През изминалия месец отбелязахме 20 години от януари 1997-ма: една повратна точка от най-новата ни история. Протестите, провокирани от икономическата криза през 1996–1997, доведоха до смяна на правителството на БСП и предсрочни избори, а последвалото управление постави България на нов исторически курс с посока членство в НАТО и ЕС. По повод 20-годишнината събрахме лични спомени на участници в протестите и с архивни кадри припомнихме забравени моменти. Разговаряхме с Петър Стоянов, тогава току-що поел президентския пост, за бурната зима на 1997 г. и за пътя на гражданското общество. За финал поканихме на дискусия трима гости с различни перспективи: политолога проф. Антоний Тодоров, журналиста Теодора Енчева и психоаналитика и преподавател, д-р Светлозар Василев.
Годишнината от 1997 г. съвпадна с месец, в който Маршът на жените (Women’s March) обедини милиони демонстранти по света, а в съседна Румъния стотици хиляди излязоха на улиците, протестирайки срещу намалените наказания за политическа корупция. Естествено, и разговорът ни се обърна към тези въпроси.
Отправна точка ни бяха протестите от 1997 г., интересни заради своя мащаб и успех, макар и оспорван.
Проф. Антоний Тодоров
Започна разговора по темата с уточнението, че протестите от 1997 г. имат своите особености и не е лесно да бъдат сравнявани с по-скорошни, като например тези след назначаването на Пеевски за председател на ДАНС. Според него причината за това е най-вече в основанията им. А именно – една първоначално финансова криза, представляваща поредица фалити на банки, засеганала цялата икономика и последвана от продоволствена криза. Всичко това в съвкупността си разбираемо става предпоставка за огромно недоволство.
„А недоволството само по себе си, е не толкова ярко политическо, колкото е израз на „беса“ на гражданите, насочен към неспособността за управление на държавата“ – каза проф. Тодоров.
Що се отнася до това дали протестът е бил „яхнат“, отговорът според него е отрицателен. Протестът бива припознат от опозицията. И всъщност опозицията в лицето на СДС е неговото активно ядро.
Д-р Светлозар Василев
Сподели, че като всички млади хора от своето поколение е на улицата през 1997 г., изпълнен едновременно с гняв към комунистическото минало и настояще и с надежда, свързана с промяна и демократично бъдеще.
„За мен е важно да говорим през призмата на човешката цена, която плащаме, за да живеем в обществото, в което живеем и срещу което протестираме“ – каза той.
В периода 1996-1997 Теодора Енчева е политически журналист в сп. Сега, където отразява управляващата тогава партия – БСП, и всички политически процеси, които довеждат до протест. Това е професионален шанс за Теодора да извади на показ детайлна информация за кръга Ореон, за мълчанието на Виденов и всичко, което започва да се разкрива около кризата и различните икономически интереси вътре в БСП. Според Теодора по това време в елитите на управляващата тогава партия се случват драматични събития – в структурите й, в междуличностните отношения вътре в нея, в Министерски съвет, в изпълнителното бюро.
„Бяха бурни времена – протестът беше изключително важен, защото започна да учи всички нас да бъдем граждани“, сподели тя.
Според Антоний Тодоров
Oбаче обявяването на протестите от 1997 г. за започване на демократичната революция у нас е изместване на началото на прехода: „Непрекъснато се намира поредната дата, която да закове началото на истинския преход, защото досега той не е бил истински. През тези 20 години ни се случиха много неща, които само показват, че 1997-ма не е началото на нещо толкова преломно, та да не можем да мислим и за други начала.“
Сякаш ни липсва предпазливост и все прибързано обявяваме поредно начало на промяната в България.
За доказателство на това твърдение е достатъчно само да направим ретроспекция на политическите ни избори от 1997 г. насам. Това е проблем, който занимава и Теодора Енчева – какво се случва с енергията и мислите на хората, излезли на улицата, за да изразят гнева си, и защо когато дойдат избори, същите тези хора, оказва се, вече имат различни мисли и чувства? Какво провокира хората да протестират и какво се променя след това? Според психоаналитика Василев няма как да разберем процесите извън контекста, в който те се случват. Затова е необходимо да си дадем сметка, че в България се осъществява един преход от родов строй, в който ценностите и идентичностите са семейни, родови, национални.
„От този строй ние се опитваме да преходим към демократичния капитализъм, което е огромен скок. И сега-засега не успяваме. Или поне няма сигурни белези, че този преход е завършил.“ В историята ни липсват подобни на унгарските събития или Пражката пролет, нямаме и силни функциониращи институции, липсва ни вътрешната свобода в достатъчна степен, а именно те са устоите на демокрацията и капитализма. Според д-р Светлозар Василев е въпрос на патология на обществото процесът, който може да се определи като аморален фемилизъм или иначе казано „шуробаджанащина“. В това се коренят и причините протестът да не може да промени обществото сам по себе си. Прогнозата на д-р Василев е, че ще участваме в много протести в бъдеще.
Въпреки че протестът не би могъл да промени едно общество из основи, има различни ефекти от него. „Те могат да се мислят като краткосрочни, дългосрочни и като такива на ниво личност. Един от ефектите на проетста е свързан с чувството за освобождаване, с възможността да заявим несъгласие. Чрез протеста можем да бъдем част от една общност, която свободно изразява какво мисли“ – каза Светлозар Василев.
Според проф. Антоний Тодоров
Същинската промяна е именно чувството за свобода у хората, а освобождаващото чувство след това е далеч по-важно от конкретния постигнат резултат: „Човекът напуска дома си, излиза на улицата, инвестира време и усилия.“ Логичният въпрос, който следва да си зададем, е дали протестиращите са наистина свободни хора?
Честа тактика на властта е делигитимацията на протеста. А тя се случва посредством противоположния дискурс – протестиращите не са там по своя воля, а са платени. Така ли е в действителност и каква е ролята на медиите в процеса на делегитимация? Отговорът на подобни въпроси не би могъл да е еднозначен. За да им отговорим е важно да се предпазим от възприемането на простеста като хомогенен и оставащ непроменен в процеса на своето развитие.
„Протестът е инструмент и като всеки такъв има своите ограничения.
Той е крайна мярка и гражданите прибягват до него, когато са запушени другите канали за гражданско участие и въздействие върху политиката“, каза проф. Тодоров.
„Протестите са знак за това, че общественият договор е нарушен и търпимостта е на изчерпване, но са и нещо временно“ – каза д-р Василев. Според него повечето хора се чувстват обезсърчени и отчаяни от многото вложени усилия и малкия постигнат резултат, а това разочарование се корени в неразбирането на различията между краткосрочни и дългосрочни ефекти от протеста. Граждански сдружения и движения, които възникват като резултат от протести, са сред положителните, а понякога и дългосрочни ефекти от протестите. „Постоянното участие в протести ни дава чувство на вътрешна свобода и принадлежост към общност и желание да се борим тази общност да бъде такава, каквато искаме.“
Според д-р Василев
Налице е нуждата от трансформиране на патриархалното лидерство във функционално такова. Иначе казано – в лидерство, при което различни хора влизат според експертизата си в лидерска роля, с цел решаване на задачите пред обществото.
„Темата за справедливостта и корупцията е изключително важна, що се отнася до гражданския процес, но нека се замислим колко от българските протести през годините са били провокирани единствено от темата за корупцията?“ – повдигна важни въпроси журналистът Теодора Енчева. Тя обаче смята, че за съжаление темата за корупцията не е приоритетна и обединяваща за голяма част от обществото.
„По-широкото определение за корупция е именно корупция на морала. А това, че обществото ни става все по-чувствително към подобни теми, е знак, че дорастваме“ – завърши психоаналитикът д-р Василев.
Вижте и пълния запис от дискусията:
