Недостъпното правосъдие

Съдбата на Цветелин Петков, който успява да осъди България пред Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ), заради нарушение на правото на личен живот


От МOVE.BG, публикувана на 23 декември 2015

Инициативата на MOVE.BG: "Право и ред: справедливост в пет стъпки" е пред своята финална „Пета стъпка“. След като през март започнахме с "Независим съд и съдебна система", минахме през "Добро и ефективно управление на съдебната власт", после беше "Какъв човек трябва да е юристът?" иМодерна и ефективна наказателна политика“, сега завършваме с „Достъпно правосъдие и права на човека“. Включи се в дискусията на MOVE.BG "Достъп до Право" , която ще се проведе на 12-ти януари, вторник от 18.30 часа! 

Какво означава „достъп до правосъдие“?

Според институциите на ЕС, това е задължението на държавата да осигури на всеки, чиито права са нарушени, правото да се обърне към съд или към орган за извънсъдебно разрешаване на спорове, за да получи правна защита.

Според тази дефиниция, това включва правото на всеки гражданин:

  • на справедливо и публично разглеждане на делото от независим и безпристрастен съд;
  • да получи правен съвет, да бъде защитаван и представляван по време на делото;
  • на правна помощ, когато не е в състояние да представлява себе си пред съда и не може да заплати на адвокат;
  • неговото дело да бъде решено в разумен срок и да получи подходяща защита на правата си.

Първото право беше засегнато в стъпка първа от програмата ни - "Независим съд и съдебна система",  а последното беше обект на дискусия в "Добро и ефективно управление на съдебната власт".  За това, в настоящата последна стъпка, ще разгледаме въпросите за правната помощ и въобще защитата на правата на гражданите, когато са накърнени, като един от аспектите на „достъпа до правосъдие“.

В този дял ще намери място и по-генералният проблем със спазването на правата на човека у нас, едно от които е и достъпът до съд. Защото не е достатъчно държавата да се присъедини към определено прогресивни документи като: ЕКПЧОС, ХОПЕС и други международни и вътрешни актове. Те трябва и да се спазват, а нашата държава за съжаление не е сред отличниците в това отношение. По данни до 2015-та България е на 9-то място за всички времена по брой осъдителни решения в Страсбург – 496, а по санкции

на глава от населението е на „гордото“ първо място с 69 осъждания на 1 млн души!

Накрая, но не на последно място, ще обсъдим и въпросите за извънсъдебните или доброволните способи за решаване на спорове. България е на последно място в ЕС по мерки за стимулиране на извънсъдебното решаване на спорове. Това води не само до натоварване на съдилищата, но често и до невъзможност ефективно да се осигури право при по-дребни случаи. Ето защо ще говорим за достъп до правосъдие, а не просто достъп до съд, което е по-тясното понятие.

За да илюстрираме и дадем пример какво представлява проблемът с достъпа до правосъдие и защита правата на човека в България, ще се обърнем именно към практиката на Съда по правата на човека, който е осъдил страната ни по множество провинения през годините:

Историята

Това е съдбата на Цветелин Петков, който успява да осъди България пред Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ), заради нарушение на правото на личен живот.

На 15 октомври 1993 година Цветелин сключва граждански брак. По това време съпругата му има почти тригодишен син, в чийто акт за раждане е отбелязан  неизвестен баща.  На 20 септември 1993 година  той припознава детето и е вписан в акта за раждане като негов баща. През 1997 година Цветелин се развежда. Две години по – късно той завежда иск в съда и желае припознаването да бъде прогласено за нищожно, защото декларацията за бащинство не е подписана от него. Искът му е уважен.

През 2002 година обаче бившата му съпруга подава иск за установяване на неговото бащинство  по отношение на  детето.  Цветелин обаче не е открит на постоянния му адрес. Призован е за съдебното заседание чрез Държавен вестник и тъй като не се явява в съда, му е назначен служебен защитник. Служебният защитник се явява на съдебното заседание на 2 декември 2002 година, като

нито преди заседанието, нито след това е осъществил някакъв контакт със своя подзащитен.

По време на съдебното заседание не са извършени експертизи, макар и такива да са поискани от бившата съпруга на Петков, свидетели по делото са само нейни роднини. Софийски градски съд уважава иска, Цветелин е признат за биологичен баща и осъден да изплаща издръжка на детето. За това решение нещастният гражданин разбира едва през 2004 година, когато получава от съдебен изпълнител покана за доброволно изпълнение…

ЕСПЧ осъжда България за нарушено право на личен живот, което включва и решението да станеш или не баща. Освен това, констатират, че съдебните органи не са направили достатъчно, за да уведомят Цветелин и да му дадат възможност да се защити. За ефективна защита не може да се счита и назначаването на служебен адвокат, който просто е отбил номера и е изпълнил минималното по закон.

Проблемите

Резултатът е ясен – едно дете е без баща, един човек е останал без право на защита, а една държава – България, е осъдена да плати обезщетение. Очевидно никой не е доволен от това положение и определено има какво да се направи по отношение достъпът до съд и спазването на човешките права, като цяло.

1.      ПРОБЛЕМЪТ СЪС ЗАЩИТНИЦИТЕ:

Както разбрахме по-горе, за да има ефективна защита и достъп до правосъдие, гражданинът има нужда от добре подготвени и мотивирани защитници. В това отношение отговорността носи адвокатурата в България. Актуални са въпросите:

1)      Дали адвокатите са добре подготвени, за да защитават адекватно правата на гражданите? Кой и как осигурява това, след като е ясно, че обикновения човек трудно може да прецени професионалните качества на един защитник?

2)      В случай, че някой няма средства, за да си позволи адвокатска защита, държавата осигурява ли правна помощ? Под „осигуряване“ трябва да включваме такива условия, при които адвокатите са достатъчно добре мотивирани, за да защитават ефективно правата на поверениците си, а не само да отбиват номера.

2.      БАРИЕРИТЕ ПРЕД ПРАВОСЪДИЕТО:

Освен липсата на адекватна и мотивирана защита, гражданинът, чиито права са накърнени може да е възпрепятстван и по други причини да достигне до правосъдните органи.

1)     Често повдиган въпрос, свързан с достъпът до съд, е проблемът със съдебните такси. България е една от малкото страни в ЕС, в която няма таван на съдебната такса. Тя е винаги 4% от цената на иска, независимо колко е голям той. Достига се до огромни такси въобще да се обърне човек към съда, които трябва да се платят от ищеца. И това не е проблем само на големите търговци, но и всеки, който спори относно имот. Представете си, по спор за наследственото жилище на стойност 100 хил. лв., ще трябва да се плати само такса – 4 000 лв., да не говорим за други разноски.

2)     Особено фрапиращ е случаят с т.нар. „колективни искове“ – едно полезно нововъведение в българското право, което дава възможност на големи групи хора да съдят някой „вредител“, най-често за обезщетение или други действия. При тях таксата пак е 4%, което прави този инструмент неизползваем при искове за масови увреждания, защото съдебната такса достига астрономически размери. Т.е. няма да видим скоро в България осъждане за милиарди или поне – милиони на големи мултинационални компании, както за това сме чували, че се случва в Америка, например.

3)     Както по-горе посочихме, бариера има и пред способите за извънсъдебна защита правата на гражданите. Там основният проблем е липсата на информация и адекватни стимули, които да подканят гражданите да се доверят и да използват тези определено по-ефективни инструменти като медиацията, помирителните комисии, арбитраж, посредничество и т.н. В крайна сметка, всеки търси съда за всякакви спорове, много от които могат да се решат по други начини – бързо, надеждно и по-качествено.

3.      ЕДНАКВОТО ПРИЛОЖЕНИЕ НА ПРАВОТО ЗА ВСИЧКИ, ВКЛЮЧИТЕЛНО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

Това са няколко проблема:

1)     Прилагане на закона от административните органи в противоречие с практиката на съдилищата. Администрацията си има свои тълкувания на законите и практики, които много често по никакъв начин не съгласува със съда. Разбира се, знаем, че ако бъдат обжалвани, тези актове могат да се отменят от съдилищата, но защо трябва да минем през всичко това?

2)     Прилагане на закона противоречиво в самите съдилища. Един съдия мисли едно, друг – друго и в крайна сметка практиката им може да се различава до такава степен, че гражданите да не знаят какво да очакват като влезнат в съда. Работа на върховните съдилища е да уеднаквяват практиката на съда, но те много често не го правят, особено Върховния административен съд (ВАС). Резултатът – за едни граждани законът е един, за други – друг. Това не е равноправие.

3)     Прилагане на закона от съдилища и административни органи в противоречие с практиката на съда в Страсбург. Резултатът – неспазване на правата на човека и осъдителни решения срещу България + стотици хиляди евро обезщетения.

Решенията

Посочените проблеми имат своите решения, стига да ги осъзнаем и да подкрепим реформирането на правосъдната система.

Включи се с твоите усилия и подкрепа в каузата за популяризиране и извършване на реформа в съдебната система!

Участвай в дискусията по темата „Достъпно правосъдие и права на човека“, която ще се проведе на 12-ти януари, вторник от 18.30 часа!.

Подкрепи инициативата "Право и ред: справедливост в пет стъпки" във фейсбук.

Подкрепете инициативата "Правосъдие за всеки"  и във Facebook.

Сподели  мнение, задай въпрос, предложи решение в коментарите под статията.

Говори с хората, убеждавай, търси съгласие и действай!

Включи се!

тагове
Право, Статия,
Автор
още по темата

още от Право и ред: Справедливост в 5 стъпки