За героичното предприемачество

Защо е време да преминем от клишето за „социалния предприемач“ към истинско социално въздействие


От МOVE.BG, публикувана на 25 юни 2016

от Даниела Папи-Тортън

Даниела Папи-Тортън е заместник-директор на Skoll Centre for Social Entrepreneurship към Оксфордското бизнес училище Саид. Преди време Даниела започва социален бизнес и се опитва да реши проблем, с който никога не е живяла. От неуспеха си научава няколко важни урока и задълбочава интереса си към проблемите на социалното предприемачество. Днес преподава и обикаля света, за да се среща с прохождащи социални предприемачи и да им помага в предварителното опознаване и подготовка за значимите проблеми, които искат да решават, още преди да стартират бизнесите си. Тези теми разглежда и в проучването си Tackling Heroepreneurship и интересното му виртуално продължение, където можем да намерим много реални казуси на социални предприятия, проблемите, с които се сблъскват, и варианти за решаването им.

Публикуваме с кратки съкращения един неин есеистичен текст, който намери място на страниците на Stanford Social Innovation Review и коментира „героичното предприемачество“ и нуждата от нов подход към социалните бизнеси.

Отдръпни се, Супермен, в града има нов супергерой.

Навлязохме в ерата на героичното предприемачество – време, в което популярността и престижът на социалния предприемач карат много хора да изберат кариера, обещаваща възможности за спасяване на света, социален статус, печалба на пари и всичко това – едновременно. В бизнес училищата в Северна Америка и Европа социалното предприемачество се намества трайно между специалности като инвестиционното банкиране в списъците с най-предпочитани курсове, а стартирането на собствен „социален бизнес“ е сред първите желания, които студентите имат, напускайки университета.

Наблюдавала съм този процес на трансоформация от първа ръка. Първо като студент, а в момента и в работата си в бизнес училище, която ми дава възможност да разговорям със студенти от различни университети по целия свят. Свидетел съм на значителното увеличаване на броя студенти, заявяващи амбиции да бъдат социални предприемачи, на все по-големия наплив за курсове и обучения по социално предприемачество и на нарастващия брой на завършилите студенти, които веднага се впускат в стартирането на социално предприятие.

Все повече и повече млади хора фокусират своите начинания върху проблеми, които те самите никога на са имали. Например изграждането на приложение за африкански фермери – от хора, които определено не са фермери, нито пък някога са били в Африка.

Моите притеснения произтичат от начина, по който се преподава, финансира и идеализира социалното предприемачество.

Запитах се дали други хора, също като мен, имат противоречиви чувства – от една страна вълнение заради „добрите намерения“, но от друга – загриженост за това как те се реализират в крайна сметка. Затова реших да направя някои проучвания.

Проведох над 40 интервюта с преподаватели, донорски организации и предприемачи, както и десетки разговори със студенти. Много отбелязаха, че терминът „социален предприемач“, започнал да набира популярност преди повече от 20 години, все още се използва и за хора, сблъсквали се от първа ръка с даден проблем и продължили работа по неговото решаване. Тези хора със съвместни и кросдисциплинарни усилия трансформират начина, по който системата работи. Въпреки че генерирането на приходи е част от тяхната работа, техните усилия и влияние далеч надхвърлят размера на бизнеса им. Много преподаватели и финансиращи организации обаче споделят моята загриженост, че фокусът в момента е върху маспродукцията на някаква дестилирана версия на социалния предприемач.

В тази наша ера, в която всеки е предприемач, хакатони, ускорители, бизнес-инкубатори и курсове за социално предприемачество се появяват зад всеки ъгъл.

Те най-често обучават хора с необходимите умения за започване на социален бизнес, пренебрегвайки много други умения, необходими за пълното разбиране на проблема и за постигане на истинска социална промяна.

Вярвам, че за да се промени наистина статуквото, се нуждаем от хора с холистичен набор от умения, включително способност за системен анализ, разбиране на инструментите за сътрудничество и колективно влияние, нов тип лидерски умения и способност да се ръководят хора в нейерархична структура, както и мотивиращ подход в търсенето на решения. Те също така трябва да имат обективно разбиране за себе си и своите възможности, за работата, която им носи удовлетвореност, за евентуалната си роля в екипа, която би паснала на техните умения. И не на последно място, ако планират да поемат водеща и стратегическа роля в решаването на определен социален проблем, те се нуждаят от дълбоко разбиране за характера на този проблем.

За съжаление твърде често хората, които получават финансиране, за да работят по решаване на глобални предизвикателства, не живеят с тези предизвикателства. Донорите често финансират такива хора, с които се отъждествяват. Роля има и ефектът на Дънинг-Крюгър – често се приема, че проблемите, за които се знае малко, са по-лесни за разрешаване. Манията да си „фаундър“ също е следствие от липсата на холистични образователни програми. Някои университети например предлагат финасиране, за да помогнат на студентите си да стартират своя инициатива, но нямат инструменти, с които да ги подкрепят в изучаването и натрупването на опит за проблемите, които те искат да решават.

Ние

Педагозите, изготвящите обучителните програми по социално предприемачество, донорските организации, както и университетските преподаватели, даващи пари и отличия на студенти, за да разрешават проблеми, преди да им дадат инструменти, чрез които да разберат проблемите, в голяма степен носим вина за този феномен. Пилеем ограничените си ресурси за повърхностни решения на сложни проблеми и убеждаваме студентите си, че е ОК да използват нечие чуждо време и опит като отправна точка, без предварително да осъзнават, че поемат водеща роля в решаването на проблем, който все още не разбират.

Разговорите ми с различни хора ме доведоха до някои идеи как да излезем от зоната на добрите намерения. Ето и някои от тях:

Трябва да се инвестира повече в разбирането на съществуващите проблеми, а не само в решаването им. Добър пример за това е програмата Apprenticing with a Problem, която стартирахме в Оксфордското бизнес училище Саид. За финансиране могат да кандидатстват само студенти, живели с проблемите, които сe опитават да решат, и такива, способни да докажат, че имат опит в подобна среда. Другите обаче вече могат да искат финансиране, за да научат повече за социалния проблем, който адресират, като например получат възможност за стаж в организация от сходна сфера.

Нужно е да създадем и повече стимули и инструменти за студентите да търсят и идентифицират решения отвъд познатите им бизнес модели.

Трябва също така да разширим представите си за начините за социално въздействие и възможните роли, които социалното предприемачество предоставя. Много студенти смятат, че да си предприемач с добра идея е върхът в кариерното развитие в тази сфера. Но също така се нуждаем и от хора, които да осъществяват и развиват тези стартиращи предприятия, както и от хора, които да осъществяват връзката с по-традиционните бизнеси, с държавната администрация и други организации.

Трябва да търсим сътрудничество и да задаваме въпроси. Ако искаме да съзададем работещи решения за глобалните предизвикателства, основаващи се на по-дълбоко разбиране на самите проблеми и задвижвани от сътрудничество и взаимодействие, ние трябва да финансираме само тези, които са подготвени за сътрудничество и взаимодействие! Все още много механизми за финансиране и акселераторски програми залагат повече на бизнес конкуренцията, отколкото на сътрудничеството.

Какво би станало например, ако донорските организации задават следния въпрос на кандидатите си за финансиране: „Посочете пет организации, които работят в същата сфера, в рамките на същата географска и демографска област, как се учите и надграждате от техните успехи и неуспехи?“ Ако окуражаваме и стимулираме надграждането и развитието, вероятно все по-малко иновативни социални инициативи ще изглеждат като разработвани във вакуум. Така авторите им няма да живеят с постоянния стрес да доказват, че са уникални и неповторими, а напротив – че са проучили проблема и настоящите решения преди да изградят своето бизнес решение.

Както при всеки друг системен проблем, справянето с предизвикателствата на това, което наричам героично предприемачество, е възможно само с колективно усилие.

 

Превод от Даня Фучеджиева

MOVE.BG

Автор
още по темата

още от Добрият пример