Първият ректор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“: Александър Теодоров-Балан

Александър-Теодоров Балан (в средата) сред стажанти и преподаватели в "Образцовата гимназия".

Александър Теодоров-Балан е първият ректор на най-старото висше училище в България - Софийският университет „Св. Климент Охридски“. Той заема тази длъжност на 30-годишна възраст през 1888 година, а след това още два пъти е избиран да ръководи първото висше училище у нас - в периодите между 1896-1897 г. и 1902-1903 г.  Два пъти е и декан на тогава съществуващия Историко-филологически факултет. До пенсионирането си е професор в Университета. Теодоров-Балан отделя голяма част от живота си в полза на висшето образование в България. Превръща се не само в „първият теоретик на българската библиография“, но и  в „един от духовните стълбове, върху които се изгражда Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (цитат по Петър Пашов, предговор в "Книга към мене си").

Избрахме да ви запознаем с първия ректор на СУ, защото Александър Теодоров-Балан е събирателен образ на човек, останал в българската история като академик, филолог, просветител, книжовник, учител, публицист, общественик - като един от Държавниците на Третата българска държава. Личност, която влага непрестанно време и енергия в името на българската просвета и култура, на българското образование. Държавник, които приема работата си като отговорност и дълг към българското общество.

За да разберем какво е необходимо, за да станеш ректор, и то първият ръководител на първото висше учебно заведение в България, е необходимо разберем пътя на неговото израстване и мотивация да работи в полза на родината си и нейното развитие.

Кой е Александър Теодоров-Балан?

Александър Теодоров-Балан е роден на 15 октомври 1859 г. в с. Кубей, „руска Бесарабия“, както казва самият той. Умира на 12 февруари 1959 г. - няколко месеци преди да навърши 100 години. Дълголетието му „обясняваше с природосъобразния си живот и с трудолюбието си“.

Произхожда от семейство на бесарабски българи, които по време на Руско-турската война от 1828-1829 г. се изселват от Сливенския регион. Баща му - Стоян Мартинов Балан, е от род на търговци, занимавали се с манифактурна търговия. Майка му - Мария Балан, е сестра на българския политик Димитър Греков - министър-председател (януари-октомври 1899 г.) и един от най-високо образованите държавници и строители на съвременна България. 

А откъде идва фамилията „Балан“?

Наименованието е прякор и означава „бял“ по плът”, както се отбелязва в предговор на издание от 1952 г. на спомените на самия Теодоров-Балан, озаглавени „Книга към мене си”.

Бъдещият професор не е самó дете в семейството на Стоян и Мария. Има още четирима братя, всеки от които оставя своята следа в българския обществен живот. Те са опълченецът и участник в Сръбско-българската война от 1885 г. ген. Георги Тодоров, един от създателите на топлофикация в България - инж. Михаил Балкански,  юристът и кмет на София между 1904-1908 г. - Мартин Тодоров, по времето на който започват строежът на Централните хали и поставянето на жълтите павета в София, както и основоположникът на съдебната медицина в България - проф. д-р Атанас Теодоров.

Александър Теодоров-Балан израства в семейство на образовани българи. Съдейки по постиженията на братята му, а и по неговите лични, можем да заключим, че в това семейство се раждат синове, които по-късно служат на българското общество и които са носители на висока за времето си култура и ценностна система - качества, позволяващи им да изпълняват дълга си ефективно.

Образованието си академикът получава първоначално в Комрат във „Высшее Бессарабско-болгарское Центральное училище“. В спомените си той споделя, че „при все че училището носеше име, под което се разбира и нещо народностно българско, там българщина нямаше“. Тогава Балан е в „приготвителен клас“.

През 1872 г. завършва своето „висше бесарбаско-българско“ учение“, а 50 години по-късно се завръща в Бесарабия на обиколка и споделя впечатленията си, „че българите там още си живеят незасягани от лъхове на културата, в която да им се обажда щото и да е за тяхна особита историческа народност. Никой не е мислел, да устроява там такава култура. Едничко съществуването на българска държава негде през Дунава, с нейна недавнашна военна слава, с неин български цар, прави и тия българи да изпитват от време на време известна племенска гордост при безразлично инак съжителство с други народности“.

Лятната ваканция на 1872 г. бъдещият виден общественик прекарва в подготовка за прием в Болгардската гимназия (между 1859 и 1878 г. с име „Централно училище“). Учението му привършва заедно с Руско-турската война от 1877-1878 г., след която Теодоров-Балан тръгва за „освободена България“, за да дири поминък, както той самият отбелязва. Пътят му през Свищов и Плевен го довежда до София, където по това време „се намираше на руска окупационна служба по финансова част по-големият ми вуйка Георги Греков“.

По пътя към висшето образование

През 1879 г. от София Балан тръгва за там, където „блян ми беше“ - Прага, защото в този град учат и неговите учители В. Стоянов, Б. Горанов и И. Салабашев. Какво ли вдъхновение са били тези педагози за него…

В Пражкия университет той - „българска дивячка, в град на западна европска култура“, започва да учи през 1879 година. След това отива в Лайпциг да „послушам славистика и в друг университет“, като там основната му задачата е да работи по своя докторат.

Обучението не минава леко. Трудно е отстрани да си дадем колко труд, усилия, време и енергия отнема работата на учения. За подобни тежки моменти разбираме от „Книга към мене си“. И какво казва академикът: „Това беше към края на учебната година 1882-1883, на десетия месец от моето настаняване в Лайпциг. Облада ме горест, че времето, прекарано тук, ще бъде изтекло залудо, и моята работа за докторат пропаднала…Изплаках си горчилото пред брата Георги, който следуваше в Академията на Генералния щаб в Петроград с чин поручик. Неговият отзив ми дойде скоро и категоричен: „Не ще напуснеш, без да завършиш; ще продам и ризата от гърба си, а не ще те оставя без помощ.“

Така 1883 г., но вече върнал се в Прага, Теодоров-Балан представя дисертацията си на тема „O zvuku ‘ь’ v nové bulgurstině“ („Звукът „ь“ в българския книжовен език“). Сравнявайки учението си в Прага с това в Лайпциг, то второто определено минава по-трудно за академика. Получава „разтройство на желудък, па на нерви, та тъкмо преди изпита страдах от неврестия; губех паметь. По лекарски съвети трябваше всякак да се отвличам от умствени занятия. Месеци редов правех дълги разходки, самотни и в дружина с приятели българи и руси.“

На 24 юни 1884 г. отива на „тъй наречената промоция“ и бива провъзгласен за доктор. За този толкова важен ден, Теодоров-Балан казва, че „от вълнение, аз не поех никаква храна“. Така започва пътят му на учен след дългогодишни усилия, които в крайна сметка го водят отново в София и то в първото за времето си висше училище.  

Тези “човешки” моменти като постоянното трудене и пътуване, съчетано с влошеното здравословно състояние на Александър Теодоров-Балан, от една страна, а, от друга - вълнуващите академични успехи и моменти на щастие, ни напомнят, че хората, за които четем в учебниците, които споменаваме в случайни разговори и които възхваляваме по време на празнични отбелязвания и чествания - всъщност са хора, които са оставили следа след себе си в българския история не случайно. Те са хора, които са служили в подкрепа на благоденствието на българското общество, защото са се трудили неуморно и постоянно. Но те са и личности, които са истински човеци със своите радости и тегобѝ.

Рядко се замисляме в ежедневието ни какво коства на подобна видна историческа личност да се превърне в именно такава за нас - българите от XXI в. В стремежа си да изразим признателността си към тях, изпадаме в идеологизирането им, а това пренебрегва тяхната човешка същност. А подобни личности служат за пример не само с постиженията си, но и с пътя, по който вървят и който ги превръща в Държавниците.

По пътя към първия Алма матер в България

Говорейки за постижения, самият Теодоров-Балан след получаването на не леко постигнатото звание „доктор“ се отправя към София. В началото на XX в. е главен деловодител на Българско книжовно дружество и става негов член по препоръка на проф. Марин Дринов, а през 1939 г. вече е действителен член на БКД и почетен доктор на Софийски университет. Учителства две години в гимназия, но не е напълно удовлетворен и то не от друго, а от чувството и непрестанния копнеж „за свобода на научна работа“. Учителската работа отнема много време, според собствените му думи. Отнема дори цялото му време, докато книгите „що имах в личната си библиотека, стояха непокътвани и неизучавани.“

Ученият у Теодоров-Балан се пробужда все повече. Той вижда в тогавашната Народна библиотека в София място, изпълнено с толкова много книги, които чакат да бъдат отворени и проучени. Академикът вижда в тези заглавия възможност да „открия толкова любопитни и важни неща за знание и за теми“. Така става поддиректор на Народната библиотека по време на  учебната 1885-1886 година. Оказва се, че и там работи „не научно, но товарно“. Недоволен, напуска работата си с желанието да се върне в училище. Така се озовава във „втората българска „столица“ – Пловдив. Макар и пловдивското училище да му е по-приятно от софийското, то той не се задържа дълго и на тази позиция.

Следващи длъжности, които заема, са началник в Министерството на народното просвещение, във времето когато се приготвя наредба за отваряне на школа с отдел за учители историко-филолози от началото на учебната 1887-1888 година, а по-късно и за разширяването й за учители физико-математици. Тази школа е с име “Висш педагогически курс”.   

На 28 септември 1888 г.  с писмо на Министерство на народното просвещение Теодоров-Балан е назначен на длъжността член-председател на комисия от седем души, т. нар. “нови седмочисленици” (препратка в предговор на Петър Пашов към издание на “Книга към мене си” от 1952 г., бел. авт.). Задача на 7-членната комисия е да започне изпълнение по заповедта на министър на просвещението Т. Панчев за създаваоне на новия “Висш педагогически курс” на 1 октомври 1888 г.

Според наредбата, учащите във висшето училище, ще се наричат „ученици“, но de facto се „мислеха и знаеха “студенти”. В новото учебно заведение има 28 студенти по история и 15 студенти по славянска филология, на които преподава и Александър Теодоров-Балан. Специално за званието „студент” Теодоров-Балан казва: „Това звание повисяваше тяхното отношение към самите себе, и на обществото към тях; то се явяваше обайно с новотата си върху българска почва”.

Студентите се превръщат в такива по звание през 1904 г., когато „Висшето училище” става „Университет”. Посветено е на дарителите си Евлоги и Христо Георгиеви и носи техните имена. По случая академикът отбелязва, че „с това име то спревари сръбския Университет в Бялград с една година”.  

Първото висше учебно заведение е разположено в сградата на мъжката класическа гимназия, за чийто неудобства Теодоров-Балан споделя в спомените си: тя е „гола, без чинове и маси, без всякакви друга покъщнина и учебни помагала”. Заради това преподавателят обикаля из софийските училища и събира излишни чинове, „за да утъкмиме нашето заведение; правил съм за него в неволя и столар, и тапицер; бил съм му и писал”. Заради тези събития, а и не само, заключението с поука на Теодоров-Балан е, че “тоя случай потвърждаваше известната наша черта в почини за обществена управа: мислиме на парче, не в система, и вършиме както се падне, а не методично.”

На 3 октомври 1888 г. започва да преподава - кауза, на която се посвещава и до пенсионирането си, а и след това. Българският езиковед Петър Пашов казва за академика, че дори след края на професионалния си живот на възраст 75 години, той „не скъсва с Университета, където е чест гост. Дори надхвърлил деветдесетгодишна възраст, този удивително жизнен и бодър патриарх на българската филология, поканен от нашия професор Ст. Стойков в негови часове, изнесе през 1952 г. Емоционална лекция пред нас, студентите българисти, като обстойно и с вещина отговаряше на нашите въпроси. И по-късно почти столетник, той ни посрещаше група аспиранти и асистенти у дома си на ул. Климент Охридски (наречена така по негово предложение - кой знае защо преди време смениха името й) (днес улицата е с оригиналното си име, бел. авт.)...“

Представеното досега далеч не обхваща богатството и разнообразието, които можем да видим в личността на академик Александър-Теодоров Балан. Но със сигурност показва едно и то е - проявявайки отговорност към задълженията си и отдаденост в научната, преподавателската и обществената дейност, Теодоров-Балан съвсем не случайно остава в българската история. 

А какво ни остава на нас? 

Да продължаваме да търсим отговори на въпроси като академик Теодоров-Балан, да проявяваме отговорност спрямо своя живот и своето бъдеще, но не единствено, за да изпитваме удоволствие от материалните блага, а за да помагаме на другите, от които духовната награда е истинското благо.

А вие?

Знаете ли истории за важни личности от нашето минало, чието дело може да ни помогне за намиране на път в настоящето и бъдещето на България? 

Включете се в инициативата на програма “Моята българска история” на MOVE.BG - “Държавниците”. Разкажете за делото на допринеслите за развитието на България личности.

Споделете история на нашата интерактивна карта сега!