Протестите трябва да държат будни управляващите

Президентът Петър Стоянов за протеста, гражданското общество, новото лидерство и европейския път на страната ни


От Bela Dimova, публикувана на 8 февруари 2017

Петър Стоянов е президент на България в критичното време, което реши проевропейския път на страната ни. 20 години след встъпването му в президентска длъжност, две десетилетия след протестите от зимата на 1997-ма и десет години след официалното присъединяване на България в ЕС разговаряме с него за протестите, за гражданското общество, за новото лидерство, Европа и предстоящото българското председателство на Съвета на ЕС.

 

Какво бихте разказали за 1997-ма на човек, за когото тя е далечна история?

Това, което се случи в края на 1996-та и началото на 1997-ма година ще остане в българската история. През 1994-та година БСП спечели изборите с абсолютно мнозинство в парламента и състави своя кабинет. Следващата година БСП спечели съкрушително и местните избори. И всички си мислеха, че в България от тук нататък БСП ще доминира политически. В края на 1996-та година се усетиха симптомите на икономическата криза. В началото на 1997-ма стана страшно. Хората бързаха да изхарчат получените от тях заплати, защото те се обезценяваха в рамките на един или два дни. Хиперинфлацията достигна 350 %. Започнаха първите протести, които много бързо се разраснаха. България никога не е била свидетел на толкова масови протести. Във всички големи градове хората бяха масово на улицата и това беше всеки ден. Хората протестираха не само срещу ужасяващата икономическа криза. Според мен те протестираха и срещу всичко това, което бяха изтърпели през 45-те години комунизъм.

България имаше своята силна съпротива срещу комунизма след края на Втората световна война в лицето на горяните. Тази съпротива беше удавена в кръв. След това за съжаление ние нямахме нито събитията в Унгария през 1956-та, нито Пражката пролет през 1968-ма, нито събитията в Полша през 1980-те години. През 1997-ма беше нашата закъсняла Пражка пролет. Но в протеста участваха и хора с лява ориентация, които смятаха, че също са излъгани. Това ми наподобява на румънските протести през последните дни.

Аз бях току-що избран президент. Една седмица преди 4-ти февруари, както ме задължава конституцията, връчих мандат на представителите на БСП. Но изрично, публично, пред всички камери им заявих, че те не трябва да изпълняват този мандат, че БСП трябва да си отиде от властта и да се проведат предсрочни избори: единственият начин да се избегне гражданската война. Това не се случи, на 4 февруари 1997 те дойдоха с папка с готов кабинет. Отказах да взема тази папка, свиках консултативен съвет за национална сигурност. Слава Богу там всички разбраха, че България е на ръба на гражданска война. Това щеше да ни отдалечи с години от основната цел, която аз като Президент вече бях прокламирал: членство в НАТО и в Европейския съюз.

И така на 4 февруари 1997 представителите на БСП бяха принудени да се откажат от мандата. Да, вярно е, че те проявиха разбиране в самия край на разговорите, но в началото упорството им беше съвсем очевидно. Те желаеха да съставят нов кабинет. Слава Богу, че всички останали бяхме против това. Но протестите и тяхната развръзка отвориха пътя на България за членство в НАТО и в Европейския съюз. 1997-ма беше преломната година в новата, пост-комунистическата история на България.

На 10 ноември 1989 властта се смени тихомълком, без никакво участие на българския народ. Българските граждани разбраха от медиите, че Тодор Живков е подал оставка. 1997-ма година гражданското недоволство роди едно ново гражданско общество в България, което с годините доби самочувствие.

Да бъда честен, не бих искал никога в България да се случват повече подобни събития. Това събитие трябва да бъде добър исторически урок за всички български управляващи. Никога нещата не трябва да се докарват до там стотици хиляди души да излизат на улицата.

 

Какъв съвет бихте дали на Петър Стоянов от 1997-ма?

Тогава аз се движех по ръба на закона. Като юрист, аз знаех, че съм длъжен да дам мандат на БСП. Знаех, че ако те вземат папката с този мандат, са длъжни да го внесат в Народното събрание, където имаха абсолютно мнозинство, което означаваше нов кабинет на БСП, което означаваше продължаващи протести. Една пламнала искра можеше да доведе наистина до гражданска война. Да речем, провокация: пребият някого, разбият няколко коли, запалят два магазина. България щеше да забрави за членство и в НАТО и в Европейския съюз. Това беше моят основен страх. Така че нескромно казано, мисля, че това беше една моя изстрадана победа. Беше ми изключително тежко, но решението, което взех беше слава Богу правилно. Историята го доказа в крайна сметка.

Някои тогава смятаха, че трябва да се отиде до край, че БСП трябва да бъде сложена в ъгъла. Аз не бях съгласен, защото се страхувах от реваншизъм, на който е напълно способна една такава партия. Този реваншизъм щеше да попречи на членството на България в НАТО. Представете си – аз декларирам пред света, че България трябва да стане член на Алианса, а под прозорците ми – манифестация, организирана от БСП вика „долу НАТО“ и „национални предатели“. Затова защитихме лицето на БСП. Мисля, че и това беше правилно. По-късно мисля, че това помогна БСП да се реформира в доста сериозна степен. Те също приеха, че членството на България в НАТО е национален приоритет. В крайна сметка излъченият от тях президент подписа договора за членство в НАТО. И досега когато ме спират стари бивши и гневни комунисти „защо закарахте Българи в НАТО?“ им припомням: договорът го подписа Георги Първанов, вашият президент. „А, така ли беше?“ Така беше. Но това е една хубава еволюция в българския политически живот.

 

Какъв път измина гражданското общество от тогава до сега?

Преди 89-та година България нямаше никакво гражданско общество. За съжаление, това което казваха интелектуалци като Хавел, Павел Кохоут в Чехия и на много други места в централна Европа, никой не се осмели да го каже тук. Човекът, който ни изми очите е Георги Марков, но той го правеше от чужбина, заради което беше и убит. В България т. нар. интелигенция се задоволяваше с обичайната доза зевзеклък по отношение на комунизма, тъй наречения езоповски език. И забравяме, че езоповският език е език на роба и е характерна черта на робството. Така че ние трябваше след 1989 да започнем наново. Слава Богу, България отдавна вече има това, което наричаме с клишето функциониращо гражданско общество.

Разбира се, трябва да е ясно едно: демокрацията никога не се постига веднъж завинаги, за нея се бориш непрекъснато. По време на моя президентски мандат говорех за реформи и хората все ме питаха (понеже реформите означават затягане на колана, което никак не е приятно за един политик) „кога ще свършат реформите?“ Моят обезкуражаващ отговор винаги е бил „никога.“  Ако искаш да си конкурентно способен, ако искаш да си глобален играч, реформите никога не свършват. Същото е и с гражданското общество – едно гражданско общество непрекъснато се развива, трябва да бъде непрекъснато чувствително към пороците, които съпътстват политическата система, а и всичко останало.

 

През 1997 казахте, че „фабриката за илюзии трябва да затвори“, а миналия петък в Панорама обяснихте, че „всяко пост-комунистическо общество е склонно към илюзии.“ Кои според вас са илюзиите, към които сме склонни днес и какви опасности отварят те?

На 4 февруари казах, че трябва да затворим фабриката за илюзии, защото виждах страхотен ентусиазъм и невероятни очаквания в очите на тези стотици хиляди хора. Бях сигурен, че за пет години или за десет не можем да изпълним тези очаквания. Сега като се замисля, една от илюзиите беше тази: свършваме реформата и лягаме по гръб, след това берем нейните плодове.

Другата илюзия е, че България може да бъде мост между Европейския съюз, запада и Русия. Това е изключително грешна илюзия. България вече е Европейския съюз и НАТО. Държа да го напомня.

Една от вече изживените илюзии е, че можем да бъдем неутрална държава. Това е една от най-големите глупости, които се сътвори навремето в България. Неутралитетът на една държава най-малко зависи от нея, зависи от желанието на Великите сили.

Другата илюзия, която ни съпътства през всичките тези години е, че пари могат да се натрупат лесно. За съжаление има много такива примери. За да разцъфтява тази илюзия помага корупцията, която имаме у нас, неефективността на съдебната система, начина по който България беше ограбена пред очите на хората. У нас никога не е бил внедряван този пуритански морал, който съществува в Северна Европа и в Америка, че трудът е неизменна част от човешката същност, че трябва да се трудиш, че ако Господ ти е дал дарбата да правиш пари, добре, прави пари, но прави това честно, почтено, прозрачно, помагай на обществото.

У нас се роди най-лошият вид капитализъм, което обърка мнозина. Те видяха хора, които преди 1989-та като висши представители на комунистическата партия и нейните служби пледираха за пролетарска солидарност, за отмиране на капитализма и т.н., а днес са представители на най-циничния капитализъм в целия свят. Много илюзии трябва да отмрат и това е според мен една от задачите на гражданското общество.

 

Казвате, че „президентът се превръща във важна фигура във времена на национални сътресения.“ Кои са сътресенията, които ни предстоят?

Много ми е трудно да гадая. Във всеки случай нашата цивилизация – казвам неслучайно цивилизация – среща сериозни предизвикателства. Това не е просто безработицата както е било едно време, това не е само заплаха от война, това са сериозни цивилизационни предизвикателства, а ние нямаме време дори да се замислим за тях. Във всеки случай европейците трябва да го направят. Тук ролята на президента е много важна. Защото ние говорим колко важни са мнозинствата – това е първият урок, който научихме от демокрацията (май до втория не сме стигнали): че когато мнозинството вземе едно решение, ние трябва да се съобразим. Това е доста примитивно разбиране на демокрацията. Мнозинствата също грешат – да кажа тази еретична мисъл. Даже в неразвитите демокрации доста често грешат. Затова имаме нужда от визионери. Затова историята знае имената на тези, които са предвождали своите общества, понякога с риск да бъдат неразбрани.

 

Какви възможности и перспективи отваря за България председателството на Съвета на ЕС?

Много. За България ще се заговори още веднъж и ние имаме нужда от това. България още не се промотира добре нито в европейски, нито в международен план, въпреки че много е направено – дума да няма. Като членове на ЕС ние вече стоим по съвсем различен начин. За нас трябва повече да се говори и то по-положително. Това дава една възможност за това.

Второ, като председатели на ЕС ние ще бъдем в епицентъра на взимане на европейските решения. Това е важна школа и за българските политици и за българските експерти. Затова аз очаквам с нетърпение какво ще се случи. И вярвам, че ще се справим. Имаме капацитет за това.

 

Бихте ли коментирали протестната вълна по света – Арабската пролет, Таксим, Майдан, България през 2013, Румъния през последните дни, безпрецедентната вълна от протести срещу Тръмп. Това локални недоволства ли са или можем да четем системна тенденция за обществена промяна?

Свидетели сме на системна тенденция, това е без съмнение. Хората, народите, гражданските общества осъзнаха своята сила. Това се видя особено по време на Арабската пролет. Не коментирам резултатите, но видя се, че интернет посланието на едно тунизийско момиче може да е по-силно от няколко десетки автомата „Калашников“. Разбира се, осъзнавайки своята сила, обществата не трябва да злоупотребяват с нея. Протестите трябва да държат винаги будни управляващите.

Но аз мисля, че Европа отдавна е изживяла своята привързаност към революциите, които са винаги кървави, които никога не носят обещаната справедливост. Затова трябва да правим много внимателно разлика между граждански протест и крайности, каквито представлява една революция. Но протестите във всички случаи трябва да бъдат остена, който непрекъснато казва на управляващите, че не могат да вземат решение в ущърб, във вреда на обществото.

тагове
Гледна точка,
Автор
още по темата

още от Актуално