Гаврил Кръстевич - такъв, какъвто бе забравен

В рубриката ни “Държавниците” ви запознаваме с видния български възрожденец Гаврил Кръстевич - един от основателите на Българската екзархия.


От Зорница Петрова, публикувана на 28 май 2021

„Младото поколение, и всички ние, би трябвало с особена почит, да поменуваме името на Гаврил Кръстевич. Гаврил Кръстевич е човекът, който олицетворяваше през всичкия си живот длъжността си.“ 

Тези думи споделя народния представител Стефан С. Бобчев пред своите колеги от IX-то Обикновено народно събрание на 18 ноември 1898 г. - два дни след кончината на Кръстевич. В израз на уважение и почит към дейността на българина в този ден депутатите приемат единодушно предложението заседанието да бъде вдигнато.

Но, за да разберем конкретно какво поражда това дълбоко чувство на уважение у народните представители, е нужно да обърнем поглед към личността и живота на възрожденския деец. 

Кой е Гаврил Кръстевич?

Гаврил Кръстевич или Гандю Кътев Боюв - име, което пази до 30-те години на XIX в, е роден най-вероятно през 1818 г. в Котел. Започва да учи при българския учител и книжовник Райно Попович през 1831 г. в Карлово. След 4 години заминава за Цариград, където с помощта на учителя си и с помощта на бащата на Георги Раковски, бива приет от влиятелния си сънародник Стефан Богориди да се учи и живее при него, и най-вече „да се усъвършенствува в това, за което е призван“. По-късно котленецът се връща при Богориди като негов частен секретар и е един от най-приближените му хора. 

До 1837 г. Кръстевич е в османската столица и учи в „най-високо гръцко училище в Цариград“ - Великата гръцка школа в Куручешме. Там се запознава с Георги Раковски, но пътищата им се разделят впоследствие. По време на обучението си в школата Кръстевич, притеснен за бъдещето на българите, размишлява и стига до изводи, които звучат актуално и днес. Според него българинът ще излезе от ограничаващия развитието му кръг единствено чрез масовото образование и разпространението на знанието. 

У Кръстевич се появява и една дилема. Тя бива добре определена от Вера Бонева - български историк, изследвал живота на Кръстевич. Дилемата е между това дали той „да бъде“ или „да има“, съответно дали да учителства-професия, не толкова високо призната тогава, или да е търговец. Впоследствие младежът посвещава голяма част от живота си на просветно-културното дело, което е необходимост и изискване за просперитет и самостоятелност на българите. 

Между 1838 и 1844 г. се намира в „учена Европа“. Завършва Юридическия факултет на Парижкия университет. Обучението във Франция му позволява да направи сравнение между Ориента и Запада и да заключи, че: „Не мога да правя друго, освен да оплаквам нещастието на нашето отечество в това отношение [просвещението-б.р.] и не се надявам на друго, освен на Бога да извърши някаква промяна в сърцата на съотечествениците ни. Ах, любезно ми отечество, колко те обичам и колко съм нещастен, че не мога да ти помогна да вдигнеш глава, за да видиш какво прави светът!”.

Образованието, което получава, му позволява по-късно да се превърне в един от най-влиятелните юристи в Цариград от втората половина на XIX в. и да взема важни решения във връзка с борбата на българите за културна, църковна и политическа независимост.

„Музата на историята“ не подминава и него. Той пише „История българска“ с отпечатан през 1869 г. в Цариград том 1., но недовършени том 2. и 3. Помощ в съставянето на учебника получава от богатите френски архиви, в които намира важни документи за миналото на българите и заради които продължава обучението си в Париж с още 2 години. Интересен момент в съдържанието на „История българска“ е, че за пръв път се представя хунската теория за произхода на българите. Но историята служи за нещо по-голямо. Тя помага на българите да отговорят на въпроса какво е миналото им като народ. Все пак „устойчивото национално самосъзнание на българите може да бъде изградено само върху фундамента на ясната колективна представа за изминатия исторически път“.

Просветната роля на Кръстевич

Кръстевич е усърден и постоянен в дейността си и иска да помогне на българите. Размишлява върху техните проблеми и търси решения. Но дава и пример със самия себе си като човек, който се усъвършенства постоянно. Още за личността и размислите му върху бъдещето на българите разбираме от съчинението „Просвещение или невежество. Що от двете.“ от 1845 г. Публикувано е в първото българско периодично списание„Любословие“. Там Кръстевич казва: „…Учението е храна за душата. То ни дава онова умствено превъзходство, заради което само [ние човеците-б.а.] имаме право да владеем над всички твари.“ 

Активно участие възрожденецът има не само в сп. „Любословие”, но и в други български периодични издания от XIX в. като високо оцененото от съвременниците му сп. „Български книжици“, авторитетният „Цариградски вестник“, сп. „Читалище“ и пр.

Преводаческата му дейност е не по-малко богата като едно от най-значимите му постижения е превод, още докато е ученик през 1837 г., на „Мудрост добраго Рихарда“ - първата светска печатна повествователна книга.

През 1850 г. след 5-годишен престой на о-в Самос като негов заместник-управител и като секретар на Стефан Богориди, Кръстевич се връща в Цариград. Става член на търговския съд на Османската империя, а след това и член на Върховния съд, както и професор в Школа за практическо изучаване на законите и подготовката на местни кадри. Това не му попречва след 1850 г. да посвети голяма част от живота си на църковния въпрос на българите. Възрожденецът се превръща в един от най-високопоставените българи в Османската империя и получава възможност директно да влияе на Високата порта за удовлетворяването на българските искания. Същевременно с това фигурата му заема централно място в решението на „Въпроса“ и е изключително важна за българите като народ. 

Борбата за решаване на църковния въпрос

Прокламацията на мащабни реформи в Османската империя след Кримската война предизвиква вълнение у сънародниците на Кръстевич в Цариград. Те начело с него подават прошение в същата 1856 г. до Високата порта от името на „българский народ“ за административна автономия на българите в рамките на Османската империя. 

Според Вера Бонева, именно Кръстевич се оказва съавтор на първата програма за политически суверенитет на българите след Кримската война. Програмата обаче влиза в противоречие с политиката на Османската империя, която неслучайно тръгва към практическо осъществяване на многопластови реформи, бележещи т. нар. период на Танзимата (1839 – 1876). Високата порта иска да наложи промени в империята с цел заздравяване на властта и запазване териториалната ѝ цялост. Българите със своята молба заявяват, че желаят да се обособят като самостоятелен народ, който има свой църковен, административен и политически ред. Двете сблъскващи се концепции решават съдбата на българската програма, която остава без отговор и не успява да се реализира. Подобна е съдбата и на последвалите усилия на българите от цариградската община, а и на тези, които не се намират в Цариград.

В продължение на 10 години Кръстевич работи постоянно върху църковния въпрос. През 1869 г. по инициатива на великия везир Аали паша се съставя поредната българо-гръцка комисия, която има за задача да изготви нов пореден правителствен проект за учредяване на църковна област, наречена „Българска екзархия“. След като първият текст на комисията бива отхвърлен, Кръстевич се заема със задачата да напише втори. Пред граф Игнатиев той споделя, че най-трудното в работата му в случая е да определи къде да минава границата на църковната област в регионите със смесено население

Възрожденецът бива упълномощен от великия везир да подготви проекта, за който казва: „с трудна и много преплетена работа ме бе натоварил великият везир, но понеже съм бил още от началото в течението на въпроса ни... можах да наредя този проект, като имах предвид исканията на нашите сънародници за независима йерархия, притязанията и домогванията на Патриаршията - две противоположни тежнения, които трябваше да се спогодят с предписанията на църковните правила.“ 

На 27 февруари 1870 г. султан Абдул Азис издава съдбоносния ферман за учредяване на Българска екзархия. В него биват изложени 10 точки, чийто автор е Кръстевич. По случай събитието Иларион Макариополски казва в българския храм, построен в Цариград „Св. Стефан“ следното: „Жътвата, чада, на сеяча е по-сладка от сеитбата, защото който сее с надежда, сее за жътва. Който жъне, събира плод. Ние сяхме на 3 април 1860, жънем плода сега - на I март 1870.”

След учредяването на Българската екзархия, трябва да се обърне сериозно внимание на  културната автономия на българите, останали под опеката на Вселенската патриаршия. Подобна автономия може да се осигури от самата Патриаршия, но Екзархията трябва да осъществи контакт с нея. Това не се случва. Ситуацията се изостря до такава степен, че се стига до схизма между двете институции. От подобно нещо се е опасявал именно Кръстевич и не е искал да се стига до това развитие.

В края на 1872 г. възрожденецът започва да се оттегля от църковно-освободителното движение поради няколко причини, сред които е съпротивата му да подкрепи с авторитета си свалянето на първия екзарх Антим I. След като влиза в контакт с вселенския патриарх, тъй като един гръцки монах отказва да причести жена му, която е гъркиня, и децата му, защото Кръстевич бил „българин-схизматик“, то последният получава бурни и осъдителни реакции от твърде много хора, сред които и много българи. 

В писмото на Кръстевич до сформирания още 1870 г. съвет разбираме и един от доводите за оттеглянето му: той се чувства „морално и веществено устранен от ония, които мисляха, че младата Екзархия, за да върви напред и да стане изведнъж дълга и широка и съвсем независима, трябва да се управлява не по църковните правила и по царский ферман, но някак башибозуикси”. 

Ще отбележим още една причина, която повлиява на Кръстевич да се оттегли от това, на което е отдал толкова много енергия и време. В свои думи той споделя, че „със скръб е забелязал, че положението не е такова, каквото от сърце го желае всеки по-малко или по-много чувствителен българин.“ 

След църковната борба

След Освобождението получава възможността да служи в Източна Румелия като неин втори генерал-губернатор от 1884 г. Решението за назначаването му е взето от султана под влияние на руската дипломация. Първи генерал губернатор е Алеко Богориди, а Кръстевич е негов първи секретар. 

На 6 септември 1885 г. сутринта административната сграда в Пловдив е превзета от източнорумелийската милиция. Гаврил Кръстевич е арестуван. Това слага край на службата му като генерал-губернатор на Източна Румелия. Изпратен е в София, където отсяда в дома на свой стар приятел от Цариград - Гавраил Моравенов. 

Пред Марко Балабанов и тъста си Димитър Гешов Кръстевич споделя мисли във връзка със Съединението. Той осъзнава, че е дошло време за превръщане във действителност на общонародното желание за обединение на Княжество България и Източна Румелия:„аз можех да взема таквиз мерки, на каквито ми даваше право законът, но предвид на всички злини, които можеха да сполетят поверената ми област, аз се престорих, че не виждах и не слушах“.

Кръстевич, възприемайки себе си като българин, във всеки един момент от живота си, съчувства на народа си. Той може да прости за миналото и извършеното спрямо личността му, “но едно нещо не мога да забравя, не мога да простя на нашите българи, а то е дето ме качиха на един файтон с една облечена в хъшовско облекло мома и с гола сабя на ръка и ме разведоха така низ града за присмех и подигравка.“ 

След кратък престой в София, Кръстевич се връща в Цариград, където започва служба при султана. На 16 ноември 1898 г. умира. Такъв завършва земният път на един българин, милеещ за сънародниците си, но в края на живота си осъден като национален предател.

И както започна този разказ за един българин - такъв, какъвто бе забравен, така желаем и той да завърши. Връщайки се отново към стенографския дневник на IX-то ОНС от 18 ноември 1898 г., четем думите на Стефан С. Бобчев: „Кръстевич беше неуморен, неутолим, но в същото време беше и човек с непоколебим характер. Човек, като него, който живееше в средата на гръцкия елемент, тоя човек, който беше поставен на една от най-видните служби в Отоманската държава, ако беше днес при ученията, които проповядват новите наши учени, щеше да напусне и вяра и народност и патриотизъм, щеше да обгърне службата и щеше само да живее и повече нищо. Но той, като запази длъжността си и служи на турското правителство, изпълни по-голяма служба към своя народ. Такива характери са редки, и за туй аз станах, г-да представители, да обърна вниманието ви, както и онова на нашето ново поколение, че не стига само да бъде човек учен, не стига да бъде на висок пост, но трябва да има характер доблестен, честен и непоколебим, и когато признае едно дело за свето, да го следва във всички времена и обстоятелства, както направи приснопаметният Кръстевич. Аз говоря това, защото покойният служи като пример за подражание на всички нас, на нашето потомство и на сегашното поколение.“ 

Такава би била и нашата оценка за 81-годишния живот на забравения българин.

А вие?

Знаете ли истории за важни личности от нашето минало, чието дело може да ни помогне за намиране на път в настоящето и бъдещето на България? 

Включете се в инициативата на програма “Моята българска история” на MOVE.BG - “Държавниците”. Разкажете за делото на допринеслите за развитието на България личности.

Споделете история на нашата интерактивна карта сега! 

Автор
още по темата

още от Моята българска история