Проф. Ингрид Шикова: "Доверието е кислородът в кръвоносната система на ЕC"

България в ЕС - десет години по-късно


От МOVE.BG, публикувана на 13 януари 2017

10 години България в ЕС. Какво се промени, какво е настоящето и какво е бъдещето на България като член на съюза? Ние от MOVE.BG разговаряхме с проф. д-р Ингрид Шикова, един от основателите на специалност "Европеистика" в СУ, ръководител на катедрата (2007-2011) и кръстник на випуските, eксперт в областта на политиките на ЕС.

Какво се промени фундаментално в България за последните 10 години?

Десет години не са достатъчно дълъг период, за да говорим за фундаментални промени. Поради това ми се иска да се върна по-назад, в периода на предприсъединяване и на подготовка за членството. През тези години старанието да отговорим на критериите за членство действаше като стимулиращ фактор за осъществяване на промени. Например, беше извършена огромна работа по сближаване на законодателството.

Подписването на договора за членство и неговото влизане в сила се възприеха в България като оптимистичен край на процеса на европейската интеграция на страната и на нейната европеизация. Всичко беше договорено и като че ли след извършването на огромната работа  в количествен аспект – приемане на законодателство и хармонизирането му с европейското, предимно за да се изпълнят необходимите условия за затварянето на съответните глави, не ни оставаха съществени задачи при настъпването на самото членство.

На практика обаче се оказа, че не е достатъчно държавата да подпише договор за присъединяване към ЕС

За да бъде интегрирана, и че членството изисква много усилия и работа, преди всичко в качествен аспект – не само количествено натрупване на законодателство, съобразено с европейското, но и неговото коректно прилагане и налагане. Ако трябва да дам отговор на въпроса дали е преодоляно поне до известна степен разделението между България като член на Европейския съюз от 2007  и по-старите членове на ЕС, отговорът е „ все още не“.

Преди присъединяването българският дебат за Европейския съюз беше съсредоточен почти единствено върху ползите и разходите или дори жертвите, които трябва да бъдат направени в името на пълноправното членство в Европейския съюз. Процесът на присъединяване се представяше предимно като „отваряне и затваряне на преговорни глави“, напредъкът на страната се измерваше предимно с периодичните доклади на Европейската комисия, а основната цел беше да се отговори на забележките и препоръките от тези доклади.

Създаде се нагласата, че членството в Европейския съюз е стратегическа цел на страната и с нейното постигане се осъществява европейската интеграция на България. Трудно се намираха привърженици на по-правилното виждане, че членството в Европейския съюз е само средство, което да подпомогне осъществяването на истинската цел – превръщането на България в модерна правова държава с висок стандарт на живот. Това все още не сме постигнали и ни предстои още много работа в тази насока. Едва когато постигнем тази цел, бих могла да говоря за фундаментални промени.

Как се оформи ролята на страната ни в рамките на ЕС? Какво бъдеще вещае тази роля?

България до този момент е фокусирана предимно върху вътрешните проблеми и не демонстрира голям интерес да остави свой отпечатък върху вътрешното институционално развитие и политиките на Европейския съюз. През 10-те години на членството България е по-скоро в групата на държавите-членки, които се задоволяват с това да бъдат в конформистка позиция на „приемащи политики“ (policy-takers), а не в активната позиция на „създатели на политики“ (policy-makers).

След десетгодишен период на членство усилията на България все още са насочени предимно към преодоляване на съмненията към способността й да се интегрира напълно, включително в Шенгенското пространство. Това е неизбежно следствие от факта, че и страната все още изостава по редица показатели в сравнение с другите държави-членки от  Централна и Източна Европа. Оправданите съмнения за прилагането на върховенството на закона и за справяне с корупцията допринасят за това на България все още да се гледа като на периферен играч в ЕС. България остава маргинален играч, особено що се отнася до новата институционална архитектура на еврозоната като ядро на Европейския съюз.

Сериозни дискусии по важни европейски теми (включително и за бъдещето на Европейския съюз на политическо ниво) отсъстваха и продължават да отсъстват.

Съществуващият политически консенсус относно членството в Европейския съюз и съсредоточаването основно върху преговорния процес не създадоха подходящи условия за задълбочено обсъждане на важни европейски въпроси. Поради закъснялото членство България нямаше възможността да участва активно в подготовката на текста на Лисабонския договор за разлика от държавите, които се присъединиха през 2004. След 10 години членство в Европейския съюз все още европейските теми не са приоритетни и дискусиите по тях или отсъстват, или протичат вяло.

Основна тема за дискусии са предимно структурните фондове и степента на тяхното усвояване. В това отношение все още в някои случаи поведението на страната е по-скоро като на държава, която не е пълноправен член на Европейския съюз. Имам големи надежди, че предстоящото председателство на Съвета през 2018 ще промени това и ще придобием по-голямо самочувствие и по-висока активност в европейските дела.

Има ли надежда за укрепване на ЕС след всички ключови събития от миналата година и предстоящите през тази ? 

Зависи какво се разбира под укрепване. Вече съвсем открито и ясно се говори за Европейски съюз, състоящ се от ядро държави, членуващи в еврозоната, и други - гравитиращи, но нечленуващи в нея страни. Този диференциран Европейски съюз с център и периферия вече се е оформил до известна степен и твърде вероятно е тази диференциация да става все по-отчетлива. Искам да поясня - не става дума за Европа на много скорости – концепция за диференциация, според която целта е обща за всички страни, разликата е само във времето, за което се постига.

При сегашната диференциация става все по-очевидно, че целите на ядрото (или поне на една част от страните в ядрото) и на държавите извън него могат да се различават, дори да бъдат в различни посоки, а това води до постоянна или дългосрочна диференциация.

Бъдещето на Европейския съюз не може да не бъде съобразено с особеностите на съвременното развитие и политическите реалности, поради което диференцираната интеграция е неизбежна и дори до известна степен вече се приема от нейните противници като „необходимо зло”. Но реалностите на все по-голямата диференциация в ЕС и дилемите пред България за присъединяване към еврозоната предпоставят и необходимостта от нова европейска политика на страната. Аз я наричам „интелигентна“ или „умна“ политика. Тя е свързана със способността на България да разработи ясна визия за създаващия се нов Европейския съюз, която да отразява както конкретните българските интереси, така и отговорността, произтичаща от европейската интеграция.

Смятате ли, че има реален риск от провеждане на масова пропагандна кампания за излизане на България от ЕС? 

Не, не мисля, че има почва за такава кампания, въпреки, че съществуват някои опити да се представя членството в Европейския съюз като вредно за България. Основният ми аргумент е сравнително високото равнище на подкрепа от българските граждани на европейската интеграция на страната. Въпреки всичко, трябва да сме готови за противодействие на пропагандата. Както ни показа кампанията за излизане на Великобритания от ЕС, незнанието на гражданите създава благоприятна почва за разпространяване на откровени лъжи и злостна пропаганда срещу европейския проект. Поради това мисля, че най-важното противодействие на пропагандата е повишаването на информираността на гражданите, влагането на повече усилия в комуникация, в гражданско образование на младите хора в училище.

Мислите ли, че има достатъчно разбиране за ползите от членството ни сред всички обществени прослойки? Какво трябва да се направи в тази посока?

Европейската интеграция и демокрацията не са даденост, не е даденост и мирът на нашия континент. И това трябва да помним винаги, когато обсъждаме членството в Европейския съюз. Не говорим ли само за финансови ползи и структурни фондове? Не бяха ли създадени прекалено високи очаквания от членството за бързо повишаване на жизнения стандарт, на работните заплати? Честно е да признаем, че от членството има и губещи – хората с ниско образование, без професионална квалификация, неконкурентоспособните фирми. Малко внимание обръщаме на общите ни ценности – мир, демокрация, човешки права, недискриминация – те не са по-маловажни от структурните фондове. Само заради парите ли се присъединихме към тази общност или има нещо много по-важно, което ни обединява?  Ето над тези въпроси трябва да разсъждаваме и да спрем да обвиняваме Европейския съюз за проблемите в държавата ни. Проблемите трябва да решаваме ние като общество и да не очакваме Европейският съюз да се справя с всеки възникнал проблем.

И нека не си представяме, че европейският гражданин трябва задължително да бъде убеден поддръжник на европейския проект. Времето на налагане на технократски евроинтеграционни проекти изглежда безвъзвратно отминало. Необходима е ежедневна дискусия, много разяснителна работа за получаване на подкрепата на гражданите. Нека признаем, че днес има много крехък баланс между националния егоизъм и европейската солидарност.

Отвъд миграционната криза, Brexit, популизма, възхода на национализма и разединението по ключови въпроси, кое е същественото "невидимо" предизвикателство пред ЕС? 

Картината не би била пълна, ако не споменем хетерогенността в политически, икономически и социален аспект на днешния Европейски съюз. Колкото по-големи са различията между държавите-членки, толкова по-трудно, дори невъзможно става осъществяването на интеграционните политики по един и същи начин във всички страни. Споделянето на суверенитета на държавите-членки и институциите на Европейския съюз води до усложненост и дори до обърканост.

Често не става ясно кой точно взима решенията, а когато те се бавят, никой не поема отговорността за това. Сложното и трудно за прилагане законодателство е резултат от много компромиси между държавите-членки, а тежките процедури на вземането на решения водят често до прекалено дълъг и неефективен законотворчески процес. Това прави Европейския съюз неясен и неразбираем за гражданите. Все повече се разпространява виждането, че Европейският съюз и процесът на вземане на решения в него са извън обществен контрол. Проблемът е, че тази дезориентация и невъзможност за въздействие се превръща в открита враждебност към Европейския съюз.

Основният въпрос според мен е как да продължим заедно?

А за да продължим заедно, е необходимо не само справянето с икономическите и финансовите последствия от кризата, ограничаване на безработицата, повишаване на иновационния капацитет и конкурентоспособността. Бъдещето на ЕС  е свързано с разрешаване на проблемите на дисбалансите в неговата хетерогенност. Диференцираната интеграция сама по себе си не може да реши този проблем, ако няма общ стремеж към икономическо и социално сближаване между всички държави, членуващи в ЕС. Силното съсредоточаване само върху интеграцията на държавите от еврозоната не трябва да води до игнориране на останалите страни, които са пълноправни членове на ЕС.

Един въпрос, който не може да бъде избегнат, но който рядко се обсъжда, макар че непрекъснато витае около нас, е този за доверието между държавите-членки. Доверието е кислородът в кръвоносната система на Европейския съюз. Точно както без кислород кръвоносната система спира да функционира, така и Европейският съюз не може да функционира пълноценно без доверие между държавите, а трябва да признаем, че днес доверието, което е в основата на солидарността, не е безспорен факт. България, която е изпълнила изискванията, не успява да се присъедини към Шенгенското пространство именно поради липса на доверие от страна на държави-членки на ЕС – липса на доверие заради корупцията, нереформираната съдебна система и липсата на напредък в борбата с организираната престъпност.

Как ние като граждани можем да сме солидарни и в подкрепа на Европейската идея днес?

Златното правило на гражданското съзнание  е, че няма свобода без отговорност. Способността да се свързват фактите, политическите решения, отговорността, свободата, солидарността, активното участие предполага продължителни усилия за подготовка на гражданите, а тези усилия са решаващи за бъдещето на европейския континент. Хората не само трябва да знаят, че нещо важно се случва в Европа, но и да осъзнаят, че имат права и отговорности, че могат да изразяват своето мнение и да бъдат активни участници, а не пасивни зрители. Много важно според мен е гражданското образование в училище. Обединена Европа започва в училището, защото в него трябва да се научим да живеем заедно. А всъщност европейската идея е точно това – да се научим да живеем заедно в името на мира, свободата и демокрацията.

MOVE.BG

Автор
още по темата

още от Гледна точка