България и Великите сили: Пътят към Сан Стефано и Берлин

Според законодателството на Република България в наши дни на 3 март честваме: “Деня на Освобождението на България от османско иго”. Тази формулировка е, меко казано, спорна, поради което всяка година около датата се зараждат редица дискусии, често украсени с политически и идеологически краски. В настоящата статия ще хвърлим малко повече светлина за това как се стига до избухването на Руско-турската война, подписването на договора в Сан Стефано и разпокъсването на българския народ от Великите сили в Берлин.

Кримската война (1853-1856) и руските интереси

През 1853 година избухва поредната война между Руската империя и Османската империя за надмощие в региона на Югоизточна Европа. Надеждите на балканските християни за успех на руския цар са попарени, след като на страната на султана се включват Великобритания, Франция и Сардиния. Северната империя е разгромена, а наложеният й  в Париж мирен договор променя драстично руската външна политика. На Петербург е забранено да притежава военен флот в Черно море, като същевременно му е отнета стратегически важната област на делтата на Дунав - Бесарабия. Така Османската империя придобива значително предимство при евентуален нов конфликт. Русия няма друг избор, освен да се ориентира към вътрешни финансови и военни реформи, които да й позволят да възстанови силите си.

Балканските християни и по-конкретно българите играят важна роля в стратегията на новия руски външен министър княз Горчаков. За него те са важен ресурс, който империята може да използва срещу султана. Те трябва да бъдат подкрепяни в своето просветно движение и поддържани в надеждата им за освобождение, но по никакъв начин не трябва да предизвикват конфликт, който може да наложи активната намеса на царската армия, докато тя самата не е готова за това.

Русия изгражда значителна разузнавателна мрежа на Балканите, която й позволява да следи и контролира действията на местните революционери, духовници и просветители.

Обсадата на Севастопол Източник: Уикипедия

Като основен конкурент на Русия за влияние на Балканите и претендент за разпределението на османското наследство се откроява Хабсбургската монархия. Загубила през 1866 година войната срещу Прусия - своя основен опонент за надмощие в германския свят - Виена се ориентира все по-ясно към Югоизточна Европа с перспектива за установяване на контрол върху Солун. Същевременно империята се преобразува в дуалистична - унгарците получават значителна автономия, което води до нейната консолидация.

Германската империя и интересите на Запад

Определено най-голямо влияние върху развитието на Европа след Кримската война оказва създаването на Германската империя през 1871 г. След три поредни успешни войни срещу Дания, Хабсбургската и Френската империя, пруският канцлер Ото фон Бисмарк (1871-1890) успява да обедини голяма част от германските държави под скиптъра на пруския крал Вилхелм I. След категоричната победа над Франция и пленяването на император Наполеон III, във Версай кралят е коронован за германски император. В последвалия мирен договор се санкционират военните победи, като новата империя присъединява част от стратегически важните области Елзас и Лотарингия.

Създаването на Германската империя променя баланса на силите в Европа. Промяната е почувствана тежко във Великобритания, за която е от съществена важност взаимната неутрализация на европейските държави. От Лондон се управлява най-богатата империя в света, контролираща морските пътища и световната търговия. Но близостта на столицата до континента и липсата на силна сухопътна армия, правят кралицата зависима от случващото се в него.

Оттук нататък основна грижа за правителството на кралица Виктория(1837-1901) представлява съхраняването на основния морски конкурент Франция като велика сила, която да противодейства на Германия в Европа. Допълнително безпокойство предизвиква и отмяната на забраната за поддържане на руски флот в Черно море, санкционирана на всичкото отгоре в Лондон благодарение на пруския канцлер Бисмарк. Така Великобритания се ориентира към политика за запазването на статуквото и целостта на Османската империя, които едновременно да позволят възстановяването на Франция и да предотвратят нарастването на руското влияние в района на Проливите.

Що се отнася до самата Германия - на нея й е нужен период на консолидация. Въпреки обединението, местните владетели и парламенти запазват голяма част от своите правомощия. Влиянието на Виена в германския свят е силно ограничено, но император Франц Йосиф не би се поколебал да използва всяка една възможност за реванш. Франция възстановява силите си и не крие желанието си да възвърне загубените територии и престиж. В Берлин се заражда идеята за превантивна война - преди Франция да възстанови силите си, тя отново да бъде нападната и победена.

Провъзгласяването на Вилхелм I за германски император в огледалата зала на Версайския дворец, 18 януари 1871

Въпреки подозренията в Лондон, Австро-Унгария и Русия също имат интерес от запазването на статуквото. Допълнителното отслабване на Франция би довело до нарастването на мощта на техния непосредствен съсед Германия, което се смята и във Виена и в Петербург за нежелателно.

Двете империи са в постоянна борба за влияние на Балканите, но нямат нужните средства, за да си осигурят желаното предимство. Княз Бисмарк не се притеснява да им предложи подкрепата си срещу неутралитет в евентуален германо-френски конфликт, но и император Франц Йосиф (1848-1916), и цар Александър II (1855-1881) неколкократно отказват. Въпреки тези свои различия, Берлин, Виена и Петербург се обединяват около Съюза на тримата императори, с който си гарантират взаимно своята сигурност.

Така княз Бисмарк е принуден или да стои и да гледа как Париж възстановява армията си и се готви за реванш, или да измисли начин да промени ограничаващите го обстоятелства. Удобен инструмент за това се оказва борбата за разпределение на османското наследство, в която участват основно Русия, Австро-Унгария и Великобритания. И трите велики сили имат интерес от запазването на статуквото към момента, но евентуален конфликт би възстановил острото противоборство между тях. Германия от своя страна няма преки интереси на Балканите, поради което може да изтъргува своята подкрепа за съдействие срещу Франция.

Източната криза (1875-1878)

Обстоятелствата се нареждат в полза на стратегията на германския канцлер. През лятото на 1875 година в Босна и Херцеговина избухва въстание, което дава началото на така наречената Източна криза. В следващите 3 години Великите сили се впускат в борба за влияние в Югоизточна Европа, която има потенциал да ескалира до голям континентален военен конфликт. Въпреки желанието на австро-унгарския външен министър граф Андраши и на княз Горчаков за мирно решение на въпроса, до такова не се стига.

През следващата година кризата навлиза в нова фаза - избухват Априлското въстание и Сръбско-турската война. Жестокото потушаване на българското въстание и неговият международен отзвук правят каузата за защитаването на интегритета на Османската империя изключително трудна поради общественото мнение в защита на българите.

Същевременно избухналата война поставя Русия в много трудна ситуация - от една страна, тя е подозирана за подбудител на конфликта, а от друга, е принудена да наблюдава победите на османската армия. За Петербург Сръбското княжество има особено стратегическо значение - освен че то е важен опорен пункт на Балканите, Белград действа и като преграда за нарастването на австрийското влияние на полуострова. Цар Александър II не може да допусне унищожението на Сърбия.

След като заплахата над Белград става сериозна, царят мобилизира част от своята армия и отправя ултиматум до Османската империя да прекрати военните действия. Султанът се съгласява, но с това въобще не се изчерпва конфликтът. Османската армия е в пълна готовност и във всеки един момент може да поднови своята активност. Русия не е готова за война, поради което княз Горчаков настоява за свикването на международна конференция в Цариград, която да изработи решения за успокояване на ситуацията.

Конференцията се провежда в самия край на годината в Цариград против желанието на султана. На практика Великите сили се събират в неговата столица и решават за разпределянето на неговите владения. Съвсем естествено решенията за създаването на две автономни български държави, обхващащи голяма част от населените с българи земи на полуострова, е отхвърлено. По време на заседанията независимо един от друг Великобритания и Германия работят за проваляне на конференцията - Великобритания не смята, че Русия е готова да воюва и затова окуражава султана, а Германия има интерес от продължаването на конфликта.

Границите на двете български автономни области според Цариградската конференция Източник: Уикипедия

Отхвърлянето на решенията на Цариградската конференция отваря пътя пред поредната Руско-турска война. Въпреки неблагоприятното си от стратегическа гледна точна състояние и незавършените финансови и военни реформи, Русия няма друг избор освен да започне войната - иначе рискува да загуби своя престиж сред балканските християни, да затвърди османската власт и да наблюдава отстрани постоянно надвисналата над Сърбия заплаха.

Същевременно Александър II не може да си позволи да започне военни действия без да си е осигурил неутралитета на Австро-Унгария, поради което се съгласява на изключително лошо за руските интереси споразумение - при руски успех той се ангажира да не създава голяма славянска държава на Балканите, като в същото време Виена си запазва правото по своя преценка да окупира и получи Босна и Херцеговина. Така предварително в Будапеща се решава бъдещото разпокъсване на българските земи. При стриктно спазване на споразумението, Петербург и Виена ограничават до минимум и възможността на Германия да се възползва от Източната криза, за да реши спора си с Франция.

Войната и интересите в нея

На 24 април 1877 г. Русия обявява война на Османската империя. Въпреки че цар Александър II претендира, че действа от името на всички Велики сили, това съвсем не е така. Великобритания се обявява против войната и се опитва да си осигури съдействието на Австро-Унгария за общи действия в подкрепа на султана. За да успокоят Лондон, от Петербург дават гаранции, че бъдещата българска държава на юг ще достига до Стара планина и че Русия няма намерение да задържа за себе си района на Проливите.

Във Виена изпитват съмнения дали княз Горчаков ще изпълни поетите в Будапеща ангажименти, но въпреки това решават да запазят обещания неутралитет - притесняват се от евентуална намеса на Германия на страната на Русия или от германска агресия срещу Франция. Въпреки това възможността за нова голяма коалиция срещу Русия е съвсем реална - във Виена имат разработени военни планове за прекъсването на връзката между Петербург и руската армия на Балканите, а Великобритания предлага съвместна окупация на Проливите и Константинопол.

Руските военни успехи разпалват духовете в Лондон. Правителството на Дизраели е в постоянна готовност за изпращането на британската флота в Проливите и в Константинопол, за да предотврати установяването на руски контрол в тези стратегически за него точки. Същевременно в Петербург дипломатите губят своето влияние за сметка на военните, които се обявяват за пълно възползване от военните победи.

Разбирайки предложените от цар Александър II предварителни условия до султана за подписването на примирие, във Виена също губят търпение - Русия не спазва своите договорености. Не само в условията не се споменава предаването на Босна и Херцеговина на австрийския император, но и се иска създаването на българско княжество от Дунав до Егейско море и от Черно море до Охридското езеро. Граф Андраши заявява, че никога няма да се съгласи на тези условия и че султанът, ако иска може да се отказва от своите владения, но Виена няма да допусне подобно нарушаване на нейните интереси.

Великобритания също не може да се съгласи с предложените условия, тъй като проектираната бъдеща държава има излаз на Егейско море, при това на две места. Опасността от антируска коалиция нараства с всеки изминал ден. И Виена, и Петербург търсят подкрепата на Бисмарк, но той е твърдо решен да не допусне война между двата си най-важни съюзника, в която ще му се наложи да избира между тях. Предлага им да се договорят помежду си. 

Картата на Балканите според Санстефанския мирен договор. Източник: Уикипедия

Подписването на Санстефанския мирен договор на 3 март 1878 утежнява още повече ситуацията. Правителството в Лондон решава да транспортира войски от Индия в Средиземно море, а британският флот се позиционира пред Константинопол. Така от едната страна на османската столица са разположени руски войски, а от другата е флотът на кралицата. Опасността от мащабен конфликт е напълно реална, от дипломацията зависи дали Европа ще преживее още една мащабна война.

Каква щеше да бъде съдбата на българите след нея можем само да гадаем, но руската е лесно предвидима - ново крушение по подобие на това в средата на века.

Тук е мястото да си зададем логичните въпроси - защо един практичен и внимателен дипломат като княз Горчаков изведнъж рискува толкова много? И какво налага на Русия да наложи условията на Санстефанския мирен договор, с който едновременно ще наруши договореностите с двете велики сили - Великобритания и Австро-Унгария, с които точно в този момент й е най-нужно разбирателството?

Някои биха казали, че Русия защитава интересите на българския народ и се стреми към изграждане на българска национална държава, обхващаща почти всички територии, населени с българи. Този отговор обаче не би отговарял на истината. Всъщност царското правителство се стреми от една страна да си издейства по-добри позиции при необходимата конференция за ревизия на договора, а от друга да затвърди още повече влиянието си сред българите, хвърляйки вината за тяхното разпокъсване изцяло върху западните велики сили.

Договорът и интересите в него

Да видим какво се случва - още през месец март започват усилени преговори във Виена между граф Игнатиев и граф Андраши. На тях външният министър на Австро-Унгария изказва своята твърда позиция против разширението на Сърбия в посока Новопазарския санджак, обявява се срещу излаз за Черна гора на Адриатическо море и настоява за анексирането на Босна и Херцеговина. Същевременно е съгласен бъдещата българска държава да запази излаза си на Егейско море до Орфанийския залив, а в земите на запад от река Вардар (заедно със Солун) да се създаде отделна автономна област с името Македония. Последното предложение е със скритата мисъл, че тази област ще попадне под австрийско влияние и ще осигури пътя на Австро-Унгария към Средиземноморието.

Русия окачествява горните предложения като твърде нагли и ги отхвърля. Вместо това решава да започне преговори с Великобритания - правителството на кралицата не изявява претенции срещу териториалното увеличение на Сърбия и Черна гора и не се вълнува особено от бъдещия статут на Босна и Херцеговина. То настоява обаче Българското княжество да бъде ограничено на юг до Стара планина, а отвъд Балкана да бъде създадена област с административна автономия в границите на Османската империя, която да няма излаз на Егейско море.

Въпреки многото неуточнени подробности, царското правителство се съгласява с тези предложения и така в края на май двете империи постигат официално споразумение много по-лошо за българите от предложението на граф Андраши.

Споразумението между Великобритания и Русия е последвано от договорка между Лондон и Виена, в която граф Андраши се съгласява да подкрепя английските искания за ограничаването на Княжество България до Стара планина, а Дизраели да подкрепи Австро-Унгария за Босна и Херцеговина.

Така на практика още преди началото на Берлинския конгрес (юни-юли 1878) основните негови клаузи са предрешени. Избухналите на конгреса противоречия между делегациите на кралицата и на царя относно това дали Софийските земи да принадлежат към Княжество България или към Източна Румелия, както и нежеланието на султана да отстъпи Варна, са решени след твърдата намеса на председателя на заседанията княз Бисмарк в полза на Руската империя и на българите.

Същевременно царското правителство принуждава Румъния да му отстъпи Бесарабия за сметка на населената с българи Северна Добруджа, която преминава към Румъния. Нишко и Пиротско са дадени на Сърбия, а цяла Македония и Одринска Тракия са върнати на Османската империя. Австро-Унгария окупира Босна и Херцеговина и получава право да държи войски в Новопазарския санджак. 

Балканският полуостров след Берлинския конгрес. Източник: Уикипедия

След Берлинския конгрес Руската империя придобива почти пълно влияние не само в Княжество България, но и в Източна Румелия. Руски офицери са на служба във въоръжените сили на княжеството и на автономната област, а княжеският министър на войната се назначава директно от Петербург.

Руснаците правят всичко възможно, за да обвинят западните сили за разпокъсването на българите и да вдъхнат у последните увереност, че само чрез Русия българите могат да постигнат своето обединение. Мнозинството от младата българска интелигенция се връзва на този трик, поне за известно време.

Законна сфера на интерес?

Същевременно канцлерът Горчаков изпраща на Александър II следното становище, което се превръща в пътеводител на външната политика към Балканите през следващите години:

“Балканите са законна сфера на руското влияние. Тук са проливите - ключът към Черно и Средиземно море. За Русия не е безразлично у кого е ключът. Русия винаги се е стремяла на юг и е била принудена да се бори с Турция. Тя естествено е търсила опора в турските християни, за да отслаби врага и да създаде малки държави, които малко или много да бъдат под нейно влияние. Не филантропическите цели, които служат само като предлог за вмешателство, не идейното призвание, за което историята нищо не дава, а преките и законни политически интереси са карали руските царе да следват тази политика,” пише Горчаков и допълва:

“А сега вече съвсем не е нужно Русия да се стреми към разрушаване на Турската империя. Изгонването на турците от Европа би било не край, а начало на Източния въпрос. Това е така, защото веднага биха възникнали затруднения от недоразвитите враждуващи помежду си народи, а към тази вражда би се притурило съперничеството между великите държави, желаещи да осигурят влиянието си в този район,” споделя канцлерът и продължава:

“И тъй като интересите на Русия не се заключват в това - господството на Турция на Балкните да бъде заменено с това на европейските държави, то за нея е по-изгодно запазването на Турция до тогава, докато по силата на естественото вътрешно развитие на подвластните народи изнемощялото тяло на Османската империя ще се строполи и ще отстъпи място на свеж елемент,”  пише в докладната записка Горчаков до Александър II и заключва:

“Следователно, сегашната политика на Русия трябва да бъде насочена не към ускореното му решаване, а напротив - към спокойно изчакване на естествената развръзка на нещата.”