Анка Ламбрева: една пътешественичка с неугасваща любов към България

Корица на книгата "Царицата на южните морета" на Анка Ламбрева, преиздадена от Регионален исторически музей-Карлово. Снимка: скрийншот.

„Видях света и се връщам в България с още повече любов. С какво нетърпение очаквам да спре параходът във Видин. България, когато срещам тая дума в някоя книга или вестник, струва ми се, че не съществува по-красива страна на Земята. Светът е красив, но чужд. Там цветята не издават същия аромат, птичката не пее със същия глас, там няма нашата Розова долина и кръшни песни при ранно майско утро. Българийо, колко хубава си ти!“    

Коя е Анка Ламбрева?

Анна Василева Ламбрева - така се казва една смела и неуморна жена със силен характер и свободен дух. Остава в българската история като първата българка, прелетяла с аероплан над Ламанша през 1929 г., и първата българка околосветска пътешественичка.

Родена е на 22 февруари 1895 г. в Карлово в 10-членно семейство с общо 5 деца.

Макар и от бедно семейства, тя успява да учи в Пловдив, София, Цариград. “На улицата ще спя, под фенера ще чета, но пак ще завърша”, споделя тя на баба си. Образованието за Анка е ценност и нещо, на което не гледа като на тягостно задължение. Чете постоянно. Докато пазарува, преговаря формули в ума си. От съучениците си е наричана „енциклопедията“, а от учителите си - „динамитът“.

В Пловдив животът ѝ не е лек. Живее в пансион, работи като прислужница и учи постоянно със светлина от газена лампа. Така завършва гимназиалното си образование. През 1916-1918 г. вече е главна учителка в с. Бойково, Пловдивско и в с. Баня, Карловско.

Решава да следва медицина в Софийски университет. Там учи между 1918-1922 г., докато отново се налага да съчетава образование и работа. В София работи като чиновничка в застрахователна компания. За жалост, след скръбни вести, ѝ се налага да се върне в Карлово. Тогава обръща поглед отново към учителстването. Хората започват да я наричат „даскалицата“.

Между 1920 и 1922 г. учителства в с. Дъбене, Карловско и с. Балтаджий (днес квартал Секирово на град Раковски). На второто място е главен учител и директор на прогимназията.

За работата си като учител и съчетаването с желанието ѝ за приключения Анка разказва, че: „в края на всяка учебна година си давах оставката, после отново чуках на вратата на училищната инспекция в Пловдив за ново учителско място. На инспектора му дотегнаха моите оставки. Един ден на въпроса какво ме кара да напускам старата и търся новото, отговорих, че ме задушава еднообразието и търся нови хора, нови характери, даже нови трудности.“

През 1922 г. занимава да учи медицина в Цариград в Американския университет. Напускайки Карлово споделя: „Аз съм на палубата, неподвижна, втренчила поглед в далечината. Нещо свива гърдите ми, а сърцето натегнало подобно камък. Как тежка е раздялата с роден край. Не искам да плача, но сълзите не ме слушат. А би трябвало да пея, да се смея, да лудея. Нали вървя по пътя на сбъдната си мечта. Американците са странни хора. Дават ми стипендия, без да ме познават и не съм готова за нито едно от изискванията им: да зная отлично английски и да покажа лице, което да гарантира за мен. Отговорих, че даже не знам как звучи английският. А колкото до гарант - не бих се унижила да ме препоръчват. Това съм само аз, която се познава най-добре.“

За възможността да учи в американския медицински колеж Анка научава от своя позната в Пловдив, която ѝ споделя, че в нейния дом е настанен американски мисионер, търсещ студенти за учебното заведение, на които да предостави стипендия. Помощта обаче, но не ѝ служи дълго време, защото през 1925 г.  Кемал Ататюрк закрива американския медицински университет, воден от желанието да отвори турски такъв. За да продължи обучението си обаче, на Анка ѝ трябват пари, които няма. Стипендия не може да получи и затова се премества в американското училище за милосърдни сестри, като в същото време и работи в американска болница в Цариград.

В Нова Зеландия - по пътя на първото околосветско пътешествие

Как обаче едно момиче от бедно карловско семейство стига две години по-късно до Нова Зеландия? 

Анка получава покана от английски пациент, чийто живот спасява, докато е на дежурство в болницата в Истанбул. Името на британеца е Тейкон и именно той  й закупува еднопосочен билет за Нова Зеландия. През март 1928 г. Анка се качва на параход с още 2500-те пътници и така започва първата й околосветска обиколка. След три месеца пристига на крайната спирка, с което се превръща в първата българка тръгнала на подобно пътуване. 

Анка е поканена от Тейкън, за да се грижи за „душевноболната дъщеря“ на господина - Глория. Момичето се влюбва в сина на един от вождовете на маорите (местно население, б. а.). Любовта им е невъзможна заради консерватизма на родителите на Глория. Това се отразява на психическото ѝ здраве. Анка обаче ѝ помага.  Глория оздравява и дори се жени за любимия си. Карловката е особено щастлива за двамата влюбени. За поощрение получава подарък от мистър Тейкън - един месец на Таити. Там тя е със своя любим Реймънд. След това се връща в Дюнедин и започва да прави планове за продължаване на образованието си. Иска да следва машинно инженерство и затова се свързва с преподаватели от местните университети. Обаче е наранена - новозеландците не познават България, не знаят коя е столицата София. „Не познават най-хубавата страна на Балканите“, казва тя. Затова започва да изнася лекции за непозната България. Говори за българска история, география, етнография в редица градове като Оукланд, Дюнедин, Уелингтън и др. Тези лекции са публикувани като статии, озаглавени „Непозната България“ на английски език в новозеландски вестници. Материалите биват получавани от българското външно министерство, което ги превежда на френски език и ги разпраща по българските делегации по света, за да популяризира България. 

Анка открива и безплатен курс по бродерия към местно новозеландско женско дружество, а когато има възможност, пее и български народни песни. Местните започнат да я наричат „мис България“. 

През 1930 г. тръгва към родината с финансовата помощ на мистър Тейкон. Това е началото на второто ѝ околосветско пътешествие.

По време на дългото си пътуване се среща и със световния шампион в свръхтежка категория Дан Колов в Париж. След края на една среща между българския боец с французин на тепиха, Анка отива при първия, облечена в българска народна носия, и „му пожелава още по-големи успехи“.  

От Франция Ламбрева заминава за Германия, откъдето по р. Дунав с параход стига до гр. Видин през зимата на 1930 г. Намираща се вече на българска земя, тя се отправя към Карлово. По пътя към родината пише: „Видях света и се връщам в България с още повече любов. С какво нетърпение очаквам да спре параходът във Видин. „България“ – когато срещам тази дума в някоя книга или вестник, струва ми се, че не съществува по-хубава страна на земята. Светът е красив, но чужд. Там цветята не издават същия аромат, птичката не пее със същия глас, там няма нашата розова долина и кръшни песни при ранно майско утро. Българийо, колко хубава си ти.“

Анка започва да изнася сказки за непозната чужбина, като показва и фотографиите, които прави по време на пътуванията си. С една дълга пръчка сочи снимка по снимка и обяснява кое къде се намира и какво е видяла и научила. Едни от най-интересната моменти в живота ѝ са срещите с местни племена. Например, Анка съжителства известно време с коренното население на Нова Зеландия маорите, като наблюдава, записва и снима тяхното ежедневие, бит и култура. 

От края на 1930 г. до 1932 г. Анка обикаля България и разказва впечатленията си от далечните земи. В съобщение за нейна предстояща сказка през 1931 г. в Радомир се казва следното: „Първата българска околосветска пътешественица – г-ца Анка Ламбрева, ще говори в салона на техническото училище на следните теми: Нова Зеландия, сред австралийските диваци, о-в Цейлон, Тихоокеанските човекоядци. Всяка сказка ще бъде придружена с множество светливи картини (предшественици на картините - б. а.), които смелата околосветска пътешественица носи из страните на най-страшните представители на човешките раси. Елате да чуете непосредствените впечатления на пътешественицата за чудния живот на диваците.“

Малко по-късно тя отново тръгва на път с чек, който преди време ѝ дава мистър Тейкън и който все още не е използван. Избира да замине за Иран - място, което описва като „феодализъм, огромни богатства и крайна мизерия“. Установила се вече там, става директор на пансион за деца на заможни родители, както и лекар в болница за бедни деца. В дома си приютява една иранка с 3-годишното й дете, за да й помогне с финансовите затруднения, които изпитва.

По време на британската окупация на южната част от Иран през Втората световна война, на Анка Ламбрева й е предложено да се откаже от българското си поданство и да осъди родината си, защото по това време София и Лондон са в двата противостоящи си лагера. Анка отказва, като заявява: „Аз съм българка и не мога да съдя родината си!“ За тези си думи бива пратена в концлагера „Мио-Мие“ в Ливан. Условията са доста тежки, като например гладуване, и предизвикват сериозни психични разстройства. Затова след отправена силна молба от страна на Анка към началника на лагера е открита болница. По време на престоя си в „Мио-Мие“ българката се запознава с втория си мъж - Райян Ахмад Дин, който е земевладелец от Иран. Първият брак на Анка е с иракския министъра на финансите Наджа Паша ел Суеди.

През 1943 г. всички затворени в лагера, включително Анка и мъжа ѝ, са освободени от Съюзнически войски.

Персиецът Райян Ахмад Дин се оказва изключително заможен. Последното име „Дин“ значи княз. В Иран той има наследство от 12 села, като 3 от тях дава като сватбен подарък на Анка със задачата да се грижи за тях. Анка подготвя 5-годишен план за реформи: развива инфраструктурата, построявайки нови къщи на мястото на старите глинени колиби, основава болница, училища, езиков учебен център (в дома си) и културен център, където се показват филми, внесени от България. С личните си средства помага на болни и социално слаби.

Анка не престава да пътува, но вече не сама, а заедно с мъжа си. През 1964 г. тръгват на 6-месечно пътуване, като преминават през о-в Тайлон, Австралия, Нова Зеландия, Фиджи, о-в Самоа, Таити. За това пътуване тя споделя, че не очаква да повтори същото приключение, както преди години, защото „младините лека-полека отлетяват, косите почват да побеляват, сърцето търси по-реалното в живота“.

На 75 години, след смъртта на мъжа си, Анка Ламбрева се завръща в България. Дарява много от личния си архив на Окръжния държавен архив в Пловдив и на Историческия музей в Карлово.

За целия си живот обикаля над 50 страни, научава перфектно 7 езика, живее над 40 години извън България, добрува и помага на нуждаещите се, където и да отиде, и винаги носи в сърцето си родината, колкото и далеч да е от нея. На 18 февруари 1976 г. умира в Карлово, а последната ѝ воля е да бъде погребана до родителите си.

Анка Ламбрева е една забележителна българка, която служи за пример - пътешественица с любознателен и неспокоен дух, постоянно търсещ и откриващ. Където и да се намира, винаги носи България със себе си, милее за нея и показва богатството на българското по света. С когото и да говори, впечатлява с присъствие и интелигентност. Постоянно дава от себе си на всеки, нуждаещ се от това. Но и получава много от съдбата. Носталгията, или както я нарича – това „фино чувство“ я съпътства заедно с вълнението от новото, непознатото.

През целия си живот Анка се стреми неуморно към постоянно развитие. А развитието изисква едно специфично разбиране за света, каквото има и самата тя – граници за нея не съществуват, както в прекия, така и в преносния смисъл. С тези думи в през февруари 2021 година Историческия музей в Карлово представи преиздадените книги на Анка - „Царицата на Южните морета“ и „Карлово и карловци“. 

Това е и посланието, което смятаме, че Анка носи със себе си и го предава и до ден днешен.

Моята българска история

Една програма на MOVE.BG, с която популяризираме българската история и стимулираме нейния обективен прочит чрез иновативен модел на включване и съучастие.

В сърцето на “Моята българска история“ е идеята, че всички ние заедно създаваме съдържанието на нашия общ исторически разказ. Вярваме, че за да продължим напред в общото ни бъдеще, първо трябва заедно да разкажем и познаваме общото ни минало.

Помогнете ни да намерим заедно частите на нашия общ пъзел!

Разкажете ни история на нашата интерактивна карта! Защото всяка история освен лична е и наша обща!

Моята българска история - твоята история е нашата обща история!