Посветихме ноември на будителите. На онези хора, които отделят от времето и енергията си за знанието и за другите, за знанието на другите. Запитахме се какви са новите будители. Какво правят, за да провокират интереса към книгите и изкуството у децата, а много често – и в тези, които са най-далече и от книгите, и от изкуството? Будителството основна работа ли им е, или имат и други занимания? Какво поражда у тях желанието да бъдат полезни, да дават знание на другите? Какво получават обратно, за да бъдат мотивирани? Как знанието и изкуството успяват да премахват бариери между култури и религии, където нищо друго не успява? Какво мечтаят да постигнат? Как будителството живее в дигиталното време?
Започнахме да говорим с тях, питахме ги кои са техните будители.
Вдъхновиме се! (Всичко това се случва, докато едни други хора обсъждат едни стипендии от трийсет евро за ромски деца с настървеност, с която рядко се коментират и футболни мачове.) Ние решихме да покажем хубавото. Да потърсим хората, които променят България с ежедневния си принос за каузите на знанието. Вече ви запознахме със Зорница Христова от издателство "Точица" и Милена Нейова от ателие "Прегърни ме" и техните каузи. Днес ви с рещаме с писателя Александър Чобанов, който вече пет години прави школа по писане за деца в Смолян.
Познаваме писателя Александър Чобанов с романа му „Хлапета“, последния му сборник с разкази „Квантова градина“, но и като един от хората, от които зависи съдбата на героите в най-популярните български телевизионни серали „Под прикритие“, „Четвърта власт“, „Дървото на живота“. Вече няколко години Александър организира творческа школа по писане в родния си град Смолян и събира през лятото местни деца, за да четат, пишат и говорят за литература.
Прави го заради общуването, заради взаимното обогатяване и книгите, но е доволен и когато успее да покаже на децата, че „има и друг път, по който те могат да се развиват, и това е пътят на изкуството“. Попитахме го за школата, будителството и как съчетава писането на книги с телевизията.
Как поставяш граница между писането за телевизия и писането на литература и изобщо нужно ли е?
Ако започна от там, че писането на телевизионни сериали е екипна работа, то границата се поставя много лесно. От друга страна и в литературата, и в телевизионните сериали основата е в разказаната история, разликата е в изразните средства. В този контекст, когато говорим за литература е нужна ясна граница, най-малко в изразните средства. Не е нужно литературата да използва триковете на телевизията, за да задържи читателското внимание, и читателят много добре знае това. Има такава тенденция в писането през последните години, но за щастие българската литература е по-консервативна и ревниво пази територията си.
Какво те мотивира да направиш работилница по творческо писане?
На първо място децата. Тук трябва да поясня, че в моята работилница участват предимно деца на възраст между 12 и 18 години. Всичко се случи малко случайно. Бях поканен на среща с деца от няколко училища в Смолян. При срещата с тях се оказа, че те изпитват, буквално, глад за литература – искат да четат, да пишат, да разговарят за книги. Спонтанно реших, че аз мога да им бъда полезен – не толкова с писателския си опит, колкото с това да им помогна да открият какво да четат, с кого да го споделят, и разбира се, ако някои от тях имат желанието да разказват истории, аз да се опитам да им дам някакви насоки.
Оказа се, че това е изключително полезно за мен самия. Защото ако не можеш да обясниш нещо на едно дете, значи ти самият не си наясно. Така школата ми се превърна в школа и за мен самия, а децата са изключително доволни. Постепенно това се превърна в традиция и вече пет години се събираме всяко лято.
Какви хора днес искат да стават писатели?
Истината е, че трябва да си малко луд, за да се захванеш с писане. Има тенденция към това все повече хора да прописват. Това се дължи от една страна и на новите начини на комуникация, които предимно използват писането като форма на изразяване, но писането на художествена проза е друго. Освен талант, неимоверен труд и знания е необходим характер. Затова смятам, че тези пишещи хора, които имат характер, решават да станат писатели.
Каква дисциплина изисква писането?
Жестока. И тя е такава, защото писането не те оставя на спокойствие дори и за секунда. Нямаш работно време, нямаш почивен ден. Аз го оприличавам на стихия, която ако не контролираш, ще те помете. Нещо като карането на уинд сърф, трябва да овладееш стихията.
Отговорност ли е писането?
Отговорност, и то никак не малка. Бих го сравнил с майсторството на готвача. Отговорно ли е да приготвиш вкусна и качествена храна, разбира се, че да, няма съмнение! Ако използваш некачествени продукти или развалени, този, който яде храната не би останал доволен, а дори може да му навредиш. Същото е и при писането, но за съжаление ГМО има и в литературата. Отговорно е какво и защо го поднасяш на читателя.
Елитарно занимание ли е литературата?
Може би някога е била. По времето на Балзак и Толстой. Днес по-скоро е едно изкуство, което все повече се задъхва в неравната надпревара с киното и телевизията. Елитарността й е отнета, читателите искат книгите да са близо до тях, да им говорят на познатия език от телевизията, медиите и интернет. Аз не мисля, че това ще се случи, въпреки неизброимите опити, читателят да бъде излъган и подведен в тази посока. Литературата и читателят опитват да се срещнат на нова територия и не е далеч моментът, когато това ще се случи.
Имаш ли твоя писателска рутина?
Имам някаква, но всеки писател има своя. Важното е да се чувстваш комфортно и да си удовлетворен от това, което се появява като краен резултат. Ако това не се случва, значи има някаква грешка някъде.
С какво е различно днешното „будителство“ от това през Възраждането ни?
Днес хората имат достъп до много повече информация под всякаква форма. Ако през Възраждането съществена част от „будителството” е било да се набави информация, то сега е важно да се научим да отсяваме информацията, която получаваме. А това може да се случи само и единствено с образованост. Това важи с огромна сила за децата.
