Статията е част от кампанията "Право и ред: справедливост в пет стъпки", която цели да подпомогне общественото включване в дебата за правосъдието - неговите проблеми, предизвикателства и решения.
Напоследък често се говори за „румънския модел“ на правосъдна реформа. Българските медии отразяват успехите на румънската прокуратура и реторично задават въпроса кога и България ще започне своята борба за върховенство на закона.
София и Букурещ. Двата града
Които от съветски сателити вчера, преминавайки през огнището на демократичния преход, стигат до днес, когато са завоювали своето място като европейски столици. И както в романа на Дикенс – сравняващ Лондон и Париж – то и в нашата история се вижда, че двете столици олицетворяват нещо съществено. Обща цел – за промяна, надежда и битка.
Основна наша цел е промяната на начина на живот – желанието на обикновения човек да спре да използва фразата „уредих се на работа“ с „намерих, преборих се за работното място, което исках“. Тази промяна идва с надеждата за общото ни европейско бъдеще, в което сме част от най-развитите страни в света и сме се откъснали от руските си зависимости.
И за да бъдат постигнати тези мечти на двата града на трето място идва и битката. Битка с олигархичния модел, с покварената политическа система, с „пътя на връзките“, а не „пътя на успеха“. Днес за обществото ни е ясно, че не може да споделим западното благоденствие, единствено като заместим комунистическите лозунги с европейските ценности. Трябва да ги наложим, а тяхното вграждане в устоите на държавата може да бъде постигнато единствено когато бъдат разрушени старите колони, които крепят статуквото.
И точно в разрухата на комунистическите устои, нашите два града – София и Букурещ – се различават.
В единия се говори за правителство зад решетките – защото за последните години Букурещ лишава от свобода толкова министри, че те са достатъчни, за да проведат заседание на министерски съвет от затвора. Държавни служители, депутати, бизнесмени – към всички тях се е прицелило държавното обвинение. До такава степен, че румънският адвокат Йон Казаку описва държавата като „републиката на прокурорите“.
От другата страна на Дунав, в „републиката на олигарсите“ – подобен страх от закона и съда не съществува. Каква е разликата между двете държави? Защо, колкото и да са близки културно, социално и исторически двата града – София и Букурещ – днес те се различават един от друг по отношение на правосъдието?
Отговорът на тези въпроси се корени в започналата през 2005 г. реформа, проведена от тогавашния правосъден министър Моника Маковей. Нейния труд е продължен от хората, които я наследяват и днес резултатите са повече от категорични – в Румъния дори най-високопоставените не са всесилни, дори те могат да попаднат в затвора.
ANI и DNA – сърцето на правосъдната реформа
Две институции са в основата на успеха на Букурещ. Службата DNA (Национална дирекция за борба с корупцията) е част от прокуратурата и се ръководи от заместник-главен прокурор, но той не е кадър, назначен от своя пряк началник главния прокурор. Ръководителят на DNA преминава през обществена процедура и отговорност за назначението му се носи от политически лица. За да бъде избран, той трябва да е предложен от министъра на правосъдието, одобрен от румънския съдебен съвет и най-накрая назначен от президента на републиката.
Тази процедура, от една страна, гарантира неговата независимост от главния прокурор. От друга, ангажира румънските политици с неговата кандидатура. Което е в пълен контраст с българския модел, в който цялата прокуратура е на директното подчинение на главния прокурор, а той е избиран от един безличен орган като ВСС, който не трябва да се отчита пред никого. Това е и причината румънската прокуратура да е подложена на непрестанен натиск да показва резултати. Тя е едновременно независима, но и отговорна пред обществеността.
За да бъде гарантирана нейната независимост, DNA разполага и със свой собствен полицейски апарат и финансови анализатори, а прокурорите в нея минават през изключително сериозен подбор, в който психолози определят тяхната склонност да бъдат подкупени или поставени в зависимост. Отделно служителите получават високи заплати и шестгодишен мандат.
Отново тук откриваме разлика с българския модел.
В него специализирана наказателна прокуратура (която може би е най-близкият аналог на DNA) е изцяло зависима от главния прокурор и от кадровата политика на ВСС, занимава се с множество дела, а няма за цел единствено да се бори с корупцията. Също така българските прокурори са принудени да разчитат на външна финансова експертиза и полицейски апарат. Любопитен факт е, че много от доказателствата, събирани от DNA, са въз основа на поставени от тях агенти под прикритие. За подобна акция в България ще бъде нужна координация с няколко институции. Факт, който застрашава изтичането на информация за тайните операции и задължава службите непрестанно да се съобразяват една с друга.
Освен Дирекцията за борба с корупцията (DNA) от особено значение за румънския успех е и Държавна агенция "Интегритет" (ANI). Това е институция за финансов контрол, чиято цел е да извършва разследвания по всевъзможни финансови операции, за да установи дали няма наличие на конфликт на интереси, корупция, незаконно придобито имущество и др. Голяма част от делата, образувани от DNA, се основават на информация, подадена от ANI.
За разлика от Румъния, в България подобна институция не съществува.
У нас има множество звена, разследващи една или друга, свързана с корупция дейност: Сметната палата, НАП, Комисията за конфликт на интереси, Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество и безкраен списък с импотентни инспекторати към всички държавни служби.
Разпръскването на средствата за борба с корупцията по всевъзможни места поставя разследващите органи в зависимо положение. За едно дело те трябва да изискват информация от няколко институции и за да се надяват отсрещната страна да има волята и компетентността да извърши качествена проверка. Отделно от това, както ни показа случаят с КТБ, това създава възможност институциите постоянно да прехвърлят вината една на друга, защо не са разследвали и установили злоупотребите в банката.
По този начин в България е изграден модел на безотговорност, организационен хаос, безсилие и репресия на желаещите промяна. И причина за установяването на този модел е желанието на политическата класа в България да осъществява реформи, единствено на хартия. Да бъдат създават безлични и слаби институции, които да регистрират някаква дейност, но реално да не постигат никакъв резултат. И резултатът е налице – никакъв.
„Това беше най-хубавото време, това беше най-лошото време, това беше векът на мъдростта, това беше векът на глупостта, епоха на вяра, епоха на безверие…“
Едва ли румънският модел е някаква универсална рецепта за ефективна съдебна система. Едва ли в Румъния са изчезнали и всички проблеми с корупцията, а и нека не забравяме, че не само институциите са причина за успеха, важни са и хората в тях.
Но румънския модел еднозначно ни показва едно – че България може. Сравняването ни с отдавна установилите се демокрации и развити икономики на Запада винаги е било „овкусявано“ с оправданието, че „има време“, „те са така, защото не са минали през комунизма“, „ние сме различни“. Е, днес е видно, че това са само оправдания, които единствено забавят реформата, изморяват обществото и обезнадеждават гражданите.
За това днес от съществено значение е да оказваме натиск за осъществяването на истинска съдебна реформа. Такава, която ще докаже, че България може.
Автор на статията е Йордан Цалов, студент по Право в СУ "Св. Климент Охридски". Йордан помага на MOVE.BG в инициативата "Право и ред: справедливост в пет стъпки". Печелил е състезания по Право и Международни отношения и иска да участва в проекти, които носят промяна.
