Един царски офицер пред Народния съд

Или как през личния поглед Народният съд може да бъде видян като фарс


От Angel Zatkov, публикувана на 1 февруари 2018

„Народният съд за съдене на виновниците за въвличането на България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея“ представлява серия от съдебни процеси, които целят да утвърдят новата власт в Царство България след преврата от 9 септември 1944 г. Учреден е с наредба-закон от правителството на Кимон Георгиев в противоречие с Търновската конституция, а присъдите се издават в името на малолетния цар Симеон II.

По-голямата част от състава на Народния съд се състои от така наречените „народни съдии“, които се избират от областните комитети на Отечествения фронт според заслугите си към новата власт. Тези съдии не са независими и в много случаи са пряко обвързани с делата, които разглеждат. За да се създаде усещане за легитимност, все пак министърът на правосъдието назначава и професионални юристи, но техният брой е значително по-малък. На практика основна роля в обвинението, следствието и издаването на присъдите играят членовете на Отечествения фронт и по-конкретно на Българската комунистическа партия.

Народният съд затвърждава властта на БКП чрез физическо унищожаване и психическо въздействие върху нейните опоненти както в столицата, така и в страната. Чрез скалъпени съдебни процеси е неутрализирана голяма част от държавния елит, а убийствата и политическите репресии, извършени без съд и присъда, а дори и нагласени, непосредствено след преврата, са узаконени. Процесите се извършват в Софийския университет, в Съдебната палата и в цялата страна. За около 4 месеца са издадени 9 155 присъди, с които са осъдени на смърт 2 730 души, 1 305 души получават доживотен затвор, а останалите – затвор от 1 до 20 години. Емблематичен остава процесът срещу един от лидерите на БКП – Трайчо Костов. Той е осъден на смърт, чрез използване на скалъпени обвинения и фалшиви свидетелски показания, който дава основание да се твърди, че ръководни дейци на комунистическата партия използват създалата се възможност, за да разчистят пътя за издигането си в нейната йерархия.

Обикновено дати като днешната, която с решение на Министерски съвет от 2009 е обявена за „Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим“, предизвикват както сериозни дискусии, така и шум в общественото пространство. Темата за налагането и утвърждаването на диктатурата на комунистическата партия в България е проблематична и емоционална, поради личната обвързаност на голяма част от българското общество както с политическия и обществен елит на Царство България, така и с този на Народна република България. Поради това се налага всеки отделен казус, а в случая всеки отделен обвинителен акт и присъда, да бъдат разглеждани независимо един от друг и да не бъдат поставени под общ знаменател.

На тази дата решихме да ви представим част от разказа на ветерана от Втората световна война Иван Кръстев Петков – възпитаник на Военното на Негово Величество училище, офицер от Българската армия. Участва в Първата фаза на войната срещу Германия като батареен командир и по предложение на своите войници е награден е с орден „За храброст“. След завръщането си в България, въпреки своите заслуги във войната, е арестуван и осъден от Народния съд поради участието си в преследване на партизани, изпълнявайки заповедите на своето началство. Иван Петков споделя за съдебния процес и отражението му върху неговото семейство. Разказът за престоя му в разтворите дава представа за режима в тях и за методите на новата власт. Въпреки репресиите, след освобождаването си той не само успява да създаде семейство, но днес децата му са признати музиканти в чужбина. През 1997 г. основава в Бургас хор „Един завет“ към Съюза на Възпитаниците на Военните на Негово Величество училища.

 

Ето го и разказът в първо лице:

 

Съдиха ме заради акцията*. Народният съд ме осъди, защото сме вземали участие в тази акция. Аз самият дали имам някаква конкретна вина? Ама няма ник‘во значение! То не само мен – всички офицери от артилерийското отделение заедно с командира на отделението – 12 души. Да, Илиев също. Само че те го съдиха в Пазарджик. Предполагам, че е до живот, не знам, изгубих го от погледа си. Не, нямаше смъртни присъди. Не, ние бехме все пак фронтоваци и предполагам, че уважиха наш‘то участие на фронта. Дали някой от другите имаше орден „За храброст“? Не знам, не мога да Ви кажа. Не мога да Ви кажа и в Плевенската дивизия какво направиха там. Ние нямахме контакти. Между нас остана цялата Средна гора почти. Знам, че командира на 5-та дивизия генерал Христов го разстреляха на 9-ти септември в Плевен. Но това са, факти, които... слухове.

Баща ми как прие събитията около 9-ти септември и моята присъда? Аз нямам впечатления, щото не бех вкъщи. Аз бех извън. Бех офицер и бех на служба. Той не ги посрещна добре, но тъй като е членувал в помощна организация, събирали са пари и имаше един адвокат там в нашия квартал, който оглавяваше партията, казваше се Иван Фъсов. Беха приятели. До последния момент беха приятели. Но когато започнаха да ме съдят, баща ми дойде и ми каза: „Сам си действай, сам се защитавай!“ Ами какво да ми каже друго?! Няма на кого... Първата редица на салона бяха наредени „черните забрадки“. На Народния съд. Майки на убити, на загинали. Като свърших да говоря, те всички скочиха, взеха да ме прегръщат. Аз им казах: „Моите 22 години, ето ги. Аз съм на 22 години, каквото трябваше да направя за моята страна – направих го. Моля ви се, разполагайте с моя живот както намерите за добре”. И скочиха, и взеха да ме прегръщат. Признаха, признаха достойнството и честността на един млад български офицер, който няма нищо общо с решаването на такива големи задачи – България да воюва или да не бъде член на Тристранния пакт. Това са големи въпроси. Въобще този Народен съд беше един фарс. Една Германия загуби седем души виновници, България загуби стотици.

 

Първият сблъсък със затвора

Мина време, това вече е март 45-та. Минава надзирателят и пита: „Кой от вас иска да работи?“ Казвам: „Аз искам да работя!“ „К‘во искаш да работиш?“ Викам: „Баща ми беше шивач, ако има шивалня.“ „Има шивалня, ща запиша.“ И действително, отидох в шивалнята. Обаче като отидох в шивалнята – книгата под мен, аз без книга не мога. Георги, един Георги, бил е подофицер в жандармерията, съден. Той беше шеф: „Абе – вика – от тебе ник‘ва файда няма!“ Викам: „Защо бе?!“ „Ами ту шиеш, ту четеш.“ Викам: „Нищо лошо няма, бе!“ Обаче казал на директора: „Тоя не ми трябва.“ Вика ме директорът и вика: „Георги не е доволен!“ „К‘во да правя?!“ „Отивай си в килията!“ И се прибрах.

До този момент аз не знаех, че директорът на затвора е бил приятел с баща ми. Никой не ми казва. Нито майка ми, която ми идваше на свиждане, щото ние живеехме срещу затвора, носеше ми храна. Някъде след месец ме вика директорът. И вика: „Не може така, ти си млад човек, не бива да стоиш в килията и да ходиш само с полковник Бонев на разходка! Трябва да работиш нещо!“ Викам: „Ами аз исках да работя, ама Вие ме върнахте, спряхте ме!“ „Нещо друго не щеш ли?“ Казвам: „Искам! Няма ли възможност да отида в библиотеката?“ „В библиотеката ли? Що в библиотеката?“ Викам: „Искам да прочета цялата ваша литература, за да разбера защо съм в затвора тука!“ Натисва копчето, влезе няк‘ъв, вика му: „Иди кажи на главния надзирател да дойде!“ Главен надзирател беше един много разбран човек, Бояджиев. Много години е лежал в затвора като комунист. И директорът вика: „Бояджиев, ще изкараш онзи от библиотеката, този ще отиде на негово место!“ И така стана. Това беше април, май, вече не мога точно да се сетя...

 

Тайна кореспонденция с други царски офицери

Почнах да чета аз. Херцен, диалектическия материализъм – голямо учение! Всичко се променя, всичко се променя! И когато една промяна натрупа достатъчно критична маса, получава се ново качество. Например тендежра с вода. Слагаш я на печката, тя почва да ври и става на пара. Голяма теория! И на базата на тази теория този главорез Сталин е казал две мисли, които аз съм ги запомнил, въпреки че е виновен за милиони жертви. Едната мисъл е тази: „Който не чете, изостава! Който изостава, го бият.“ И другата мисъл: „Идеите стават материална сила, когато завладеят масите.“ „Бре-е-ей! – казвам – Добре бе, аз не мога да навържа нещата!

Около библиотеката се върти един – циганче ли е, едно черно от Карлово. Съдено от Карловския Народен съд, за какво, не знам. Влиза, излиза... И един ден гледам – започнаха да коват няк‘ви лозунги. И го питам – Спас се казваше – викам: „Спасе, к‘во правиш, бе?“ „Абе, наближава 9-ти септември, ще честваме първия свободен 9-ти септември.“ И аз с целия си акъл – до този момент кореспондирах с мой приятел, Вие познавате ли Дянко Марков? Така, неговият приятел Веселин Тенев, те двамата беха изтребители. Веселин Тенев е мой приятел, личен. С него си кореспондирахме. Пиша му писмо и между другото пиша: „Тука настана голямо оживление, готвят се да празнуват първия 9-ти септември, който е свободен, колко е свободен – казвам – историята ще покаже.“ И давам това писмо, ама не го давам да мине през затвора, викам: „Спасе, ти излизаш навънка – викам – пусни това писмо!“ Той излиза. От затвора излиза навънка. Виждам, че ходи навънка. И той го дал на директора. И като влиза директорът – ужилена оса. Мисля че беше преди 9-ти. „Ти, неблагодарник, ти...!“ К‘во да кажа – мълча. „Марш в килията!“ 

 

Опит за вербуване

Минава септември, минава октомври, минава ноември, спряха ми храната, допълнителната, от къщи. В затвора едно канче попарено зеле, нищо друго! Някъде през декември месец, щото беше вече студено, идва главният надзирател, вика: „Иване, ела, че директорът те вика!“ Чукам, влизам. Друг път той ме посреща бих казал любезно, този път нещо пишеше. „Добър ден!“ Никакъв отговор. По едно време вдига главата, вика: „Е, сега доволен ли си в килията?“ Викам: „Не съм доволен!“ „Еми как ще си доволен, като нямаш акъл в главата?“ Аз си мълча. „Трябва да се поправиш!“ Като каза: „Трябва да се поправиш!“ – аз веднага знам какво ще последва, викам: „Добре, как?“ „Ние виждаме, че ти се движиш само с полковник Бонев в колелото на затвора.“ Викам: „Да, защото съм израснал в неговите ръце! Ние бехме комшии.“ „Не, не, вие си говорите няк‘ви работи, искам да знам к‘во си говорите!“ Викам „Ами извикайте Бонев, питайте го!“ „Абе, ти на луд ли се правиш бе?! Искам ти да ми казваш к‘во си говорите!“ „Другарю – казвам – верно, че аз се движа с полковник Бонев, верно, че си говориме. Ако аз установя, че някои от приказките на полковник Бонев не са прави, не са верни, аз ще му кажа. Но това да говоря с него, па да дойда после при вас – изключено! Аз съм завършил военно училище!“ „Марш, говедо!“ Втори път ме изхвърли. Това е декември месец. По Коледа ник‘во свиждане, ник‘ва храна. Януари хвана много студено. В килията няма отопление. Там сме към 12 човека.

 

Кюстендилският затвор

В началото на февруари, някъде към... вечер зимно време се мръква рано. Отваря се вратата и викат: „Иван Петков, събери си багажа и излизай!“ Нещата вече се беха поуспокоили, защото измъкваха хора от затвора, които не се връщаха вече – изчезваха. Събрах си одеялото, и едно късо палто имах по-дебело, и излезнах. Вънка заварвам още пет човека, аз съм шестият. Във затвора бехме трима от един и същи випуск. Двама пехотинци, Иван Тодоров и Григор Атанасов, и аз артилерист. Там беше и Райчо Райчев, околийският управител на Панагюрище, и Раско – баща му беше разсилен в гимназията, той беше шеф на легионерите. И ни поведоха в ковачницата. Имаше железарска работилница. Там ни заковаха за глезените по една верига – пранга. На рамото. С един милиционер, лангър-лангър-лангър, вече е мръкнало. Пеша. Питаме милиционера: „Къде ще отиваме?“ „На гарата.“ Отидохме на гарата – оп на влака, слизаме на гара София. Влизаме в интендантството. Има една стая и там разбираме, че сме за Кюстендил. За пръв път чувам, че отиваме за Кюстендил! Преспахме там, на другия ден ни качват на влака за Кюстендил. Влакът за Кюстендил пълен с жени от селата наоколо, които са дошли на пазар в София. Като ни гледат, само бай Райчо беше възрастен, ние всички – млади момчета на 22-3 години. И разбираме, че кюстендилският затвор е определен за такива, които са безнадеждно непоправими – от всички затвори в България. И за наказание всеки един от нас в отделна килия – два метра на един... и едно прозорче. Едно голо легло, желязно, маса и стол, кофа за пикаене. Във влака жените като разбраха, че сме затворници, като взеха да кълнат: „Тея комунисти, бог да ги убие, бе!“ Едната дава баница, друга дава пиле, хляб, милиционерът се хвана за главата.

Постъпихме в затвора-а-а. Това е февруари някъде, по средата. Директор на кюстендилския затвор бил бивш горски, земеделец, не комунист. Главният надзирател Давидко, партизанин от няк‘ва чета там. Един абсолютен дивак, психопат, Давидко. Февруари, март, април, май... юли – шест месеца, шест месеца трябва да стоим в единичните килии. Обаче на петия месец става нещо. Преди това при всички излизания пускаха ни заедно всички. В тоалетната се събирах с един доктор Михайлов от София, един Руди – германец от София, и пеехме песни на няколко гласа. Просто шлагери, познати песни пеехме. Без да знаем, че един от надзирателите ни е слушал през това време. И в началото на юни, отваря се вратата и викат: „Излизай! Отивай при директора!“ Влизам при директора, затварям – Иванко и Гришата. И аз се изправям. До директора стои на стол един господин – достолепен, костюм, бяла риза, връзка. И директорът: „Сядайте бе, има столове, седнете!“ Сядаме ние. „Това е – казва – инженер Цанков. Той е директор на водния синдикат. Иска да говори с вас.“ Ние мълчим. Почва Цанков: „Господа, аз знам, че Вие сте завършили военното училище. Знам, че имате положен държавен изпит по топография. Знам, че може да ни помогнете, искате ли да работите при мен?“ Такъв обрат в ситуацията никой от нас не очаква. С доживотни присъди сме ние. Мълчим. „Отговаряйте, бе!“ – вика директорът. Гришата се обади пръв: „Аз – казва – не искам да работя, искам да лежа.“ „Отивай си в килията!“ Ванко тогава се обади и вика: „Аз искам да работя!“ И аз: „И аз искам да работя!“ „Добре, инженер Цанков, предавам Ви ги, вземете ги, к‘вото трябва правете с тях!“ „Господа, елате с мене!“ Качи ни на автомобил. Какви обрати! И ни заведе в инженерството. Представи ни на двамата инженери – инженер Тошмаков и инженер Рунев. „Даваме ви един документ – че господата еди кои си, работят така, така и...“ Накара разсилния да ги завери при директора на затвора. Свободно движение в трите околии – Кюстендилска, Радомирска и Пернишка.

 

На служба при новата власт

Извика ме в канцеларията на другия ден и ми каза: „Задачата е следната: има спуснат план да прокопаем напоителни канали не знам колко километра. Първото село, което отидете, село Сирищник – това е родно село на Георги Първанов. Да, бившият президент – отивате и се представяте на кмета Кръстьо!“ Отидохме, представихме се, уговорихме се. Посочи ни къде ще живеем. На другия ден пред вратата на баба Стоена жени и мъже с кошници в ръката. Баници, яйца, пилета – всеки гледа напоителния канал да мине покрай неговата градина. Село Сиришник, след това село Друган. В село Друган друга история. Пак отиваме при кмета, един Крум. Като му отварям вратата, той като ни видя, отвори едно чекмедже и изкара един „Парабел“ и го сложи на масата. И вика: „Мамата ви ше разгона, ако мръднете от селото!“ Ние го гледаме и викаме: „Защо да мръднем, ние идваме да работим.“ „А, ше работите?!“ „Да, ето писмо.“ „А, добре, опичайте си акъла!“ Почнахме да работиме. В нек‘ви зеленчукови градини работихме. Ние мерим с лата и бусола. И нанасяме на милиметрова хартия. Туй, което нанесем за десетина дена, връщаме се в града, нанасяме го и го даваме на инженерите. Пестим много време. Те проектират вече. Крум вика: „Вие там, където ше отидете, сградата е недовършена. – То лятно време. – Няма ток.“ Ванко вика: „Що няма ток?“ „Щото къщата е нова, пък няма кой да прекара ток.“ Ванко вика: „Ми ние ше го прекараме.“ „А стига бе, ше го прекарате!“ „Ние ше прекараме, бе!“ „Ми щом на него ше прекарате, що не дойдете на мене? И мойта нова къща няма ток.“ „Добре, утре ще ти прекараме.“ Викам на Ванко: „Как така, бе?“ „Аз знам!“ Прекарахме ток и там дойде 48-ма година.

 

На свобода

Тито напусна Коминформбюро. Всички затворници ни дръпнаха и ни прибраха. Обаче в края на 48-ма година, на 30-ти, аз излезнах. На 30 декември 44-та година ме прибраха, на 30-ти декември 48-ма година излезнах. Ванко излезе 20 и няколко дена преди мене. Излежахме. А, те даваха на всеки 2-3 месеца помилвания. Това са политически присъди. Доживотно бяхме осъдени, за четири години излезнахме. Гришата, и той излезе след мен. Дойде баща ми да ме вземе.

Баща ми съсипан, направил много борчове, моралният удар – абсолютен. Пропадна всичко. Продадена къща, под наем, той шивач, сестра ми в Учителския институт, аз никой никакъв, за да работя. И като вечеряхме първата вечер, той ми вика: „Ваньо, сега трябва да поговорим вече като мъже!“ Викам: „Да, тате, кажи.“ „Според мен – каза – ти трябва да напуснеш Пловдив.“ Викам: „Защо ще напусна Пловдив, това е моят роден град?!“ „Това е твоят роден град, обаче сигурно имаш освен приятели и неприятели. Няма да те оставят на мира! Ще те пратят на лагер!“ Викам: „Ами къде да отида?!“ „Не знам, мойто момче, ти вече решаваш!“ През деня стоя вкъщи и се чудя к‘во да правя. Малката ми сестра работи на гара Кричим – там има голям консервен комбинат. Връща се и се смее, и вика: „Бате, уредих ти работа!“ Викам: „Стига, не се шегувай!“ „Запознах се с един инженер, който отговаря за строежите по жп гари от Пловдив до Бургас. В Бургас почват да строят нов завод и имат нужда от работници.“ Викам: „Заминавам!“

Оттук нататък започна много интересен втори мой живот. Аз съм автор на четири книги, автор съм на една стихосбирка, аз съм основателят на клуб „Бургас“ към нашия съюз. Негов дългогодишен председател. Сега съм почетният му председател. През 97-ма година основах последния хор, който водих 10 години – хор „Един завет“.

 

* Акцията

Така. Аз получих назначение в 3-ти дивизионен артилерийски полк, град Пловдив. Бяхме произведени на 3-ти март 44-та година, 63-ти Беломорски випуск. В нашия випуск имаше всички специалности. Аз съм артилерист, да. Разпределиха ме в 3-ти дивизионен артилерийски полк, Пловдив, моят роден град. Дадоха отпуска. Когато се явих пред командира на полка, полковник Попненчев, той ми каза: „Подпоручик, всички пловдивски полкове са изнесени от града във връзка със зачестилите бомбардировки на американската авиация. Затуй заминавайте в село Куклен, там е вашето Второ артилерийско отделение !“ Командир на отделението беше майор Димитър Попов. И още през лятото на 44-та година 3-та дивизия, пловдивската, заедно с 5-та от Плевен, предприеха една акция срещу партизанското движение. Те от север на юг, ние от юг на север. Имаше сведения, че бригадата на Иван Врачев около Копривщица се активизира да превзима Копривщица. Отидохме, завързаха се боеве, паднаха жертви и от едната, и от другата страна. Дали аз лично участвах? Разбира се! В сражения? Не, не. Спешéни, бяхме спешéни. Встрани от наш‘то отделение беха четирима души партизани. Двама войника паднаха – от съседното отделение – и четирима души партизани. И се прибрахме. Това е август. Акцията беше два дена и се прибрахме.

 

 

Пълният разказ на Иван Кръстев Петков можете да откриете във втория том на изданието „Ехо от войната" под съставителството на Константин Голев. А повече за хората зад проекта и техните мотиви – на платформата на приятелите ни от „Успелите".

 

 

Автор
още по темата

още от Моята българска история