Една черква на почти 150 години: как жителите в Малък извор построиха своя храм

За историята на черквата “Св.Св. Кирил и Методии” ни разказва нашата читателка от китното село в Предбалкана Димана Димитрова.


От Моята българска история, публикувана на 21 февруари 2020

Един от историческите възрожденски паметници в село Малък извор, ловешко, се руши от няколко години. Това е почти 150-годишната черква  “Св. Св. Кирил и Методий“, съдадена с много желание, усилия и вяра през 1874 година. За историята на храма ни разказва Димана Димитрова, читател на програма “Моята българска история” на MOVE.BG. Тя ни изпрати текст за нашата интерактивна карта, който успява да напише благодарение на възрастни хора, които й помагат да открие интересна информация за строителството на храма, включително и два ръкописа.

А ти знаеш ли история, свързана с нашето общо минало? Изпрати ни разказ за личности, събития, сгради и истории и спечели награда от месечната ни игра с издателство Изток-Запад. Най-интересната история за февруари ще получи книгата “Родопските говори на българския език” на проф.д.р Любомир Милетич.

Приятно четене на историята на черквата “Св. Св. Кирил и Методий”, разказана от Димана Димитрова.

“Една от най-интересните и „стоплящи“ сърцето истории, свързани с Малък извор, безспорно е тази за черквата.

Черквата, която вече близо век и половина е част от нашето село и пази спомените за радостта, щастието, мъката и скръбта на нашите прадеди. Дай Боже още дълги години да успеем да я съхраним.

Преди да Ви запозная с историята на Светата обител, е важно да спомена един човек, който е направил много за Малък извор и заслужава да бъде запомнен за вечни времена. Това е дядо Нино Йотов Даскалов – Узуня (1790 – 1888г.). Нино Даскалов бил първият учител в местното училище, като е заемал длъжността цели 15 години. Той бил общественик, добър и скромен човек, обичащ родното си място. Негова била и идеята да се построи черква в селото, като дарил част от земите си за тази цел. Човек, който изпратил трима от синовете си на поклонение до Рилския манастир, за да получи разрешение и благословия за построяването на нашата черква. Човек, вярващ в силата и могъществото на Бога. Начетен мъж, който е оставил след себе си светлата диря на просветата и вярата. Вечна му памет.

Нино Даскалов често казвал на хората, че: „Когато Господъ даде берекетъ, хората трябва да направят нещо добро, та да има поличба.“ Следвайки собствените си думи, той направил добрина, която ще се помни докато съществува и селото ни – дарил част от земята си за изграждането на черква.

Идеята за черквата 

През 1873 г. Нино Даскалов изпратил синовете си – Дако, Христо и Йоло на поклонение до Рилския манастир. Христо Даскалов в свои записки разказва как три седмици преди заминаването им цялото село знаело за това. От сутрин до вечер къщата им не се изпразвала от жени и мъже, които носели подаръци за манастира. Той описва, че баща му по цял ден записвал на едни листове живите, а на други – мъртвите, които трябвало да бъдат отнесени до манастира, заедно с парите и вещите, които донасяли хората. Приемал с усмивка всички хора, желаещи да изпратят своя дар до светата обител.

След като всичко за пътуването било приготвено, Нино Даскалов повелил на синовете си: „Вие отивате трима на поклонение, а въ сѫщностъ тамъ ще бѫде цѣлото село…“. Голяма част от жителите на селото били рано рано при къщата им, за да им пожелаят успех. Поп Иван ги изпратил с кръста и евангелието. Така започнало тяхното пътуване до Рилския манастир и обратно. То продължило 8 дни. Особено емоционално било завръщането им в Малък извор. Христо Даскалов казва: „Никога няма да забравя това посрещане. И малко и голямо и мъжко и женско бяха излезли и наредени. На всички лицата светеха, макар с влажни очи…“

Когато ги посрещнали, поп Иван предложил идната неделя да направят всеобщо угощение в двора на Нино Даскалов, и тогава поклонниците да разкажат за преживяното. Цяла седмица всички хора с нетърпение чакали да чуят историята и да разберат какво са преживели тримата братя по време на поклонението. На угощението присъствали много хора, сред които и игуменът хаджи Евтимий, Асан Сейменина, поп Иван, Кмета и т.н.

Тогава игуменът произнесъл пред всички присъстващи слово за поклонничеството и завършил със следните думи: „…Вие ще идвате редовно  на монастиря, както и до сега, а да си имате черква е Богу угодно, защото черквицата е домъ Божи. И азъ бързамъ да Ви зарадвам че вашиятъ учителъ и първенецъ дѣдо Нино, следъ домашната поличва съ пращане синовитѣ си на поклонение е решилъ да направи и общоселска поличба като подарява ей това мѣсто, хубавата си градина, за постройка и дворъ на бѫдащата ви черква. Значи той Ви развързва рѫцетѣ за работа. Велико Му и победоносецъ Св. Георги ще Ви бѫде въ помощъ. Азъ издигамъ кръста Годенъ и молитствувамъ Всевишнаго Бога да дари здраве и животъ на дари дѣдо Нино и на цѣлия му домъ, на нашия, на, вашия много добъръ сейменин, на всички тукъ и въ домоветѣ ви и вънъ отъ селото, които сѫ, та на това мѣсто следъ година да се вижда кубето на новъ и хубавъ храмъ…“ 

Нино Йотов също произнесъл емоционално слово пред хората: „Посочената отъ игумена градина давамъ и дадохъ отъ сърдце и душа за спомѣнъ до край свѣтъ. Още ще дамъ, но желая още зарана, дето има реч да почнамъ. Да си построимъ църква е мое желание още преди 30 години, кога нашитѣ братя отъ онова село / Голѣми Изворъ/ сѫ втурнаха и си постройха лѫво църквица, ама отъ седемъ години, желанието ми гори и тлѣе въ душата…“

Всички били много щастливи и развълнувани от хубавата новина. Дори дядо Асан подкрепил идеята: „Вие знаете мояти мисълъ и приказка. Азъ съмъ си съ Васъ за всички работи. Нали виждате, че само феса му отличава отъ васъ. И азъ моля Аллахъ да ви помогне да си направите черквица. Всичката си властъ ще дамъ за постройката. Азъ ще нагледвамъ кой какво кересте прикарва. Това ще ми е спомѣна. На игумена, на попа, на Дѣдо Нино, на цѣлата му челядъ и на всички Ви Аллахъ здраве и животъ да дава.“

Черква и училище

Така на 29 октомври 1873г. се събрал съветът на старейшините, за да реши кога и как да бъде започнат строежът на черквата и да определи хората, които ще събират помощите. Тогава Грозьо Попов дал предложение: „Щом ще направимъ черква, ще направимъ и училище. Наведнажъ да претръпнемъ. Стига сме ходили по чужди кѫщи. Безъ училище не можемъ да задържимъ добъръ учителъ втората година. Въ черквата трѣбватъ наши попове, наши пѣвци, както каза завчера жена ми, ама ще излѣзатъ отъ училището. Знаете ли ми мъката, като съмъ безграмотенъ, наполовина съмъ безъ сила. Ето и Боляра, Йото Кожухаря, Вълко Дончевъ, Братанъ Цанковъ, Братанъ … и други. Дето ще дамъ две дървета, нека сѫ четири па  и петъ. Така е и за каманитѣ, работата, паритѣ. Така мислимъ тукъ ние по младитѣ. Нека ни послушатъ по старитѣ, и направимъ и двете свадби заедно…“.

Решението било взето и хората, вече изключително щастливи и доволни, че скоро ще имат не само черква, но и училище, се разотивали.

Същата вечер жената на Велю Йотов Вихровски, му казала: „Подареното мѣсто отъ дѣдо Нино е вече черковище, трѣбва да си има клепало. Зарана цѣлото село нека чуе това клепало, та и бабичкитѣ и децата да знаятъ…“. Тогава Велю Йотов и Радил Герганя споделили идеята с дядо Нино, който веднага се съгласил с думите на Велювица и изпратил двамата мъже при поп Иван да им помогне.

До сутринта тримата направили много хубаво клепало, изработено от тригодишна дъбова дъска, дълга метър и половина, широка 30 см. и дебела – 4 см. Рендосали я и я изгладили с джам. По средата сложили здрави баглами, които изработил майстор Петко Матеев. В продължение на 4 часа той работил здраво, подпомаган от жена си и двете им деца – Дона и Йото.

Дерекът и топузите за клепалото също били изработени от дъб. Вече завършено, то било поставено над хамбарите. Пръв го ударил поп Иван.

През този ден баба Кула Петковица отишла на черковището и казала на хората, че през нощта нещо я събудило и когато решила да излезе да се кръсти към градината на бъдещата черква, видяла нещо да светва три пъти в горният край. Казала, че е запомнила мястото. Тогава поп Иван и останалите отишли там, където им посочила и решили че точно на това място ще бъде светия олтар.

До вечерта всички жени се изредили с децата си да видят новото клепало и да запалят свещ. Това клепало служило цели 17 години – до 1890г.

Строежът

Първи закарали камъни Дако, Христо и Дино Даскалови. През зимата бил набавен дървеният материал, а през пролетта била сгорена вар и докаран пясък.

Точно на 9-ти март 1874г. били поставени основните камъни на черквата и на училището. Камъкът на черквата бил поставен към 2 часа след обяд, пред погледите не само на местните, но и на много хора, дошли за събитието от Абланица, Шумнене, Орхание, Равнище, Джурово, Видраре, Осиковица и Хубавене.

Освен свещениците Иван и Никола, присъствали и поп Найден (от Абланица), поп Васил (от Голям извор), поп Христо (от Брусен) и поп Димитър (от Видраре). Пристигнал и игуменът хаджи Евтимий с двама свещеници от с. Гложене – Йосиф и Никола. Извършил се и водосвет, като благословията била за главният майстор – Радил Герганя.

След освещаването на камъните се извило голямо хоро.

Всяка една от къщите в селото давала по един обяд на дюлгерите. Също така всички хора давали и дарове за черквата.

Всеки ден главният майстор казвал молитвата: „Колкото пѣсъкъ въ морето, трева по полето, шума по гората, толкова здраве на това село и тия хора, дето ще идватъ въ тази черква. Който донася и принася здраве и животъ да му дава дѣдо Господъ до деветата му рода. Отъ нази и отъ вази малко, отъ Бога много.“. Тя била повтаряна три пъти на ден, когато се обявявали и даровете. Обикновено второто и третото викане извършвал някой от калфите или чираците.

Хората искали да видят черквата си покрита за празника Малка Богородица (8 септември).  За целта 30 коли, теглени от здрави биволи, тръгнали из селото да събират плочи. Много семейства имали подготвени плочи, а други оставяли коларът сам да избере най-подходящите от покривите им. Всички плочи били лисешки – сиви, здрави, големи и гладки. Така на 7 септември 1874 г. черквата била покрита. За извозването на плочите отговарял Грозю Попов.

Следващата година са извършени не по-малко трудоемки дейности: лепенето, постилането с плочи, преграждането на женската черква от мъжката, таванът, троновете и изографисването.

Майсторите изографи били македонци. Главен иконописец бил Николай Павлович, който донесъл част от иконите от собственият си дом. Всички те били настанени в 3 – 4 къщи, като прехраната им и нужните материали били осигурявани от жителите на селото. Истински шедьовър е портретът на „Св. Св. Кирил и Методий“, който и до днес краси светата обител.

Важно е да се отбележи, че разрешението за построяването на черквата и училището се дължи на бюлюкбашата Махмуд хаджи Кринче и на йеромонах хаджи Евтимий, който е и кръстник на храма. Той казал: „Това ще е гордостъ за младежитѣ следъ години, че църквата Ви може би, единствена въ околностъта, ще носи името на Солунскитѣ братя, на дейцитѣ отъ Св. Царъ Борисова България, поркъстена България. Така ще знаешъ и казвашъ та да ме помѣнуватъ до край свѣтъ въ село!“

Село Малък извор в наши дни. Снимка: Уикипедия, лиценз CC.

Освещаването на храма

В деня на освещаването 26 декември, владиката, облечен с бяла риза, държейки в едната си ръка свещник, а в другата – мощите на „Св. Седмочисленици“, се обърнал към хората със следните думи:

Благоговейни отци, Благочестиви християни, Братя и сестри, съ помощъта и закрилата на милостивия Богъ и азъ и Вие пристгнахме въ това село и ето почти привършихме освещаването на храма. За пръвъ пѫтъ освещавамъ храмъ на името на нашитѣ първоучители, на Солунскитѣ братя Кирилъ и Методия. Ето тукъ сѫ мощитѣ Заедно съ тѣаи на тѣхнитѣ първи ученици подъ името „Св. Седмочисленици“. Пазете този храмъ, като очитѣ си. Тукъ оттдавайте Богу молитва за здраве, за животъ, когато сте въ добро състояние или въ беда. Нека духътъ на „Св. Седмочисленицитѣ“  да пази дома на дарителя, на майстора и работницитѣ, на това село, на всички що сте тукъ и на цѣлата земя, която чете и се моли на езика на Солунскитѣ братя, която земя е окървавена, опожарена ……аминъ.“

Първите попове били поп Никола и поп Иван. След тях в продължение на 4 – 5 години служели свещеници от Гложене. Последвали близо 7 години през които черквата била обслужвана от поповете от Гложенския манастир „Св. Георги Победоносец“: това били йеромонасите Данаил Илиев, Евтимий Динов и Дионисии Симеонов. По-късно (през 1896г.) се завръща в селото младият свещеник Симеон (Съйко) Велчов, който посвещава 42 години на църковното дело.

През 1890 г. била закупена сегашната камбана от с. Голям извор за 1500 гроша. Тогава била построена и камбанарията. През 1907 г. тя била преместена на покрива. Тогава била построена западната нартика. Две години по-късно били направени и стъпалата пред олтара. Всички повредени черковни книги били подвързани. Били купени и нови книги.

Черквата дълги години е приютявала вярващите и в добро, и в зло и е била важна част от ежедневието на съселяните ни. За съжаление, през последните години е много занемарена и неподдържана. Дано в скоро време да бъде реставрирана и да приема отново хората, които желаят да отправят молитва към Бога или да запалят по една свещ.”

Сподели история

В сърцето на "Моята българска история" е идеята, че всички ние заедно създаваме съдържанието на нашия общ исторически разказ. Вярваме, че за да продължим напред в общото ни бъдеще, първо трябва заедно да разкажем и познаваме общото ни минало.

Помогнете ни да намерим заедно частите на нашия общ пъзел! Споделете история на нашата интерактивна карта!

Автор
още по темата

още от Моята българска история