Името „Македония“ - историческо развитие

Представяме ви втория текст от новата ни рубрика “Македония и страстите български” с автор Мариан Гяурски*.


От Мариан Гяурски, публикувана на 14 юни 2022

 „Още през Античността и Средновековието,

както и в новото време, под „Македония“

народите на Балканите и в другите страни

винаги са подразбирали някаква определена

административна или географска област.“

Петър Коледаров

 

Името „Македония“ за нас българите означава много, но то означава много и за нашите съседи – за гражданите на Република Северна Македония, както и за гражданите на Гърция.  

Особено остър беше спорът за името на новосъздадената македонска държава след разпадането на Югославия. През 1991 г. бившата югославска република Македония обяви своята независимост и назова себе си „Република Македония“, а официалния си език – „македонски“. Това, обаче предизвика острата реакция на съседна Гърция, която отказа да признае Република Македония под това име, аргументирайки се, че по този начин младата държава си присвоява гръцкото културно-историческо наследство. Чрез правото си на вето Гърция не допуска да бъде международно признато името „Македония“ на новата държава. Организацията на обединените нации (ООН), Европейският съюз и останалите международни организации признават държавата, използвайки „временното“ – Бивша югославска република Македония/The Former Yugoslav Republic of Macedonia (БЮРМ/FYRОM). Спорът с Гърция се превръща в препъни камък по пътя на новата държава към НАТО и ЕС. След преговори, спорове и дипломатически совалки, продължили 10 години, се стигна до Преспанското споразумение от 17 юни 2018 г., когато спорът бе разрешен с приемането и от двете страни на името Република Северна Македония (РСМ). Така Гърция подкрепи членството в НАТО и ЕС на бившата югославска република. Този двустранен спор, обаче е само малка част от общия „проблем“ за името „Македония“.

С настоящия текст ще се постарая да отговоря на въпросите – От къде идва това име? Какво е неговото значение през вековете и какви са неговите конотации през различните исторически периоди? Какво е неговото значение днес? Защо името е станало обект на разгорещени спорове? Има ли бъдеще името „Македония“ в съвременния свят? Посвещавам този текст на историята на името „Македония“, защото вярвам, че той може да бъде съставна част от правилното разбиране на историческите връзки, които правят възможно очертаването на голямата картина, както и на спецификите на региона, върху който е разположено македонското наследство – в географски и исторически аспект.

***

Науката топонимия се занимава със значението и имената на географските обекти, които имат съществена роля в живота на хората и чрез които те се ориентират в заобикалящия ги свят. Основните цели на топонимията е да събере, класифицира и разкрие закономерностите, отнасящи се до възникването на конкретните имена на обектите. „Македония“ е един от топонимите, които претърпяват редица промени, откакто имаме писана история, отнасяща се за земите на Балканския полуостров. В най-старите фиксирани исторически извори така се нарича пространството между теченията на реките Вардар и Бистрица (дн. Алиакмон). Постепенно, обаче името „Македония“ се разпространява до бреговете на Адриатическо, Егейско, Средиземно и Черно море, а впоследствие и върху огромната територия между реките Българска морава (дн. Южна Морава) и Инд, когато, макар и за кратко, е създадена огромната световна империя на Александър Велики. От 9 век името „Македония“ се пренася в Тракия за цяло хилядолетие, за да се завърне отново там, където се е зародило – в началото на 19 век.  

1.Името „Македония“ през Античността

Названието „Македония“ се появява за първи път през Античността. То се свързва с появата на древномакедонската държава, като първото свидетелство, в което се споменават древните македонци, е на поета Хезиод от 7 век преди Христа. Според него името идва от сина на Зевс – Македон, който живял заедно с брат си Магнет около планината Олимп.

Науката, обаче все още не е дала ясен отговор за произхода на древните македонци. Ако се проследят историческите извори от периода на възникването на древномакедонската държава, ясно ще се види, че древните гърци правят голяма разлика между техния свят и обитателите на македонските земи. Автори като Демостен и Исократ определят хората, населяващи тези земи, като „варвари“, т.е. не гърци. Наследниците на вероятно митичния Македон създават и първата държава под името Македония. Нейните територии обхващат приблизително теченията на реките Бистрица и Вардар.

Приема се, че ядрото на тази държава възниква по горното течение на р. Бистрица, когато илирийски етнически групи се смесват със завареното там индоевропейско население. Обединението на тези племена завършва при първия древномакедонски владетел Пердика, възцарил се някъде около средата на 7 век пр. Хр. Той започва обединението на държавата в южната част на Македония и разширява владенията си в югозападна посока, където основава и първата си столица Еге (дн. Вергина) и най-старите древномакедонски селища – Берое (дн. Верия), Пела (дн. Айи Апостоли и Пела) и др.

След продължителни династически борби Александър I (495–454) отново успява да обедини Долна Македония и да реорганизира войската, а Архелай I (413–399) продължава вътрешното укрепване на държавата и пренася столицата в Пела.

След разпадането на тракийското Одриско царство значението на Македония, като фактор на Балканите силно нараства. Апогеят на тази държава настъпва през 4 век пр. Хр., при управленията на владетелите Филип II (359–336) и сина му Александър (336–323).

Филип I обединява под скиптъра си всички територии, населени с македонци и близки до тях сродни племена в Горна Македония, която включва областите Елимея (по средното течение на р. Бистрица), Орестия (по горното течение на същата), Еордея (в низината на Островското езеро), Алмопия (по р. Горна Мъгленица), Линкестия и Дервиом (по долината на р. Черна) и Десаретия (ок. Охридското и Преспанското езеро) и др. Филип II разширява държавата си от Йонийско до Черно море, от планините Шар, Осоговска, Рила и Хемус (дн. Стара планина) до Етолия и Фокида.

Синът на Филип II, останал в историята като Александър Велики, успява да подчини, макар и за кратко, огромната територия, обхващаща земите на юг от Дунав, Адриатика, Египет и Кавказ, чак до река Инд, като създава безпрецедентна до този момент световна империя. Скоро след смъртта на Александър, обаче тази огромна държава бързо се разпада и бива поделена между наследниците му – Лизимах (Тракия) и Касандър (Македония и континентална Гърция).

Македонската политическа хегемония над Гърция и в македонските земи трудно оцелява при управлението на династията на Антигоните и накрая рухва под напора на Римската империя през 167 г. пр. Хр.

Въпреки превратностите, етническите размествания и гръцкото влияние, Македония се запазва като една обособена в географско и политическо отношение държава. Това може да се види в съчиненията на всички антични географи и историци като Страбон, Тит Ливий, Плиний Стари, Павзании, Клавдий Птолемей и др.

Тясно преплетената историческа съдба на Македония с Древна Гърция, от която идва и влиянието на елинизма в областта на културата, науката и изкуствата, е причината, поради която поколения автори от древността до днес определят антична Македония като част от гръцкия свят. Сведенията, които са ни оставили древните автори, обаче категорично опровергават тази теза да е валидна в политическо отношение, тъй като те са оставали достатъчно ясни описания на обхвата на Македония, която се разполага като отделно държавно-политическо образувание между Илирия, Дардания, Пеония, Тракия и Елада. Към Елада спадали областите Епир и Тесалия, чиито съсед от север е Македония.

В понятията на тогавашния свят същинската страна Македония е ясно определена и макар да включва територии, населени с траки, пеонци и др., неслучайно римляните, след като завладяват балканските земи, я организират като отделна провинция.

По времето на Римската империя провинция Македония е сериозно застрашавана от честите нахлувания на даки, бастрани, мизи, трибали, серди, меди, беси и одриси. След като римският проконсул Марк Лициний Крас се разправя с тях през 29/28 г. пр. Хр., териториите на тези и други околни племена са включени в провинция Македония. По този начин тя достига на север до р. Дунав и на изток – до Черно море. Постепенно обаче новозавоюваните области се организират в самостоятелни провинции – Далмация, Мизия и Тракия.

През 27 г. пр. Хр., при управлението на Октавиан Август (27 пр. Хр. – 14 сл. Хр.), провинциите се разделени на сенатски и имперски. Македония минава към сената, а Гърция (под името Ахая) с придадената част от Епир и Тесалия се обособява като отделна провинция. През 1 век сл. Хр. Македония и Ахая първо стават имперски провинции, но после при Клавдии (41-54) отново се връщат под пряката власт на римския сенат. До края на 3 век провинция Македония остава почти в границите, които отговарят на античното понятие „Македония“.

В края на 3 век Римската империя претърпява сериозно административно преустройство, започнато от Диоклециан (284-305) и завършено при неговия наследник Константин Велики (305-337). Диоклециан разделя империята на две части – западна и източна, а всяка една част на две префектури. Западната част на империята обхваща префектурите Галия и Италия-Африка, а източната – Ориенс и Илирик. Според тези административно-териториални реформи провинция Македония става част от диоцез Мизия. А след като император Константин Велики побеждава своя съимператор Лициний (307-325) в битката при Цибала през 315 г., под властта на Константин преминава целия Илирик, включващ и Македония.

В края на 4 век Македония е разделена на две провинции – Първа и Втора. Главният град на първата е град Тесалоника (дн. Солун), а на втората – град Стоби (дн. Пустоградско при гара Градско).

В края на 395 г. Римската империя се разпада окончателно на две части и диоцезът Македония с едноименната провинция в състава му остават част от Източната империя, по-известна като Византия. Името „Македония“ влиза в историята на Византия не просто като провинция, а като по-значителна единица – един от седемте й диоцези. Подобно на първоначалната едноименна провинция през първите десетилетия на римската власт диоцезът Македония също обхваща, наред с голяма част от същинските македонски земи, още и цяла Гърция с остров Крит и илирийските земи (тогава наречени Нови Епир).

Не е възможно с точност да се определи броя на провинциите, включени в диоцеза Македония. Приема се, че са били шест (Македония, Стар и Нов Епир, Тесалия, Елада или Ахая и остров Крит).

От гореизброените процеси може да си направим заключението, че по време на Римската и ранната Византийска империя Македония престанала да бъде понятие, свързано с определен етнос (древните македонци и тяхната държава), а придобила значението на административно-военна единица, която често меняла своите граници. Обхватът на територията, която се наричала Македония, достигнал до остров Крит, до реките Дунав и Сава и от Адриатика до Черно и Мраморно море. Като административно понятие „Македония“ излиза далеч от рамките на старата македонска държава и вече няма почти нищо общо с нейния етнос, но името „Македония“ е добре познато както на изток, така и на запад в античния свят.

2.Името „Македония“ през Средновековието

През Средновековието настъпват големи промени, които ще изменят и понятието „Македония“. Те започват с нахлуването на славянските племена в южната част на Балканите в края на 6 и началото на 7 век. Френският византолог Пол Льомерл пише, че през 7 век:

„Цяла Македония била повече славянска, отколкото гръцка, но в Солунската й част славяните започват да се елинизират и покръстването им става част от една бавна еволюция на грецизирането им.“

В Македония тогава възниква една от т.нар. Склавинии (племенно обединение на славяни без ясна йерархия и без държавен характер). Тази Склавиния се превръща в база за разселване на славяните на юг, както и за нападенията над втория по големина град на Византия – Солун. По-известните славянски племена, които се заселват в Средна и Южна Македония, са сагудатите, берзитите и драговитите. Именно те съставляват и ядрото на войските, които пет пъти обсаждат Солун с намерение да го превземат. След като не успяват да сторят това, те плътно се заселват в неговия хинтерланд, като някои от тях проникват и в самия град. Така постепенно славяните се превръщат във византийски поданици и много от тях приемат християнската религия. След славянското заселване властта на Византия се запазва до стотина километра извън столицата, около Солун и само в някои здраво укрепени градове-крепости по йонийското и адриатическото крайбрежие като Драч, Задар, Трогир и др. През следващите три века императорите Констанс II     (641-668), Константин IV (668-685), Юстиниан II (685-695/705-711), Константин V (741-775), Никифор I (760-811) и техните наследници, чак до Василий II (976-1025), водят епични сражения на приливи и отливи с българската държава, за да може все пак империята да възвърне голяма част от стратегическите си територии във вътрешността на Балканския полуостров. Всички тези мерки на Византия не могат да се разглеждат като административно преустройство, а единствено като цел възстановяването на имперската власт над напълно загубени територии, чието чуждо и враждебно население не се подчинявало. Това е т.нар. Византийска реконкиста. С успешния ход на тази кампания се създава тема (област) Македония, но не в едноименната географска древна област, а в Тракия.

Тема „Македония“ се обособява по времето на императрица Ирина (796-802). В следващите редове ще се опитам да отговоря на въпроса защо името на областта Македония се мести в Тракия през този период?

Отговорът се крие в произхода на войнишкото население, което населява областта на Одринска Тракия в края на 8 и началото на 9 век. Това население произлиза именно от античната провинция и диоцез със същото име и е свързано с преселването на старите македонци. То е предизвикано от навлизанията и окончателното усядане в „стара“ Македония на българските славяни, защото донесло всеобщо разорение, включително и на имотните слоеве. Бежанците от там са именно елинизираните елементи, свързани с имперската власт. Те търсят закрила в укрепените градове и особено там, където контролът на империята е по-добре запазен – в югоизточната част на Тракия. Такива преселения не се случват само там, но и например, когато българският хан Крум (803-814) преселва войнишкото население от тема „Македония“ в отвъддунавска България. Новото им отечество също получава името „Македония“, защото изгнаниците продължават да се наричат „македонци“. Подобен и случаят с преместването на „Дакия“ на юг от Дунава и на темата „Тракезон“ в Мала Азия.

Новообразуваната тема „Македония“ обхваща ареалите на Одрин, черноморските градове Месемврия (дн. Несебър), Анхиало (дн. Поморие), Созопол и Агатопол (дн. Ахтопол), долината на река Марица с град Филипопол (дн. Пловдив) до вливането й в Егейско море. В своето развитие променливи остават само северните и западните граници на тема „Македония“, за които, обаче има оскъдни сведения.

Както пише Петър Коледаров в своето изследване Името Македония в историческата география:

“Коренните терминологични изменения в макротопонимията и историческата география на Балканския полуостров били вече напълно утвърдени с укрепването на тема „Македония“ в антична Тракия.“

През периода на средновековната българска държава няма нито един писмен документ, в който да се употребява името „Македония“ за античната й територия. Иначе, в писмените български паметници Тракия е наричана Македония, така както и във византийските извори. Показателни са и свидетелствата на рицарите кръстоносци, които научили от местното население названията на териториите, през които преминавали. Те наричат днешна Македония – България, а басейна на река Марица – Македония. Такива били названията на съответните области и в почти всички средновековни географски карти, съставени на Изток и на Запад.

Общото, което се наблюдава е, че всички близки и по-далечни общности в своите официални документи, кореспонденции и описания от този период назовават като „България“ земите, населени с българи, включително и тези на антична Македония. Така ги наричат и техните обитатели, но поради значителната площ на тази територия, за по-голяма яснота те раздробяват България на три части. В „Списъка на българските архиепископи“ от 12 век (известен още като Дюканжов каталог) е записано, че на Климент Охридски е възложено:

 „да надзирава и третия дял от българското царство, от Солун до Йерихо и Канина и Тасипиат“

В съзнанието на тогавашните българи изглежда поредността на тези три дяла съответства на хронологичния ред на придобиването им от българската държава. В българските извори за Македония се пише като за „Долна земя“ или „Долна земя Охридска“.

Същото схващане за трите съставни части на България се открива и в хералдическите паметници. Например, на трите хасти от монограма на цар Михаил Шишман върху знамето, поставено при Търново в картата на Анхелино де Далорто от 1325 г., в нарисуваните три лъвски фигури, разположени един над друг върху щита на стражата на цар Иван Шишман в ръкопис на арабски пътешественик от края на 14 век, и др.  

В края на Средновековието, обаче се случва нещо интересно. С навлизането на духа на Ренесанса и събуждането на интереса към Античната епоха започва отпечатването на географски карти, включително и на Балканския полуостров, като за основа на съставянето им се използват картите на Клавдий Птолемей. Огромното влияние на александрийския земеописател и неговата „География“, в който той се съобразява почти изцяло с римското провинциално деление се пренася към новото време. Затова и името „Македония“ се поставя именно в старото му антично местоположение.

3.Името „Македония“ през османската епоха

Историческите извори показват, че след османското завоевание в териториите на Тракия (византийската тема „Македония“) понятието „Македония“ все още продължава да се използва от местното население. Успоредно с това, обаче от втората половина на 14 и първата половина на 15 век влиянието на западноевропейските хуманисти, основно чрез гръцките образовани прослойки, започва да навлиза и все по-настойчиво да припомня античното схващане за географския обхват на Македония. Процесът на изместване на местоположението на макротопонима Македония в съзнанието на балканското население продължава доста дълго време. Анализът на данните показва, че всъщност пълното възприемане на промяната се налага едва през втората половина на 19 век и то именно поради външното (западно) влияние на съвременната география. Липсват каквито и да било данни и доказателства, че то се дължи на някаква запазена сред местното и околното население традиция.

Османското настъпление на Балканите през 14 век започва да присъединява разпокъсаните владения на балканските късносредновековни държави. Катастрофалното поражение на християнското оръжие при крепостта Черномен през 1371 г. отбелязва пълния обрат в съотношението на силите и води османците към тяхното окончателно закрепване в югоизточната част на европейския континент.

Според устройството на своята държава османците обединяват европейските си завоевания в бейлербейство под името „Рум-или“ (букв. „Ромейска земя“). Османците възприели термина „Рум“ вероятно от селджукските турци и други мюсюлмани в Мала Азия, които наричали по този начин владенията на Източната Римска империя. Дадено първоначално на двете завладени и ликвидирани византийски теми „Тракия“ и „Македония“ името „Рум-или“ се разпространява постепенно и върху всички новоприсъединени територии на Балканите. Това става по две главни причини: от една страна, защото тези земи веднага били подчинявани на румелийския берлейбей и от друга, заради верския критерий на мюсюлманите, според който всички християни са „неверници“. Всякакви други отлики като различни народности, етноси, деноминации и др. нямат особено значение. За допълнителната унификация на християнското население (рум милет) допринася и това, че след покоряването на всички български държави, унищожаването на Търновската патриаршия и падането на Константинопол ромейският патриарх бил признат от султана за представител на всичките му православни поданици. В нито един официален акт на султанската централна или провинциална администрация не се споменава името „Македония“. От българските макротопоними османците запазили само имената на по-малките административни единици, от които се състояло берлейбейството – санджаците.

Както споменахме, все пак името „Македония“ продължава да се използва от българите, но само за земите на старата тема „Македония“, намираща се в Тракия. Името се среща в „Безименна българска летопис“, в житията на Патриарх Евтимий Търновски от Георги Цамблак, на св. Петка Търновска, на поп Йоан от Враца, в писанията на Яков Крайков, както и на някои пътешественици, преминали през земите на старата тема „Македония“, като бургундския рицар Бертрандон дьо ла Брокиер, венецианеца Бенедето Рамберти, бохемския историк и етнограф Ханс Дерншвам, френския дипломат Филип дьо Френ-Кане и др. 

А относно земите на древна Македония се вижда как те са били разглеждани като неизменна част от наследството на българската държава от българите. Така, например, в „Стематографията“ на Христофор Жефарович от края на 17 век в герба на всяка българска област е поставен по един лъв. Този, който е общ за България, е обърнат надясно златен въоръжен и коронован лъв върху щит на червено поле и царска корона над него. Освен герба на България Жефарович представя и гербовете на четирите области, на които според него се делят българските земи: Мизия, Тракия, Македония и Дардания. Редица по-късни писмени свидетелства за „Долна България“ и „Долна земя“ се наблюдават при автори с произход именно от там – нека споменем Кирил Пейчинович, Димитър и Константин Миладинови, Райко Жинзифов и др.

За схващането на българите за своята земя и как наричат родината си може да съдим от пазения поменик в олтара на Съборната църква в Зографския манастир (в Света гора) от 1527 г., преписан през 1706 и допълнен през 1728 г. Отбелязаните в него лица са разпределени според местожителството си на следните главни групи: Българска земя, Гръцка земя, Сръбска земя, Патриаршия Ипек, Угровлахия и Молдовлахия. Българската земя се подразделя на Загорие (с обхват Търновско, Свищовско, Костенец, Ловчанско, Врачанско и Видинско и др.), Средец (Самоковско, Паликарията, Пернишко, Рилския манастир и др.), Знеполе (Пиротско с долината на река Темска), Пловдивско (Пазарджишко, Пещерско, Станимашко, Кричим и др.) и Пелагония (Ениджевардарско, Тиквеш, Костурско, Берско, Велешко, Струмишко, Радовишко, Скопско, Битолско, Щипско, Кичевско, Стружко, Дойранско, Кукушко и др.) и Разлог (с обхват Банско, Търлис, Неврокоп и др.). Името „Македония“ въобще не се споменава в паметника, защото очевидно не е в употреба. Местното население нарича своята земя „Пефлагония“ (Пелагония), „Българска земля“ или само „България“.

Вътрешното налагане (в рамките на Османската империя) на името „Македония“ в земите на старата антична територия започва от средите на фанариотите и Гръцката патриаршия. При посещението си в Битоля руският пътешественик и учен Виктор Григорович научава, че до края на 19 век битолският митрополит се наричал „Екзарх на цяла Стара България“, но фанариотът, който управлявал епархията, променил титлата си като поставил „Македония“ на мястото на „България“. От началото на 1871 г., по нареждане на Цариградската патриаршия, титлата на костурския митрополит се променя от „Екзарх на цяла Стара България“ на „Горна Македония“. Костурските българи протестират за това пред патриарх Кирил и настояват да се възстанови историческата титла на техния владика.

Данните показват, че с оглед на своите политически цели гърците най-рано възприемат макротопонима „Македония“ в неговия античен смисъл и местоположение.

Най-съществена роля за по-широкото възприемане на понятието „Македония“ сред образоващите се българи е изучаването на предмета „Землеописание“. В част пета на своето „Краткое политическое землеописание“ за обучението на българските ученици Неофит Бозвели пише: „Македония е великая област – и определявяся к восток от Тракия, която разделява от Неста река к пладнина – (т.е. от юг) – от Тесалия, и Албания – к запад от Адриинското море – к полунощ – (север) – от Далмация, Босна, Сербия и България. Жители Греци, Болгари, Куцовласи, все восточно благочестиви, и мало магометане и евреи…“

През 1866 г. в Цариград Петко Славейков започва да издава вестник „Македония“, който се превръща в един от най-разпространените за времето си вестници на българската възрожденска преса. Вестникът изиграва огромна роля за извоюването на българската църковна независимост, както и за нейното демократично устройство. Изборът на името на вестника не е случаен, а му е дадено като нарицателно за третата област, населена с българи. И неслучайно българите от Македония се превръщат в двигател на църковната независимост и национална обособеност.

4.Името „Македония“ в Новото време и до днес

През следващите години името „Македония“ все повече се утвърждава като географската територия, на която живеят и се борят за свободата си македонските българи. Приема се, че Българското възраждане приключва като процес след Берлинския конгрес в пределите на новосформиралите се Княжество България и автономната област Източна Румелия. В Македония, обаче Възраждането продължава до края на 19 и началото на 20 век (до Балканските войни). Дотогава името „Македония“ се превръща в символ на продължаващата борба на българите за освобождение, начело с македонската революционна организация. Независимо какво е означавало през Античността и Средновековието, името „Македония“ е напълно усвоено от българите през периода на Възраждането. Понятието „Македония“ става неразделно свързано с борбата за осъществяване на българския национален идеал за национално обединение. След Балканските войни и подялбата на трите части на Македония (гръцка, сръбска и българска) „македонец“ се използва и от трите държави само като географско определение. След Първата световна война вече понятието се среща и в етнически смисъл, изфабрикувано от Комунистическия интернационал.

Решителната крачка е направена през 1944 г. от югославския лидер Йосип Брос Тито, когато прилага решението да се създаде новата федерална държава Югославия, състояща се от шест републики. На най-южната провинция, позната  по времето на кралска Югославия като Вардарска Бановина (Вардарска Македония), той й дава новото име – Народна република Македония. Тази република става съучредител на социалистическа Югославия, а нейните славяноговорящи православни жители, познати дотогава като българи, са признати за „нация“ под името „македонци“, за да бъдат разграничени от другите етнически общности там, като албанци и др. Техният диалект, който дотогава се приема, че е западнобългарски, е кръстен „македонски“ и става един от официалните езици в Югославия. Чрез този си ход Тито успява да запази за Югославия този район и в същото време да създаде един своеобразен Пиемонт, който да служи за включването на останалите македонски територии в югославската федерация. Започва интензивен процес на „македонизация“, в рамките на който у населението се насажда различна национална идентичност, за да се превърне географското понятие „македонец“ в етническо. Плановете на Тито за анексиране на българската и гръцката част на Македония са осуетени от конфликта с Москва през 1948 г. и от приключването на Гражданската война в Гърция през 1949 г.

Процесът на разпадането на федерацията в началото на 90-те години на миналия век довежда и до обявяването на бившата югославска република за самостоятелна държава. Тя започва да търси международно признание като „Република Македония“. Това, обаче предизвиква мигновената реакция на Гърция, която смята името „Македония“ за безспорно гръцко. Следват компромисите с „Бивша югославска република Македония“ и „Република Северна Македония“, за които стана дума в началото.

***

От първото споменаване на името „Македония“ ни делят повече от 2 700 години. Оттогава до днес това древно название се среща в различни исторически периоди и контексти и на различни места на Балканите. Това име е свързано с историята на много народи, знаменити владетели, исторически личности, държави и империи от различни исторически епохи. Интересното е, че това име мести своето местоположение, в дадени периоди почти изчезва, съществува като териториална единица, като политическа доктрина, като международен проблем, като държава и като етническа общност. Тези исторически наслагвания допринасят за  различните претенции за правата над името, за правата над територията в географски и политически смисъл. Тези разнообразни конотации на името „Македония“ го превръщат в наднационална категория, в историческо и културно наследство за целия балкански регион. Затова и смятам, че неговото естествено място – и като име, и като територия, е неразделна част от европейската цивилизация, един от елементите, дълбоко вплетени в нейното минало и настояще.

Основните изводи, които могат да се очертаят от направения историко-географски преглед са, че името „Македония“ през дългите периоди на своето съществуване е било преди всичко едно регионално/географско понятие. Спекулациите и използването на това название за политически цели датират още от древната македонска държава, която чрез измислен епоним с древногръцки митологичен характер се опитва да легитимира своята власт и да я разпространи върху огромна територия. После Византия, чрез нейните императори, висши сановници и писатели се опитва да представи славното име на Древна Македония като история на предците на ромеите, за да ги свърже в родствена линия. Да не говорим за гръцкия иредентистки проект „Мегали идея“, който се опитва да представи българите в Македония като българогласни елини, преки потомци на античните македонци. Още по-абсурдна е тезата на югославска и постюгославска Македония, която пък търси обособяването на македонска народност още в древността и пълен континюитет до наши дни с населението на съвременната Република Северна Македония.

Не може да се търси никаква пряка приемственост и местна традиция в географската област Македония, особено, когато е налично на практика нейното изчезване като название за цяло хилядолетие на територията, на която този континюитет се търси. Това, че тя отново получава своето антично име благодарение на изцяло външни фактори не отменя тази истина.

Ако може да се търси някаква приемственост в областта, то тя е в българския характер на населението, което преобладава в нея като етнически елемент в продължение на повече от едно хилядолетие. И именно това население е факторът, който създава и поддържа на тази територия своята цивилизация, който пулсира с различна сила от зората на Средновековието до Новото време.   

*Четете всички текстове от "Македония и страстите български" тук. Една рубрика на програма "Моята българска история" на MOVE.BG.

Моята българска история

Една програма на MOVE.BG, с която популяризираме българската история и стимулираме нейния обективен прочит чрез иновативен модел на включване и съучастие. Организираме специализираното предаване Историци и истории, чрез което обсъждаме важни исторически теми с доказани експерти. Предаването стимулира неидеологизираното обсъждане на нашето общо минало както и съвременното му измерение.

Програмата поддържа и и интерактивна историческа карта на България, защото в сърцето на “Моята българска история е идеята, че всички ние заедно създаваме съдържанието на нашия общ исторически разказ. Вярваме, че за да продължим напред в общото ни бъдеще, първо трябва заедно да разкажем и познаваме общото ни минало.

Помогнете ни да намерим заедно частите на нашия общ пъзел!

Разкажете ни история на нашата интерактивна карта! Защото всяка история освен лична е и наша обща!

Моята българска история- твоята история е нашата обща история!

 

Автор
още по темата

още от Моята българска история