conference 2015,  Concourse Mondial de Bruxelles 2016 и др.), които доведоха в страната някои от най-влиятелните винени личности в Европа. Догодина градът ще е домакин и на Световния конгрес по лозарство и винарство и на 15-ата Генерална асамблея на Международната организация по лозата и виното. Това е наистина огромен шанс за българското вино да намери своето място на така конкурентния международен винен пазар.

Друга хубава новина е, че самите изби напоследък започнаха да узряват за идеята да работят заедно, вместо да гледат един на друг само като на конкуренти. Няколко обединени български производители например успяха да се възползват от еврофинансиране за промоция на типични продукти в трети страни. Така, макар и плахо, за българско вино се чу в САЩ и Китай например. Сдружение от други изби пък с поредица от събития успя да привлече вниманието на винената критика в Лондон – най-влиятелният винен пазар в света.

Наскоро бе създадена и първата карта на избите и свързаните с виното атракции в мелнишкия регион.

Може да не звучи като нещо твърде съществено, но ако говорим за посещенията на български туристи, то основната причина те да са все още сравнително ограничени, е именно лиспата на актуална и добре систематизирана информация за избите, които посрещат гости – кои са, къде са, кога са отворени и кога не, какви услуги предлагат, може ли да се изготви маршрут между няколко изби за уикенда или не, какво друго интересно има наоколо и т.н. Страшно много възможности се крият и в интернет, мобилните комуникации и социалните мрежи, които като маркетингов канал засега са все още неразорана нива, но едва ли дълго ще останат такава.

Виненият туризъм е обречен да се случи и да бъде новото най-любимо нещо, просто защото всички необходими съставки са налични – просто трябва да свържем точките от картата. Въпросът е дали ще го направим бързо или ще загубим още време за инвестиции във фалшиво уиски и бутафорни крепости.

MOVE.BG