Мария Василева: Необходима е непримиримост

Най-новото пространство за съвременно изкуство, езикът на времето и местата на смисъла


От Demna Dimitrova, публикувана на 5 януари 2018

Мария Василева е доктор по изкуствознание, куратор и една от най-значимите фигури в съвременното изкуство в България.

Списъкът от изложби в България и международните проекти, с които се свързва името ѝ, е прекалено дълъг, за да го изчерпим. В мащабния диапазон на професионалната ѝ биография е включена дългогодишна работа като главен уредник в Софийската градска художествена галерия. Там тя инициира създаването на отдел „Съвременно изкуство и фотография“, проекта за млади художници „Място за срещи” и Наградата за съвременно изкуство „БАЗА“. Мария е основател на Фондация „Едмонд Демирджиян“, сред първите членове е на Института за съвременно изкуство – София и куратор на група „8-ми март“.

От последните дни на изминалата година, разпознаваме Мария Василева и като личността зад най-новото частно пространство за съвременно изкуство в София – галерия „Структура“. Вълнението и солидният интерес събраха, без преувеличение, стотици хора в деня на откриването. Именно споделеното очакване към този проект е поводът за срещата ни с нея.

 

Галерия "Структура"

 

Първата изложба в галерията – „Форми на съвместно съществуване“ може да видите до 20 януари. Няма съмнение, че освен едно от най-красивите, това ще бъде и едно от най-интересните места в столицата през 2018 г.

В какъв контекст възниква галерия „Структура“ и какви нужди запълва?

Галерия „Структура“ е замислена като център, който със своя мащаб и характер да показва по подходящ и представителен начин съвременното изкуство. От края на 80-те години на XX век много хора работят самоотвержено в тази посока, влагайки талант, енергия и жертвайки много неща. Постигнатите резултати за такъв кратък период са значителни – както в страната, така и извън нея. За съжаление, липсата (или недостигът) на официална подкрепа от страна на държавата не позволява постигнатото да бъде по-видимо и да промени не само битието на художниците, но и нагласите в обществото. Основният проблем е отсъствие на връзка между автори и потребители, т.е. публика. В момента съществуват невероятно интересни места за съвременно изкуство, управлявани от млади хора (Swimming Pool,  Æther, The Fridge, Генератор, Хип Хип Ателие в София, Contemporary Space във Варна). Те са истински развъдници на идеи, но съвсем естествено тяхната публика е ограничена и специализирана. За съжаление, музеите не се превърнаха в онези притегателни точки, които трябва да възпитават, образоват и да карат хората да се чувстват различно в техните зали. Галерия „Структура“ ще се опита да обедини тези две посоки – да бъде творческо пространство, което се стреми да създава публика и да бъде място, което различни хора припознават като свое, имайки усещането, че страната ни наистина върви в крак с времето.

Защо „Структура“? Името има ли отношение към съдържателните пластове, или мотивацията е формалистична, т.е. свързана със самата архитектура? 

В случая с галерия „Структура“ мястото повлия на голяма част от изборите. Независимо, че е направена по стандартите на една съвременна галерия, ние се отнесохме с респект и внимание към архитектурата. За мен това е изключително важно, като част от моята лична битка за съхраняване на паметта, както и за осъзнаване на ценността и необходимостта на направеното преди нас. Обектът е строен в началото на 30-те години на XX век за софиянци и днес го върнахме обратно на тях. Не случайно отворихме максимално витрините към улицата и направихме едно лоби или зона за добре дошли, в която всеки може да влезе и да се почувства част от мястото. Структурираният таван, от който беше унищожено близо 60% и който възстановявахме в продължение на месеци, даде посоката на мислене за името. Полуколоните, част от които и сега присъстват в решението на централната зала, се разпознават в логото на галерията. Но, разбира се, в думата структура влагам много повече, отколкото само конструктивното ѝ значение. Използвам я като пожелание за това, че е крайно време изложбеният ни живот да се структурира, нещата да си дойдат по местата, всички с общи усилия да създадем активна сцена, която да постави България на картата на световното изкуство.

Какво се надяваш да постигне този проект?

Надявам се галерия „Структура“ да е устойчиво място за представяне на съвременно изкуство, което да покаже определено ниво, както на изложбите, така и на начина на общуване в местен и международен контекст.

Как би описала мисията и кураторската стратегия на галерията в перспектива?

Отваряне на хоризонтите. Искам да покажа, че знаем, можем и имаме самочувствие да работим както трябва. В началото ще наблегна на показване на чуждестранни изложби, което със сигурност ще помогне да се почувстваме по-комфортно и като част от света. Възможности за това има, както и интерес. Трябва те да се канализират и овладеят. Ще използвам натрупаните през годините контакти с хора от цял свят, за да генерираме събития тук. Чрез тази политика, надявам се, да можем да започнем по-активно да изнасяме българското изкуство навън.

Избра да поставиш началото с изложбата „Форми на съвместно съществуване“  (фразата е на Цветан Тодоров), която включва многообразие на техники и произведения на български и чуждестранни художници. Дали това е и програмна изложба?

В известен смисъл, да. Изложбата показва моето лично разбиране, че подобни проекти трябва да говорят на езика на времето. И то във всеки смисъл на понятието – като визуална култура, но и като послания. Изкуството разпалва идеи, емоции и въображение. Не обичам плакатните послания, но в тази изложба по един чудесен художнически начин говорим и за тероризма, и за миграцията, и за Путин, и за Китай, и за насилието, и за дълбоките си лични страхове и тревоги. Галерия „Структура“ е зона за свободно изразяване на мисли и трябва да се запази като такава.

 

Marcel Odenbach - Im Schiffbruch nicht schwimmen konnen, 2011 Марсел Оденбах - Im Schiffbruch nicht schwimmen konnen (Корабокрушение, и ти не можеш да плуваш), 2011

Твоята кураторска „сюжетна“ нишка, свързваща произведенията, българските и чуждестранните автори?

Всичко, което ме тревожи. Невъзможността да живеем нормално заедно на една планета, на един континент, в една държава, град, дом и накрая – със самите себе си. Какви са огромните видими драми на днешния ден и кои са невидимите такива, за които не се говори. Работите на Бистра Льошевалие например се занимават с тъмната материя – онази недостъпна за наблюдение вселенска субстанция, която има огромна роля за структурирането на Галактиката. Нейните черни пластични абстракции са като спусък, който трябва да отключи съзнанието ни за проникване в съкровените му кътчета. Рисунките с молив на Надежда Олег Ляхова „Чувал „Желания“ в голяма степен играят ролята на същата енергийна маса, на онази свързваща материя, изпълнена с вътрешна страст, която трябва да ни накара да погледнем и към най-ясните като послание творби от много различни гледни точки. Разбира се, космосът присъства задължително като вечен стремеж и мечта. В „ЛунаПалмаЗемя“ Красимир Терзиев създава утопия, нагнетена от страхове и пророчества. В изложбата развивам много линии – някой по-кратки, други по-дълги; някои по-задълбочени, други явяващи се като комети. Вървя от баналното към глобалното. В „Спри да бъдеш турист. Започни революция. Започни да се чувстваш у дома“ Бора Петкова навлиза надълбоко в драмата на банализираното всекидневие. Нейната левитираща фигура стои откъснато и самотно на фона на типизирана сграда и десетки пощенски кутии, на които не можем да разчетем имена.

Bora Petkova Бора Петкова - Рисунка по фотография („Спри да бъдеш турист. Започни революция. Започни да се чувстваш у дома“, Бора Петкова, 2011), 2017

Естетизираната ситуация подчертава зловещия аспект на разказа. Подобен е и подходът на Валентин Стефанов в триптиха „Органон“. Трудно разчетимите на пръв поглед изображения всъщност са метафори на постоянния и неизтребим нагон към убиване и самоубиване. Оръжието, детството, героите на Дисни, клишетата, истинският живот – много от тези теми са концентрирани в рисунките на Нина Ковачева.

Не искам да разказвам цялата изложба, защото смятам, че всеки ще намери свой прочит на работите и на връзките между тях. Мога ще обърна внимание на един акцент, който допълва темата за формите на съвместно съществуване – рисунките на Севда Шкутова и Боряна Росса, които по различен начин разглеждат аспекти на майчинството. Това на пръв поглед е най-идиличната връзка, но дълбоко в себе си крие и много проблеми. Включвам и тази тема като контрапункт на големите политически и социални травми на времето, но и като потенциална възможност за търсене на решение на проблемите.

Sevda Skutova: Madonna_02, 2010 Севда Шкутова - Madonna_02, 2010

Румънската художничка Оливия Михалтяну разказва история от миналото, за да погледне в настоящето. Тя си прави автопортрет с индиански пера, инспирирана от пътешествието на кралица Мария Румънска през 1926 г. в САЩ, където е удостоена с индианско име от племето на сиуксите.

Оливия Михалтяну - WKW, Winyan Kipanpi Win (Жената която беше очаквана, 2013 – 2015) Оливия Михалтяну - WKW, Winyan Kipanpi Win (Жената която беше очаквана, 2013 – 2015)

Художничката коментира не само конкретния факт, но и прави референции към днешната роля на жената като медиатор между различни групи и хора. По специфичен начин в изложбата се включва Борис Делчев – художник, известен с работата си в исторически замъци и с уменията си да възпроизвежда история. Инсталацията му поставя въпроси за автентичност и оригинал, за минало и настояще, както и за деликатната връзка между тях.

Както във всяка изложба „нишката“, по думите ти, не е само една. Връзките вървят в много планове едновременно – смислови, визуални, като колорит, обем, като баланс на техники и форми. Харесва ми как през нощта червеният неон на Калин Серапинов “I’m Safe” (препратка към появилата се практика хората да се отбелязват по този начин след терористичен акт или природен катаклизъм) огрява цялото предно пространство на галерията, а оттам и улицата, в розова светлина – чудесно послание за новата година.

 

Kalin Serapionov - I'm Safe, 2016 Калин Серапионов - I’m Safe, 2016
Казваш, че появата на няколко галерии за съвременно изкуство е индикация за нормализация на изкуството. В оптимистична перспектива, как би изглеждала стабилността според теб?

Много малки частни независими организации, ръководени от художници и куратори, галерии за съвременно изкуство, работещи музеи. Само така ще има нормално развитие и израстване. Докато работех в Софийска градска художествена галерия се опитвах да запълвам липсата на действащи галерии и неправителствени обединения. Затова стартирах програмата „Място за срещи“ за млади автори. Това беше необходим акт в момент, в който никой друг не ги подкрепяше. Но всъщност това не е нормална практика. Музеите по света не се занимават с художници в самото начало на тяхната кариера. Те трябва да израснат, да минат през различните фази на съзряването, да се сблъскат с предизвикателството да работят със свои връстници, след това да бъдат открити и лансирани от някоя частна галерия и едва тогава да пристъпят в музея. Така ще има една здравословна йерархия, която ще се отрази благотворно на всички.

На какво отдаваш огромния интерес към галерия „Структура“?

Всички очакват страната да бъде адекватна. Галерията като че ли отговори на тези очаквания за нормалност. Изглежда съвсем естествено да я има. Споделих и преди, че огромното количество хора, които присъстваха на откриването за мен също е знак за известното отчаяние на хората, че светът върви напред, а ние тъпчем на едно място с ожесточено упорство. Щастливите лица издават надежда – не всичко е изгубено.

Какви са възможностите за самоиздръжка на една частна галерия в България?

Вече имам подкрепата на чуждестранни културни институти и фондации. Работим по различни проекти с Австрийско посолство, Федералното правителство на Австрия, Гьоте-институт, Фондация „Америка за България“, Фондация „Мондриан“, Гауденц Б. Руф и други. И в България има хора, които искат подобни проекти да се случват, за да дадат знак, че промяната е налице. Отдавам дължимото и на моя брат Любомир Василев, собственик на пространството.

Появата на повече подобни пространства ще промени ли колекционерските нагласи в България, които все още не са активно насочени към съвременното изкуство?  

Всяка малка крачка има значение. Допреди 2-3 години въобще не можехме да говорим за колекционери на съвременно изкуство. Сега определено има раздвижване в тази посока. Идентифицирането на хората с едно оптимистично (поради правилното му функциониране) пространство ще доведе до апетитите на колекционери да бъдат част от него.

Как оценяваш взаимодействието между изкуство и бизнес? Кои са добрите практики, които все още отсъстват, но могат да се осъществят в български контекст?

Филантропията. Да даваш, без непременно да чакаш да получиш нещо материално в замяна. Има бизнесмени, които уж подкрепят изкуството, но все чакат да вземат творби и помощта им на практика само девалвира стойността на творбите. Очаквам повече хора да осъзнаят мястото и значението на изкуството и да са готови да инвестират в него заради идеята.

Разкажи ни за мястото, на което се намира галерията.

Още я проучваме. Строено е 1932-34 г. Най-големият собственик на имота е бил известният арх. Вельо Дебелянов (първи братовчед на Димчо Дебелянов). Това дава основание да мислим, че може би именно той е бил архитект на мястото. Има сведения, че в пространството към улицата е имало галерия, а навътре – адвокатски кантори. Все още не можем да потвърдим това. След 1959 г. се превръща в студиа на Българската национална телевизия. След 1989 г. е казино и бинго. През годините са правени много преустройства. Нищо обаче не може да засенчи красотата и хармонията на първоначалното архитектурно решение, височината и естественото горно осветление.

Какви изложби предстоят през 2018 г.?

Следват изложби на Адриана Чернин, която над 25 години живее в Австрия и на холандското дуо L.A. Raeven. Работим върху няколко международни изложби и две самостоятелни представяния на български художници.

Кое обществено събитие оглавява личната ти класация през 2017 и кое разпознаваш като значимо през 2018?

Събарянето на паметника 1300 години България и дискусиите около него. Последните показаха на какъв етап на зрялост (или незрялост) е обществото и колко му е невъзможно да разговаря за близкото минало и да понесе тежестта му. 2018 е година на европейското културно наследство. Дали това ще даде повод на управляващите да се замислят как се отнасят към нашето културно наследство?

В по-общ план, ако взема повод от изложбата „Форми на съвместно съществуване“, кое отличаваш като общи пространства на смисъл?

На откриването на галерия „Структура“ се събраха художници, критици, писатели, поети, актьори, режисьори, архитекти, философи, културолози, литератори, учени, журналисти. Намирам това за вдъхновяващо. Ако има места – физически или виртуални, които обединяват хора от различни области, това ще внесе много смисъл в живота ни. Общото пространство е желанието ни да се опълчваме на ретроградните сили, срещу надигащите се крайни националистични вълни и религиозен шовинизъм, срещу опростачването и чалгата. Имаме общи цели и врагът е съвсем очевиден. Необходима е непримиримост.

MOVE.BG

Автор
още по темата

още от Гледна точка