За развитието на София в градоустройствено отношение ни разказва нашата читателка Маргарита Василева.
„Но ето, че се раздават викове на самите македонци:
ние сме българи, повече българи от самите българи в България…
Вий сте могли да победите, да й наложите каквито си щете договори,
но с това не се изменя нашето убеждение, нашето съзнание,
че ний не сме сърби, че ний досега сме се казвали българи,
тъй се казваме днес и така искаме да се казваме и в бъдеще.“
Кръсте Мисирков
В общонационална анкета, проведена през 2003 г., Кръсте Мисирков (1874 – 1926) е избран за македонец №1 на 20 век. И днес според северномакедонската историография той е основоположникът, кодификаторът на съвременния македонски книжовен език и правопис, човекът, допринесъл в най-голяма степен за автономното македонско национално самосъзнание. Той е определян като непримирим културен революционер и борец против чуждите пропаганди в Македония. Като основател и активен участник в македонските научно-литературни и национално-политически дружества в Белград, Петербург, Одеса и София той се счита за най-значимия филолог, историк, етнограф, публицист и анализатор на национално-политическите проблеми на македонския народ. Също така, е събирач и изследовател на македонското народно творчество, автор и издател на първото списание на съвременен македонски език „Вардар” и на македонската фундаментална книга „За македонцките работи“. Изобщо, Мисирков е считан за най-значимия македонски интелектуалец и визионер за независимостта на македонския народ по време на най-яростните националистически пропаганди на съседните държави. Книгата му „За македонцките работи“ се разглежда като произведение с неоценима стойност, като „библия“ на македонската идентичност, като естествен резултат от вековната национална борба за свобода, за създаване на собствена държава и на македонски книжовен език. Книгата на Мисирков се смята също за македонската национална програма, актуална и до днес. Отношението на македонската историография към Мисирков може да се обобщи, ако цитираме покойния историк и академик Блаже Ристовски:
„Да се говори за Кръсте Петков Мисирков днес означава да се говори за най-значимата личност в новата национална и културна история на Македония. Той е представител на македонската интелигенция от края на 19 и началото на 20 век и на новото движение, както самият той го нарича, което предполага македонска нация, македонски език, македонска църква и македонска националност.“
В настоящия текст ще се спрeм върху основните моменти в идейно-политическата биография на Мисирков, за да разберем, от една страна, доколко е реален този негов образ, граден повече от 70 години в югославска, а сетне и в днешна Македония. От друга страна, ще се опитаме да разберем доколко неговите идейни схващания са съотносими и приложими в момента с оглед на отношенията между България и Северна Македония.
***
За Мисирков е писано много в контекста на неговото утвърждаване като личност с фундаментална значимост в националния разказ на югославска и постюгославска Македония. Това са редица пропагандни и панегерчини издания през целия социалистически период, както и след това. Като по-различен и правдоподобен разказ за Мисирков можем да споменем книгата на професор Димитър Димитров (бивш министър на образованието и културата в правителство на Любчо Георгиевски) „Името и умът“. В нея той засяга живота и делото на Кръсте Мисирков, който е разгледан далеч по-критично и извън македонистичната му героизация.
Това, което по-специално заслужава да се прочете за Мисирков от български автори, са статиите на академик Христо Христов „Македонизмът като политическа концепция в края на XIX и началото на XX век“ на страниците на списание „Исторически преглед“ от 1979 г., както и статията, написана от Иван Михайлов през 1969 г., „Истинският образ на неуравновесения Кр. Мисирков“, издадена от Македонската патриотична организация в Индианаполис, САЩ. Като най-сериозен български изследовател на живота и делото на Мисирков можем да посочим професор Веселин Трайков със своите две книги – „Кръсте Мисирков. Една объркана личност“ от 1998 г. и „Кръсте Мисирков и за българските работи в Македония. Опит за обективна оценка“ от 2000 г. Разбира се, можем да намерим и друга ценна информация за Мисирков като част от други изследвания, в енциклопедии, исторически справочници или материали в интернет пространството. Въз основа на тези интересни проучвания сме подготвили и настоящата тема, като сме се фокусирали около биографията на Мисирков, както и около най-важните моменти в неговото творчество. Публикациите, спомените и дневниците на Мисирков, които сме използвали, са отбелязани с кавички и с препратки в самия текст.
Кръсте Петков Мисирков е роден на 18 ноември 1874 г. в Ениджевардарското село Постол, Егейска Македония (дн. Гърция). Там учи в гръцко основно училище, тъй като селото, макар и с чисто български етнически състав, е под властта на Патриаршията. Семейството на Мисирков, както и останалите жители на селото, говорят на ениджевардарското българско наречие. В училището обаче учениците се възпитават в антибългарски дух с целта да се отдалечат от българското и да приемат гръцкото национално самосъзнание.
След завършването на основното си образование, през есента на 1889 г. Мисирков заминава за Белград, където ще продължи образованието си в тамошната Белградска гимназия като стипендиант на дружеството „Свети Сава“. Това дружество представлява държавна просветно-пропагандна организация, чиято цел е налагането на великосръбската идея в Македония, издържана в духа на „Начертанието“ на Илия Гарашанин. „Свети Сава“ има специално изграден пансион, където учат стипендиантите от Македония. Там те са подложени на силна дебългаризация и сърбизация, което довежда до бунт на 39 български ученици (февруари 1890 г.), сред които е и Кръсте.
През пролетта на 1890 г. Мисирков се премества в София, където продължава гимназиалното си образование. През декември 1890 г. той отново заминава за Белград като стипендиант, но този път в сръбско богословско училище, което подготвя свещеници и учители за Македония. И в това училище обаче избухва бунт, в който не се знае дали Мисирков е участвал, но това събитие впоследствие води до затварянето на училището. После той заминава за сръбския град Шабац, където учи в местната гимназия. През 1892 г. Кръсте отново се мести в Белград, където учи в школа за учители. Там, през 1893 г., той участва в основаването на ученическото дружество „Вардар“, което е силно повлияно от македонизма на Стоян Новакович. След завършването на учителската школа, през 1895 г. Мисирков е назначен за учител в Прищина. Вместо там той обаче заминава за тогавашната Руска империя, за да продължи образованието си в Полтавската духовна семинария (дн. Украйна), която завършва през 1897 г. През есента на същата година е приет в Историко-филологическия факултет на Петербургския университет с руска държавна стипендия. Там той е един от най-активните дейци на Тайния македоно-одрински студентски кръжок, с което може да се каже, че става част от Върховния македонски комитет, с който дружеството води кореспонденция. Самият Мисирков лично пише писма до комитета. В този смисъл можем да заключим, че Кръсте Мисирков е започнал своята кариера в македонското движение като „върховист“. Той става и председател на кръжока, а мотивите за тази негова дейност описва така:
„Известно е, че няма българин, който да не се интересува от положението и съдбата на онази страна от отечеството ни, която до днес стене под игото на Турция.“
Мисирков завършва Петербургския университет с отличен успех, след което разработва дипломна работа на тема: „Към въпроса за народността и причините за популярността на Крали Марко“. В нея той застъпва част от концепцията, която впоследствие ще доразвие – за възможността за създаване на отделна македонска нация, различна от българската и сръбската. След като поради финансови затруднения Мисирков не може да продължи образованието си в Русия, той се завръща в Македония (Битоля). Там е назначен за български екзархийски учител през 1902 г. Заедно с преподаването си в гимназията Мисирков е нает за частен учител на децата на руския консул Александър Аркадиевич Ростковски. По време на Илинденското въстание (1903 г.) руският консул е убит от турски войник пред очите на Кръсте. Следва ново завръщане в Русия, където Мисирков започва да се изказва против въстанието и против методите на революционната организация. Той решава да се посвети на културно-просветна дейност, в която да застъпи своя идеен македонизъм, ползвайки за основа споменатата му дипломна работа.
В Русия той написва най-значимия си труд – книгата „За македонцките работи“. Впоследствие пътува до София, за да издаде книгата, като голямо количество бройки от нея са закупени от сръбския дипломатически агент в София по настояване на Стоян Новакович.
След издаването на книгата си Мисирков отново заминава за Белград, а после живее последователно в Одеса, Бердянск и Кишинев, където работи като учител. През 1905 г. Мисирков издава първия и оказал се последен брой на списание „Вардар“, в което продължава да застъпва македонистките си възгледи. През пролетта на 1907 г. той става сътрудник на издаваното в София списание „Македоно-одрински преглед“, представляващо печатен орган на ВМОРО. Тогава Мисирков започва да изоставя своя македонизъм и отново се връща на български позиции.
През 1909 г., още докато е в Одеса, Мисирков написва статията си „Основите на едно сръбско-българско сближение“ в сп. „Българска сбирка“, в която признава, че идеята за наличието на отделна „македонска нация“ е измислена от сърбите.
В началото на Балканските войни Мисирков тръгва заедно с българските войски по направлението към Цариград като кореспондент на различни руски вестници. Между Балканската и Междусъюзническата война той пише до българския пълномощен министър в Русия Стефан Бобчев с молба да повлияе на руското правителство да осигури спазването от сръбска страна на българо-сръбския договор. Също така, претендира да бъде осигурена руска подкрепа за България при бъдеща война със Сърбия относно Спорната зона, защото според Мисирков в нея са включени Скопие и региона, за които той заявява, че са с чисто българско население и изразява надеждата си, че Русия няма да изостави македонските българи.
При избухването на Междусъюзническата война от 1913 г. Мисирков се завръща в Русия, където го заварва Октомврийската революция (1917 г.). Когато Бесарабия обявява независимост, Мисирков е избран за депутат от българското население в учредения Бесарабски парламент в Кишинев, като същевременно е секретар на българо-гагаузко-немската училищно-просветна комисия. След като през 1918 г. Бесарабия е присъединена към Румъния, която пък от своя страна е във война с България, Мисирков е екстрадиран и се озовава в София.
В България той работи в етнографския музей в Копривщица, както и като директор на гимназията в Карлово. През 1922 г. Мисирков подава молба до посолството на Кралството на сърби, хървати и словенци да му бъде отпуснато учителско място в известната тогава като Южна Сърбия (Вардарска Македония), където се подписва като Кръсте Петкович Мисирков. Писмото е написано на сръбски, а Мисирков се представя за сърбин. Молбата му е одобрена, но той така и не се явява, за да получи мястото. Той продължава да пише в българските вестници, публикувайки редица статии, в които защитава българските национални интереси. Мисирков умира на 26 юни 1926 г. и е погребан в Централните софийски гробища.
***
Както се вижда в този кратък очерк от биографията на Мисирков, той трудно се задържа на едно място. И както сменя местожителствата си, така сменя някои от идейните си и политически позиции. Със сигурност за това повлияват и неговите по-ранни години, когато в патриаршисткото училище в родното му село е подложен на дебългаризация в духа на гръцкия национализъм, който по това време пропагандира тезата за т.нар. славофони-гърци по отношение на българите, които живеят в районите под контрола на Патриаршията. След това Мисирков за втори път е подложен на дебългаризация, този път директно от сръбската държава и нейния пропаганден център, за Македония – дружеството „Свети Сава“.
Образованието, което Мисирков получава в Сърбия и Русия, е на изключително високо ниво за времето си. Въз основа на тази своя подготовка и познания във филологически, богословски и исторически аспект, в началото на 1903 г. Мисирков вече може да систематизира и изложи своята теория за македонската нация и език. Така в книгата си „За македонцките работи“ той проповядва идеята си за „национален сепаратизъм“. Защо „сепаратизъм“, а не идеология на автентичен или автономен македонски национализъм, за които стана дума в началото? Мисирков сам ни отговаря още там по следния начин:
„Много от македонските читатели ще бъдат удивени от появата на тази книга (…) Някои ще кажат: Защо отцепване от българите, като досега ние сме се наричали българи? (…) Други ще разсъдят, защо с пълно отцепление? (…) В новата книга се говори за отцепване от тия, от които вече сме отцепени и с които никога няма да ни позволят да се съединиме.“
Нататък Мисирков продължава, че до 1878 г. всички, заедно с руското правителството, са знаели, че македонците са българи. След Берлинския конгрес и оставането на македонските българи извън новосъздаденото Княжество, се появили обаче и новите претенции, които първи заявили сърбите. До руско-турската война имало само една теория за народността на македонците; след Берлинския конгрес вече имало и втора (сръбска), а сега в новоиздадената книга читателите можели да се запознаят с третата – на македонците като нещо „средно“ между българи и сърби. Няма нито едно място в книгата, където да се чете, че македонците никога не са били българи или да се оспорва преобладаващият български характер на географската област до момента на написването на труда.
Мисирков коментира и ролята на революционната организация, или както той я нарича „комитето“, конкретно в условията непосредствено след Илинденското въстание:
„Някои от нас могат наивно да забележат, че комитето не иска да направи Македония българска. Те искат права за всички македонци без разлика на вяра и народност. Как може да се докаже, че комитето работи в такъв смисъл? Поведението на комитето е изцяло против тези твърдения. Организацията е тясно свързана с България. С цялата си дейност тя доказва, че е българска. Ясно е, че България и комитето искат да създадат българска Македония.“
Неслучайно още в началото на книгата си Мисирков пише, че в случай на победа на революционната организация в Македония, в областта ще се наложи българският елемент, точно както е станало в Източна Румелия.
Оттук нататък Мисирков вече развива своята концепция за създаването на третата народност (македонската). Според него македонските славяни имат за задача изграждането на един нов народ – македонския. Да се обърнат към централната власт в Османската империя, която да разшири правата на всички македонски народности. Така младите балкански държави постепенно ще се откажат от пропагандите си в Македония. Такъв според Мисирков е най-добрият възможен сценарий, тъй като в условията на написването на книгата е било ясно, че не е възможно присъединяването на цяла Македония към една или друга балканска държава, защото другите съседи, както и Великите сили, не биха го позволили.
Според Мисирков е добре, че въстанието не е довело до разделянето на Македония. Но той вижда това като грешка само от неопитност на балканските държави. С придобиването на по-голям опит той прогнозира това, което ще се случи след 10 години – че в бъдеще време България може да сключи със Сърбия договор за разделяне на сфери на влияние в Македония. Такова разделение неминуемо ще доведе до териториален дележ на областта. Затова идеологът на новата нация вижда като дълг на македонската интелигенция да отстрани веднъж завинаги българската и сръбската пропаганди и да основе в Македония собствен духовен център, за да нямат македонците никакво вземане-даване със съседните балкански държави и народи, а сътрудничество да се търси само с централната османска власт.
Този духовен център Мисирков си представя под формата на македонски национални научно-литературни клубове, които ще бъдат в основата на македонския национален „сепаратизъм“. По отношение на църквата той вижда възможността православните привърженици на Екзархията, Патриаршията и Сръбската православна църква да образуват в Македония единна съборна църква, като се възстанови Охридската архиепископия, която да обхваща цяла Македония. Също така, Мисирков отбелязва, че трябва да се създаде и македонски език въз основа на централното македонско наречиe (велешко, прилепско, битолско, охридско), който да влезе в употреба във всички училища в Македония и да бъде въведен като задължителен учебен предмет.
По страниците на „За македонцките работи“ ясно се чете, че Мисирков изпитва искрено съжаление, че единственият шанс Македония да постигне свободата си е, ако народът й се откаже от това да бъде български. Този единствен шанс той аргументира с убедеността, че всички отговорни фактори са против една „втора“ българската държава на Балканите, да не говорим за обединена и голяма „Санстефанска България“. Като противници на подобно развитие Мисирков изброява Османската империя, Гърция, Румъния, Сърбия, Русия и Великите сили. Така националният сепаратизъм е единственият възможен практически вариант за спасението на Македония. Отвъд него обаче няма нищо подобно на това, което се привижда на днешните радетели на „старата македонска нация“, изградена въз основа на конфронтация с България.
Четири години след издаването на „За македонцките работи“ и след почти нулевия интерес към концепцията му Мисирков пише статия в списание „Македоно-одрински преглед“ със заглавието „Бележки по южно-славянска филология и история“. Във въведението четем следното:
„Читателите вероятно ще бъдат изненадани от грамадното противоречие, което ще срещнат в нея и в сравнение с онова, което те прочетоха или могат да прочетат в брошурата ми: „За македонцките работи“. За отгатване на това противоречие достатъчно е да се припомни, че аз там изтъпих като импровизиран политик. Тая „политика“ трябваше да е неутрализирането на македонските интереси за балканските държави и доказването на етническата и историческата индивидуалност на македонците. Но тъй като в тая „политика“ можеха да съглеждат „маниер“ на българското правителство, то по адрес на последното бяха пуснати не малко излишни резкости. Тези излишни „доказателства“, че мислите ми не са никакъв маниер на българското правителство, ами на един импровизиран „политик“ по македонския въпрос, както и всичкото съдържание на брошурата до толкова далеч стоеха от безпристрастната наука, щото аз счетох за крайно неудобно да се срещна през двумесечното живеене в София с какъвто и да е от софийските филолози и историци. С това разбира се аз нанесох силен удар на научните си интереси и занятия.“
И сега Кръсте се опитва да се върне към научната безпристрастност като отбелязва, че „македонците са повече българи от самите българи“, че независимо дали македонците се наричат „българи“ или „македонци“, те винаги се осъзнават като нещо отделно и съвършено различно от сърбите, като народ с българско съзнание. Авторът, също така, пише, че съгласно летописните данни българският епос говори за българско национално съзнание на македонците, че македонците обичат българската национална държава като своя, че те доброволно са избрали един общ литературен език с българите, още когато България не е съществувала и не е била по-напреднала в държавен или културен аспект от македонците и т.н.
Ключов момент е това, че Мисирков прави съзнателно уточнение кой и как е създал концепцията за отделна македонска народност и език и че той не е нейният създател:
„Най-после те (сърбите) се хванаха на мисълта за особена македонска народност и език, която наместиха в Южна Македония; Северна Македония обявиха за чисто сръбска, Средна Македония за етнически преходна област от сръбския към македонския език.“
В своята по-скоро фолклористична статия „Южнославянските епически сказания за женитбата на крал Вълкашин във връзка с въпроса за причините за популярността на крал Марко сред южните славяни“, написана в Одеса през 1909 г., Мисирков говори на няколко места за безспорния характер на тези, които в други негови трудове (напр. „За македонцките работи“ и в някои по-късни статии) нарича „македонци“. Тук те са „българи“, техните песни са „български“ и като „българи“ те са известни не само в Сърбия, но и в Далмация и Хърватска.
В някои свои статии Мисирков разглежда възможността за българо-сръбско сближаване, след това обаче отхвърля подобна възможност, което е пряко отражение на българо-сръбските отношения в началото на 20 век.
В междувоенните години и след завръщането си в България, Мисирков застава на твърди български позиции. В публикациите си той критикува еднакво гръцката и сръбската политика на обезбългаряване в Македония. В статията си „Изходът“, публикувана във вестник „Пирин“ на 2 декември 1923 г., Мисирков пише за независима Македония и за перспективата тя да стане една „балканска Швейцария“, в която:
„…всяка община да се ползува със свобода на национално и верско самоопределение, ще се дойде до краят на балканското, общоевропейското съперничество за хегемония на Балканите.“
Публикациите на Мисирков в края на живота му съвпадат с тягостното следвоенно време в България и са свързани с големи разочарования от неосъщественото национално обединение, както и със силното вътрешнополитическо разделение в българското общество. В тази обстановка Мисирков пише и последните си публикации, в които не пропуска да заяви своята българска национална принадлежност, както и българската принадлежност на македонците, сякаш предусещайки, че след време последната може да бъде оспорвана. Изключително силно и конкретно Кръсте заявява своята позиция в статията „Народността на македонците“, публикувана във вестник „20 юли“ на 11 май 1924 г.:
„Но ето, че се раздават викове на самите македонци: ние сме българи, повече българи от самите българи в България…Вий сте могли да победите, да й наложите каквито си щете договори, но с това не се изменя нашето убеждение, нашето съзнание, че ний не сме сърби, че ний досега сме се казвали българи, тъй се казваме днес и така искаме да се казваме и в бъдеще.
Искате ли отстъпки от нас? Искате ли да сме по-малко българи от самите българи? – Да ви отстъпим? Отказваме се да бъдем тъй безразлични към националните си интереси, като други. Ний не можем и не трябва да подражаваме на мизийците във всичко, защото мизийската логика, техните начини на действие довеждат до сръбско-български договори и спогодби за Македония, довеждат до договори като сръбско-българския от 1912 г., като Ньойския. Ние ще бъдем повече македонци, отколкото българи, но македонци със свое отлично от вашето сръбско – национално самосъзнание, със свое историческо минало, със своя литературен език, общ с българския, със свое македоно-българско национално училище, със своя национална църква, в които националното и религиозното чувство на македонеца да не бъде оскърбявано от лика и духа на сръбските светци като Свети Сава.“
В статията си „Училището и социализмът“, отпечатана на 25 май 1925 г. във вестник „Мир“, той отбелязва, че през годините на следването си в Русия се е чувствал като българин:
„В 1897 година аз постъпих в Петроградския университет и в течение на пет години се намирах в средата на българското студентство като българин и член на българското студентско дружество.“
А в последната си публикация преди смъртта си, „Църква и училище“, публикувана на 13 август 1925 г. отново във вестник „Мир“, Мисирков разглежда изграждането на нацията през призмата на църквата, училището и армията и не пропуска да отбележи следното:
„Аз не зная с какво право ние можем да искаме църковна и училищна автономия за Македония и за другите поробени български покрайнини, ако българското училище игнорира религиозното възпитание.“
***
Какво всъщност ни казват тези текстове, написани от Мисирков? Като един безспорно образован човек, през целия си живот той търси мястото на Македония в изострените отношения между младите балкански държави. Търси го в политиките на Сърбия и България или като възможност Македония да се обособи като отделна държава със своя самостоятелна перспектива. Самият той пише следното в краткия дневник, който си води през 1903 г.:
„Тук аз се намирам в доста особена обстановка, която ме принуждава да се мятам ту на една, ту на друга страна, не намирайки никъде опора. Аз трябва да решавам най-разнообразни въпроси, които ми представя съвременният местен живот; длъжен съм да давам отговори на всички тези въпроси, без да се съобразявам с изискванията на моето „Аз”; длъжен съм заради своето бъдеще да жертвувам настоящето, което за мен е по-малко скъпо, тъй като и миналото, и бъдещето са също настояще и следователно да жертвувам настоящето сега означава да жертвувам част от своето минало за бъдещето, и то в полза на какво? — в полза на някакво неизвестно бъдеще.“
Политическата динамика и непрекъснато менящите се обстоятелства карат Мисирков често да се отказва от своите концепции. Това той прави и със своя най-значим проект – за създаването на македонска нация, изложен в „За македонцките работи“. Прави го явно и с опасението, че ще бъде осъден като предател от македонските българи, които в крайна сметка продължават своя път, подкрепяйки българската идея. 120 години по-късно пророчеството на Мисирков от „За македонцките работи“ е изпълнено, но само донякъде. Съвременната северномакедонска държава се е обособила само в една от трите съставни части на географска Македония, а не в нейната цялост, за която претендира Мисирков. Също така, изграждането на съвременната македонска нация се извършва изцяло на антибългарска основа. Мисирков не проповядва такава омраза към България и подобен тип антагонизъм. Като цяло представянето на Мисирков като най-заслужилия македонец на 20 век оттогава до днес е едностранчиво, исторически некоректно и тенденциозно спрямо България. Образът на Мисирков продължава да се представя като образ на етнически македонец, който въпреки пречките на съседните пропаганди, е успял да отстои националната си идентичност, но в нейния македонистки вариант.
Всичко това обаче няма нищо общо с историческата истина и това може да се види в публицистичното творчество на Мисирков. Дневникът, който той пише на чист литературен български език по време на работата си като кореспондент от фронта на Балканската война, е особено ценен в това отношение. В него можем да видим покрусата на Мисирков от настъпилата катастрофа за България с Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 г. В дневника си Кръсте остро критикува руската политика към България, както и тази на Великите сили по Източния въпрос. Разделянето на Македония Мисирков възприема като истинска катастрофа, което ще доведе след себе си до непоправими последствия. И той се оказва прав. Днес обаче тези, които се прекланят пред образа на Мисирков в Северна Македония, са убедени, че македонците никога не са имали българско самосъзнание, както и че оцеляването на македонската нация зависи от това тя да бъде максимално отдалечена от България. Както пише Николай Василев в своята книга „Македонският идентитет“:
„…и най-далновидният политически гений от началото на 20 век не може да предскаже променената обстановка в началото на 21 век. Ако някога македонският идентитет се оказва спасително лекарство, днес той, в неговата уродлива модификация, се е превърнал в смъртоносна отрова именно за македонците.“
***
Кръсте Петков Мисирков безспорно заслужава да бъде централна фигура в историята на изграждането на съвременната македонска идентичност, но без „уродливата модификация“, на която той е подложен през последните повече от 70 години. Ако се издаде цялото творчество на Мисирков в днешна Северна Македония и всеки северномакедонски гражданин може да прочете всичко, писано от него, това ще доведе до ново цялостно преосмисляне на македонската история в обществото и със сигурност би повлияло и на ниво местни институции. Погледът към цялостния идеен профил на Мисирков е ключът, който може да покаже пътя на югозападните ни съседи към излизането от деформираната история, от пропагандните клишета, от заблудите и лъжите, наложени от външни фактори. Да, това до голяма степен ще срине досегашните исторически постановки на Република Северна Македония, но в крайна сметка няма да срине македонската национална идентичност. Защото тя има право на своето съществуване, но не като контрапункт на българската, а редом с нея. Защото Мисирков, който по рождение и поданство е българин, е станал жертва още от най-ранна детска възраст на гръцката и сръбската дебългаризаторска политика, а впоследствие е пряко повлиян от страданията на сънародниците му, останали под властта на Османската империя, а по-късно разделени от окупационните режими на Гърция и Сърбия. И през целия си живот той търси начини да преодолее историческата съдба – собствена и тази на своите сънародници – по различни начини, къде правилни, къде грешни. След многото лъкатушения, преминал през македонистката идея на Новакович, през идеята за федерация, в края на живота си Мисирков вижда перспективата пред македонците като път на македонските българи в една автономна, но българска Македония. В цялото му публицистично творчество, дори и в „За македонцките работи“, той чертае възможното развитие на македонците като народ, произхождащ и съответно най-близък до българския. Това Мисирково послание за македонския път трябва да стигне, рано или късно, до съвременния македонски народ, който сам да прояви воля да го извърви, заедно с нас, българите, в обединена Европа.
*Предходните статии от рубриката “Македония и страстите български” можете да прочетете тук. Една рубрика на програма "Моята българска история" на MOVE.BG.
Моята българска история
Една програма на MOVE.BG, с която популяризираме българската история и стимулираме нейния обективен прочит чрез иновативен модел на включване и съучастие. Организираме специализираното предаване “Историци и истории”, чрез което обсъждаме важни исторически теми с доказани експерти. Предаването стимулира неидеологизираното обсъждане на нашето общо минало както и съвременното му измерение.
Програмата поддържа и и интерактивна историческа карта на България, защото в сърцето на “Моята българска история” е идеята, че всички ние заедно създаваме съдържанието на нашия общ исторически разказ. Вярваме, че за да продължим напред в общото ни бъдеще, първо трябва заедно да разкажем и познаваме общото ни минало.
Помогнете ни да намерим заедно частите на нашия общ пъзел!
Разкажете ни история на нашата интерактивна карта! Защото всяка история освен лична е и наша обща!
Моята българска история- твоята история е нашата обща история!