Едно от последните убежища на балканския рис

Снежна разходка из местообитанията на големите котки


От Angel Zatkov, публикувана на 13 март 2018

В следващите редове ще ви пренесем в националния парк „Маврово“ в Македония

Едно от последните убежища на балканския рис.

Ще ви разкажем за вълнуващото време, което прекарахме там, и за участието ни в дейностите по опазването на големите котки. Ще ви срещнем с хората, които ежедневно, в спартански условия, но с голям ентусиазъм, се борят за запазването на местообитанията на рисовете и увеличаването на популацията им.

Диме Меловски, главният герой на нашия разказ, е координатор на програмата за опазването на Балканския рис на „Македонско еколошко друштво“. Роден е в дебърското село Галичник, а заниманията с биология за него са нещо като семейна традиция. В момента завършва докторантура за рисовете в Германия и ръководи дейностите за опазването на вида в Македония.

Dime Melowski Диме Меловски, който ни показва устройствата, с които се заснемат рисове
С Диме се свързахме след публикуването на статия за Балканския рис на страницата на „Моята българска история“ с молба да ни разкаже повече за работата си.

Но вместо покана за разговор по Skype, той предложи на мен и баща ми да посетим националния парк и да се включим в природозащитните дейности. Предложение, на което нямаше как да откажем.

Пътешествието ни започна в една хладна софийска утрин в средата на февруари. Националният парк „Маврово“ се намира на около 400 км. от българската столица – в най-северозападната част на Република Македония до границата с Албания. Простира се от склоновете на Шар планина на север до Дебърското езеро на юг. В него се намират 52 планински върха с височина над 2000 метра, след които и най-високият връх в Македония – Голем Кораб (2764 м.). Най-ниската точка е при вливането на р. Мала река в р. Радика (600 м.). На разнообразния релеф и запазените местообитания се дължи изключителното богатство на флората и фауната. Срещат множество редки растителни и животински видове, включително и местни ендемити. В границите на парка има 37 населени места, много от тях изоставени от местното население. В съседство се намира и популярният ски център „Маврово“ – любимо място за почивка и туризъм на жителите на македонската столица.

Гледка от Национален парк Маврово

С наближаването на Скопие снежната покривка постепенно се увеличаваше, докато след преминаването на границата на националния парк снегът се превърна в плътен килим. Хълмовете ставаха все по-високи, а в далечината се извисиха и върховете на планините Кораб и Шар, напомнящи на нашите Рила и Пирин. Слязохме от магистралата и навлязохме в планинския проход, който води до Дебър – един от най-интересните градове, свързани с Българското възраждане.

Срещаме се с Диме и колегите му в с. Битуше

Родното място на възрожденския духовник и игумен на Рилския манастир Кирил Рилски. Селото се намира в близост до южния край на защитената местност, само на няколко километра от границата с Албания. Въвеждат ни в стара възрожденска къща в горната част на Битуше. Светим си с челници – от три дни в целия регион няма ток, а днес е възникнал и проблемът с мобилните комуникации. Предната вечер лавина е затрупала и пътя, но са успели да го изчистят. Момчетата ведро ни разказват за другите си „дребни“ неволи – нямат възможност да си стоплят вода, за да се изкъпят, а зарядът в батериите на техническите устройства е на привършване. Единственият източник на топлина в къщата е стара печка на дърва, чиито тръби са запушени, и повече дими, отколкото топли. Докато се настаняваме се връща и останалата част от групата. Настроението е весело и мисълта за понижаващите се температури не тревожи никого.

Bitushe village Кадър от с. Битуше
Време за почивка и приготвяне на вечерята.

С Диме и баща ми присядаме до печката. На масата вече има три чаши, пълни до горе с ракия (бутилката също е под ръка), и чиния, препълнена с домашна туршия и кисели краставички. Диме ми се струва изморен и първоначално задавам въпросите си с известно неудобство, но жарта, с която говори за дейността и привързаността си към рисовете, постепенно ме отпуска и разговорът се оживява. Няма как да не питам за мотивацията да работи в подобни условия…

Баща ми и майка ми са биолози. И таткото на татко ми, и неговият татко също са били биолози. От бебе са ме водили по планините и на мен природата ми е в сърцето. Опазването й ми е тръпката, това ми е професията. Посветил съм 10 години от живота си, за да се обуча. Сега, когато няма ток, ми е дори още по-хубаво. Въпреки че не съм се къпал от 4 дни. И аз имам дете и жена – бебе ми се роди, искам да ги видя, но след време ще ги водя тук. Вярвам в това, което правя, и съм убеден, че то е правилно и полезно.

Не се и съмнявам.

Познавам немалко такива хора в България – връзката с природата прави човека щастлив и му позволява да се наслаждава на света около себе си. Моля Диме да ми разкаже повече за проекта, по който работи в момента.

Програмата за опазването на балканския рис продължава вече повече от 10 години, като в момента е в своята четвърта фаза. Основните му цели са изучаване и мониторинг на популацията на вида; работа с местното население и включването му в природозащитните дейности; проучване и подобряване на националното законодателство и изграждане на партньорска мрежа. Помагат ни експерти от Швейцария, които в продължение на години са натрупали голям опит в Германия.

На всеки две-три години правим преброяване. Това е много важно, защото по този начин можем да следим тенденциите. Преброяването се извършва с помощта на фотокапани – камери, които се поставят на специални места и заснемат животните. Методът, който използваме е швейцарски и е разработен след продължителни проучвания. Територията на парка е разделена на квадрати, в които на шахматен принцип поставяме фотокапаните.

Поставят се по две една срещу друга на една локация, за да могат да заснемат котката от двете й страни. Отчитат движението чрез топлинен сензор. По броя и на петната по кожата се определя дали става дума за един и същ или различен индивид. По този начин се определя броят на популацията и нейната гъстота.

Диме ни показва и разграфената карта на националния парк и местата, на които вече са поставени фотокапани.

Основната причина да пристигнем точно на тази дата беше помощта, която можехме да окажем с поставянето на капани за залавяне на рисовете. Диме описва практиката така:

Много е важно да проследим движението на рисовете и обхватът на териториите, които заемат, как да определят тези територии. За целта слагаме предаватели на врата на животните. Натрупването на това знание допринася определяне на по-добри мерки за опазването на рисовете.

Самото хващане сега ще ти покажа снимки как става. Поставят се капани за риса до неговата храна и ако той се върне отново, се хваща. Женската, която сега следим, успяхме да хванем от втория път преди година, първият път ни избяга. Не, не я наранява по никакъв начин – в устройството има пружина и е безвредно.

На входа има конец и когато животното влезе в капана, вратите падат, а аз получавам известие на мобилния си телефон. Тогава отиваме и поставяме предавателя на врата му.

Дали му пречи? – не, не му пречи. Рисът е голям и успява да се храни, лови и живее с него. Имаме снимки с камерите на животни с предаватели.

Снимка от фотокапан

Гледаме снимки и клипове от залавянето на рисовете.

Разговорът естествено се насочва към една от най-важните дейности, без която всичко останало не би имало дългосрочен ефект. Според Диме работата с хората най-предизвикателна и тежка:

Мисля, че трябва да имаш правилен такт и знание как да се представиш, за да не се почувстват хората нито заплашени или изолирани, а да изградиш добри отношения с тях, да ги включиш в борбата. Това е изкуство.

В началото подходът бил различен – организацията се опитвала да работи от министъра, през директора до хората на място, но в момента основна цел е създаването локални групи от местното население:

Решихме да работим отдолу нагоре и много повече да концентрираме нашата работа върху разговорите с хората. Някой видял рис: „Добре, хайде ето ти кафе, една ракия, разкажи ни.“ И това го правим на терен. Работим за това децата да обичат природата – имаме развит специален образователен пакет за ученици. Разказваме им за рисовете, а след това ги водим в природата, за да им остане в съзнанието. Тази образователни дейности показват много добри резултати. Сега надграждаме и започнахме да тренираме учителите, които пък обучават учениците. Така те ще повлияят и върху следващите поколения. Освен с националния парк, работим много и с ловните дружества. Искаме да сме в добри отношения с тях, да ги ангажираме да извършват мониторинг, да са първи в защитата на рисовете и на другия дивеч.

Споделям своя опит в работата по природозащитни проекти в България.

Въпреки че комуникацията с хората по места е един от основните компоненти, твърде малко реално е свършено. Особено що са касае до работата с младите хора в училище. Затова се получава така, че дори за традиционни видове като вълците или царския орел, децата не знаят почти нищо. Интересува ме ролята на риса в историята на региона, в който се намираме.

Народът не го знаел балканският рис и го е възприемал като символ на дивата природа. Викали му не балканския, а македонски рис. Били горди хората, че го имали тук. И всякога тук намирал подслон, дори и другаде да изчезвал. В момента национален парк „Маврово” е сърцето на популацията, тук е най-значимото място. Популацията смятаме, че е около 30-40 възрастни.

Five denar coin Монета от пет денара

 

След обявяването на независимостта на Република Македония и създаването на независимата й валута, през 1993 г. изображението на балканският рис е поставено на монетата от 5 денара. Година по-късно той започва да краси и пощенските марки.

Македонците се гордеем със своят природа – на монетата от 2 денара пък е изобразена охридската пъстърва, която е ендемичен вид. На 1 денар пък е Шар планинеца - овчарското куче. Но на най-голямата монета, до скоро все още нямаше по-големи, е бил поставен рисът. И това за мен е показателно. На екипите на националния отбор по футбол също до скоро беше изобразен балканският рис.

В проекта за опазването на риса участват и партньори на „Македонско еколошко друштво“ от Албания. Към дейностите са привлечени организации и от Косово и Черна гора. С оглед на сложните политически отношения между държавите от Западните Балкани и етническото напрежение в региона, подобна съвместна работа в полза на природата е пример за това, че хората могат да преодолеят различията си, ако са обединени от добра кауза.

Комуникацията между нас е добра. Имаме веднъж в месеца редовна среща в Skype, в която участва по един представител от всяка организация. Говорим за това какво сме направили и къде има проблем, по които трябва да работим.

През 2008 г., когато ни беше първата интензивна сесия, колегите от Албания дойдоха да ни помагат, заедно работихме. На следващата година те направиха първата си сесия в Ябланица – ние отидохме. Аз сега трябваше да ги обучавам за хващане на рисовете и те за пръв път да започнат да залавят, но малко се отложи. До скоро си мислехме, че само в „Маврово“ се разпространяват рисовете, но сега се оказа, че може би в Албания също има такъв център и работим за превръщането му в защитена територия. Колега от Албания дойде да ни обучи как най-ползотворно да провеждаме разговорите с ловджиите.

Следващата неделя ще ни гостува колежка от Албания, която работи там по образователния проект, и с нея ще ходим само в албанските села в Македония и ще говорим пред учениците.

Времето напредва.

Македонските ни приятели навярно са гладни. Впрочем ние със сигурност сме. Затова бързам да насоча събеседника си към предстоящите дейности.

Сесията ще трае точно 60 дни, броенето на които ще започне след поставянето на всички камери. Всяка неделя ще отиваме на място да вземем снимките и да проверим устройствата. След изтичането на този период прибираме всички фотокапани и започваме да анализираме получените данни. Идеята ни беше сега за 3 дни да сложим всички камери, но времето не ни позволи. Затова и утре, а може би и вдругиден ще слагаме. Утре ще тръгнем рано сутринта, вие ще дойдете с нас и ще видите как става.

Вечерята вече е готова и всички се събираме около голямата маса в трапезарията. Горящите свещи и студът придават известен чар на обстановката. Някой напомня за отбелязването на празниците „Трифон Зарезан“ и „Св. Валентин“ същата вечер. Всички си сипват от голямата тенджера с телешко варено и вдигат се наздравици за празниците. Започнали сме да се опознаваме.

Екипът на Диме се състои от седем души

Негови колеги от природозащитната организация, студенти от Биологическа факултет на университета в Скопие и един аржентинец, оставил шумния Буенос Айрес и се заселил в Македония заради любовта.

Както често се случва на Балканите, разговорите бързо преминават към историята на различните народи и общите неща помежду ни. Дори аржентинецът взе да обсъжда историята на Македония и връзката между македонците и българите с баща ми – представител на род от Егейска Македония. Единият не знае български, другият – английски, аз и Диме помагаме с превода, а където не смогваме, на помощ идва жесто-мимиката.

На стената зад мен виси възголям портрет на главата на семейството Тале Топузоски и сина му, а върху снимката пише „Печалбар, комита, революционер“. Изображението е заснето в Пловдив малко преди избухването на Балканската война. Във връзка със сложните политически и етнически отношения на Балканите, споделя ръководителят на проекта.

Сутринта ставаме рано.

След кратка закуска и определяне на екипите и маршрутите, потегляме към с. Лазарополе, в околностите на което трябва да поставим първите два капана. Ние с баща ми сме в екипа на Диме. По пътя разказите продължават. Гледайки как се променя пейзажът, отново неволно се сещам за Родопите и изключителната им красота и разнообразие.

Между вечерята и началото на работния ден

Населението на природния парк е изключително разнообразно. Преди идването на османците тук са живели основно християни, но след това част от селата приемат исляма и сега те са населени с македонски мюсюлмани – торбеши. Същевременно имаме и албански села, както християнски, така и мюсюлмански. През последните години селата опустяха – хората заминаха за чужбина или живеят в Скопие. Но през лятото част от тях отново се пълнят. В Битуше примерно в момента са останали 4-5 души само, а има и населени места без нито един жител.

Стигнали сме отбивката за с. Лазарополе, от която започва стръмно изкачване по изцяло непочистен път.

До селото остават няколко километра, а след това трябва да продължим пеш към нашата точка. Плановете обаче се променят – колата не може да се справи със условията. Налага се да я оставим и да продължим пеш по-рано от предвиденото. Времето е меко, но пресният неутъпкан сняг затруднява придвижването. След кратка консултация между Диме и присъединилия се към нас горски служител, свиваме от пътя и продължаваме през гората. Снегът става все по-дълбок, не забелязвам никакви ориентири. Опитният горски и Диме обаче знаят пътя – движим се по тясна животинска пътечка. Решават да поставим капаните на по-близко място. Предвидената точка е далеч навътре в гората и според Диме в тези условия няма как да стигнем. Затова две седмици камерите ще са тук, а после ще ги преместят.

Природозащитникът внимателно подбира дърветата, на които да бъдат поставени устройствата. Минава на колене покрай тях, за да види дали разстоянието и височината са подходящи и движението на рисовете ще бъде отчетено и заснето. Премества леко едното, правим снимка за спомен и се връщаме обратно към автомобила.

Продължихме към с. Гари, високо над което се намира следващата точка.

Гари е разположено върху склоновете на планината Стогово и подобно на околните мияшки селища, в него процъфтява резбарският занаят и се развива специфичната Дебърска художествена школа.

Gari village Село Гари
Стигнахме горния край на селото и се заизкачвахме през гората.

Нивото на снега бързо се увеличаваше и вече беше над коленете. Беше важно да стигнем до точното място – там вече имаше фотокапани, които трябваше да бъдат проверени. Екипировката ни не беше подходяща за такива условия, следваше стръмно изкачване и снегът вероятно беше още по-дълбок. Диме предложи той и колегата му да изминат последните 500 метра сами, а ние да се върнем и да ги изчакаме в селото. Два часа по-късно природозащитниците пристигнаха, капнали от умора, но доволни. Горе снежната покривка достигала до кръста.

Излизането от селото на главния път се оказа по-мъчно, отколкото изглеждаше. Колата постоянно затъваше и се налагаше повече да бутаме, отколкото да се возим. След всички премеждия се осмелявам да попитам Диме за резултатите от проекта и как се развива популацията на рисовете.

Тенденциите са положителни. Не можем да кажем със сигурност на какво се дължи това. Едната теза е, че може би сме ги подобрили нашите способности за мониторинг - изкуството, знаенето за географията на парка и къде да се сложат камерите, но също така може и да значи, че нашата работа за опазването на рисът е родила плод. А може и комбинация от това. И аз мисля, че е комбинация.

Преди да се разделим, питам какво ще прави екипът през следващите дни – електричество няма, а и няма и яснота кога проблемите ще бъдат отстранени...

Ето, преди няколко дни огромна мечка тръгна към нас. Бях само с още един колега, а ние не ходим въоръжени. И застана на 10 метра от нас. И ние бяхме много уплашени, започнахме да викаме и да вдигаме ръце... Често ходим по груби, тежки терени и падаме. Както ти казах, на мен ми е по-добре без ток, въпросът е да можем да си свършим работата. Аз все повече вярвам, че има смисъл от нашата дейност и ще продължим да я вършим.

MOVE.BG

тагове
Автор
още по темата

още от Актуално