За Съединението

132 години от обединението на Източна Румелия с Княжество България


От Моята българска история, публикувана на 6 септември 2017

 

От Ангел Златков 

На шести септември преди 132 години в Пловдив е обявено Съединението на Източна Румелия с Княжество България.  По същество това представлява най-сериозната и дълготрайна крачка на българите към решаването на появилия се след Берлинския конгрес Български национален въпрос. Същевременно дипломатическите трудности около неговото признаване от Великите сили представляват първото сериозно предизвикателство пред младия български политически елит и слагат край на илюзиите в една съществена част от него, че обединението на народа може да се осъществи само с подкрепата на Руската империя.

Берлинският мирен договор от юли 1878 г. поставя началото на съществуването на съвременната българската държава. Същевременно обаче интересите на Великите сили не позволяват създаването на една голяма българска държава на постъпите към Константинопол, притеснявайки се от най-вероятното силно руско влияние в нея, и разделят изкуствено българския народ. Образуваното Княжество България обхваща една малка част от земите, населени с българи, а останалата е разделена между съседните му страни. Особен статут получава образуваната автономна провинция в границите на Османската империя Източна Румелия – тя остава под владение на султана, но получава административна автономия.

Първите години от съществуването на Княжество България потвърждават съображенията на западните Велики сили – то изпада под силен руски контрол – Министерството на войната неизменно се оглавява от руски офицери, а на два пъти начело на правителството застават руски генерали. Източната империя използва недоволството на българите от решенията в Берлин, за да утвърди представата у тях, че Българският национален въпрос може да се реши само със съдействието на Русия. Опитите на княз Александър Батенберг да води по-самостоятелна политика са посрещани с голямо недоволство и недоверие от страна на цар Александър III и неговите представители в София.

В Пловдив българите успяват бързо да си осигурят мнозинство в Областното събрание на автономната област, а властта на султана е само номинална. Руското влияние в областта също е много силно, но генерал-губернаторът Александър Богориди не е склонен да изпълнява всички техни искания, поради което е заменен от Гаврил Кръстевич. Идеята за обединение с Княжество България и за освобождението на българите в Тракия и Македония е силна, но бива използвана и за чисто политически цели. Всъщност Руската империя не е склонна да позволи самостоятелното обединение на двете български „държави“.

 

 

От една страна това ще разбие мита, че то може да се случи само и единствено с руска подкрепа, а от друга заради опасността това да доведе до анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. Има и трета причина – желанието на княз Александър Батенберг да води по-независима политика в интерес на управляваното от него княжество, води до силна антипатия в Петербург към него.  В руската столица назрява мнението за замяната на княза с друг – по-изгоден на Русия. Едно частично обединение на българския народ под скиптъра на княз Батенберг би увеличило неговата популярност и ще направи отстраняването му от престола много по-трудна задача.

След обявяването на Съединението западните Велики сили са убедени, че то е инсценирано от Русия, но противно на очакванията им цар Александър III се обявява против него и изтегля руските офицери от страната, с което остава все още младата българска войска без своите началници и инструктори.  Интерес буди политиката на Англия, която от основен инициатор за разделянето на българския народ в Берлин, се превръща в единствената Велика сила, която упорито и твърдо защитава пловдивския акт. С това тя вижда възможност да измести руското влияние от Княжеството и да превърне България в стена пред руското проникване в района на Проливите.

Последват тежки месеци за България, които се превръщат в първото голямо изпитание пред младия български политически елит. Русия настоява за възстановяване на статуквото, а руското влияние сред българското общество все още е много силно. Недоволството на султана от пловдивските събития е силно, но Османската империя се въздържа от военни действия, опасявайки се от намесата на Великите сили. За целия европейски дипломатически елит е било ясно, че Съединението рано или късно ще се случи, проблемът пред тях е как да извлекат максимални ползи за себе си от него. Важен фактор са съседните балкански държави – Сърбия и Гърция, които се обявяват против нарушението на баланса на силите на полуострова и настояват или за възстановяване на статуквото, или да получат териториални компенсации. След като вижда, че няма как да получи руска подкрепа, българското правителство се обръща към Англия и през тежките преговори разчита почти изцяло на английската дипломация.

Победата на България в Сръбско-българската война затвърждава Съединението и в крайна сметка то е уредено с Топханенския акт, подписан през 1886 г. в Константинопол между Великите сили и Османската империя. С него е извършена уния между Княжество България и Източна Румелия, като българският княз се назначава за управител на автономната област за срок от 5 години. На практика в Пловдив трябва да продължи да управлява местното правителство и да заседава местното Областно събрание, а границата между двете страни трябва да се запази. Същевременно Кърджалийско е отцепено от границите на автономната област и преминава под прякото владение на султана.

Правителството в София прави всичко възможно за пълното съединение между двете страни, приемайки депутатите от Пловдив за част от Народното събрание в София и унифицирайки законодателството им. Топханенският акт създава редица затруднения и несигурност. През следващите години неведнъж Османската империя, а и Великите сили, ще се възползват от него, за да окажат натиск върху българското правителство за взимане на определени решения в тяхна изгода. Руската империя не се примирява с положението, притеснявайки се също така и от засиленото английско влияние в Княжеството, и съсредоточава усилията си върху отстраняването на княз Александър от престола.

Следват трудни години, в които заплахата от руска окупация на над страната и повторното разделяне на Княжество България и Източна Румелия е постоянна. Руската империя използва всички възможни средства, за да раздели политическия елит в страната и да осигури властта на верните й хора. Детронацията на княз Александър води до политическа криза, а дипломатическите отношения с Русия са преустановени. Критичният период е преодолян само и единствено заради твърдата вяра на част от политическия ни елит в правото на българите сами да определят своята съдба. Тежките моменти изграждат политически лидери като Константин Стоилов, Григор Начович, Стефан Стамболов и много други, които извеждат страната от сложната ситуация и я подготвят за предизвикателствата на XX век.

Окончателно въпросът за Съединението между Княжество България и Източна Румелия е уреден с признаването на независимостта на българската държава през 1909 г. – 24 години след пловдивските събития.

Автор
още по темата

още от Моята българска история