За цената на свободата: Райко Алексиев

Представяме ви историята на видния български карикатурист Райко Алексиев -”щурецът”, чиято песен замлъква в резултат на зверски побой след преврата от 9 септември 1944 година.


От Зорница Петрова, публикувана на 9 септември 2021

Райко Николов Алексиев - карикатурист, хуморист, журналист, основател на емблематичния за XX век български хумористичен вестник “Щурец”, където подлага на критика силните на деня политици. Роден на 7 март 1893 г. в семейство на “будни учител” от Пазарджик, този българин впоследствие ще остане в нашата история като един от творците на миналото, които показват реалността с финес, но заплащат скъпо за свободата си на себеизразяване.

Райко се оказва една от жертвите на новия ред в българската държава, поставил официално началото си на днешната дата - 9 септември, но преди 77 години. Човекът и артист Райко Алексиев заплаща скъпо за свободата си на себеизразяване - по нареждане на жестокия ръководител на милицията в София Лев Главинчев, карикатуристът е арестуван, пребит и жестоко измъчван. Умира на 18 ноември 1944 година в резултат на раните от побоя.

И макар смъртта му да бива два пъти - един път физическа, друг път творческа - той се помни и трябва да се помни със своите дела! Защото те показват, запаметяват и вдъхновяват! Ако днес си спомняме за двигателите на промяната от миналото, това би ни помогнало да гледаме към бъдещето обнадеждени, но и поучили се от грешките преди нас. Макар и да звучат банално, тези думи биват постоянно потвърждавани.

Животът на Райко Николов Алексиев

Райко Николов Алексиев е роден в многодетно семейства на учители. Баща му - гимназиалният учител Никола Алексиев - е роден в Македония и по думите на съпругата на Райко Алексиев - Весела Алексиева, е “голям патриот”. Майка му - Стоянка Белопитова - е сестра на втория секретар на Георги Бенковски Тород Белопитов. Райко Алексиев има още трима братя и две сестри. Семейството често се мести и живее в различни градове и села.

Семейството изпада в крайна бедност, когато бащата Никола Алексиев залага в банка половината от учителската си заплата за закупуване на “оръжие за македонските комити”. Парите е трябвало да бъдат върнати, но това не се случва. Весела Алексиева споделя, че мъжът й “помагаше абсолютно на всекиго, който се е обръщал към него”. Той “не можеше да гледа гладни и болни деца, искаше всички да са щастливи, нахранени и облечени с топли дрехи, когато е студено.”

Учи и в Сливен, и във Враца. Във врачанската гимназия на черната дъска рисува директора. Това е първата му карикатура. Тогава е 14-годишен. За този си творчески подвиг, Райко е изключен от училището от ядосалия се директор. След тази случка, детето бяга в една фурна в страха си от наказание от баща си. Но това не се случва. Двамата отиват в Министерство на просветата. Приети лично от министъра, Райко е поканен от държавника да нарисува и на него карикатура. Последвалите думи на министъра са: “Момче, ти имаш голям талант и един ден ще станеш голям карикатурист…” Това предава отново съпругата на Райко в предговора към “Хумористична история на българите”. 

Следващите години за българския творец не са лесни. С цената на това да живее в бедност, Райко иска да следва литература в София и да посещава като “извънреден студент Художествената академия”. Няма дрехи, храната е малко и често недостатъчна, но духът му е силен! Завършва български език и литература в Софийски университет.

С години труд, постоянство и талант, Райко се издига. През 1908 г. във “Въртокъщник” помества първата си карикатура. До 1944 г. броят на нарисуваните и отпечатани карикатури пораства до 5000. Темите са политически и битови. 

Става председател на Съюза на дружествата на художниците в България. Помага на съюза, като издейства “с личния си авторитет и връзки всички големи обекти на художественото творчество като исторически картини, паметници на заслужили българите и пр. Да се осъществяват и провеждат само чрез конкурси. Той искаше по този начин и най-младите, но неизвестни художници, ако са способни, да могат да се изяват творчески.”

Отново във връзка със Съюза на дружествата и художниците в България и благодарение на изградения си авторитет в държавата Райко помага в кризисните за софиянци и не само 1943 и 1944 г. Заради бомбардировките над София, където живее Райко със съпругата си, те, както и “всички други художници се бяха евакуирали из разни села в цялата страна”. Принудени да се изхранват на свободна практика, доходите им са ниски, тъй като не могат да продават изкуството си в малките населени места. А как Райко използва това си свое влияние? Успява да издейства сума в размер на 2 000 000 лева от Министерство на финансите. Тези пари ежемесечно се отпускат като помощ за художниците из страната. Разнасяни са от секретаря на съюза Йордан Николов. За жалост, спомените споделят за тъжната участ на карикатуриста, който помогнал на толкова български художници, след пребиването му след 9 септември 1944 г. получава помощ единствено от художника Александър Жендов. Това споделя със съжаление в написаните си спомени Весела Алексиева.

Райко сътрудничи и на не малко вестници, сред които са в. “Българан”, в. “Зора”, в. “Смях”, в. “Балканска трибуна”, в. “Македония”. Но може би един от най-големите му приноси е вестникът “Щурец”, чийто основател и редактор е самият Райко Алексиев. Започва да го издава в месец декември на 1932 г. след като напуска в. “Зора”.

Вестник “Щурец”

По вестник “Щурец” Райко работи неуморно в продължение на 12 години. Редактира го в дома си на ул. “Цар Освободител” 33. Затваря се в кабинета си, който гледа към бирената фабрика на братя Прошек. Пише като “фартуна” и рисува с часове. Дори и по цели нощи. Както казва жена му: “единствените му ободрителни средства бяха цигарите и кафето”, както и любимите “български сладки”. В предвоенно време често се случва да преправя отново вестника си след като го е предал за печат вече заради цензурата. 

Интересни моменти от творчеството му са още че използва (най-вероятно като артистичен похват) 23 псевдонима, сред които са “Гратис, Гуньо Гъсков, Козирог, Мъртва стража, Скитник Перо, Спартакус, Тома Черни, Ферибачи, Щуруец...Най-популярен сред всички обаче става Фра Дяволо (и Fra Diavolo). Той има и е едно любопитно “народностно” хоби - обикаляйки закътаните местнеца на България, събира прякори, но “не заради тяхната интонационна и смислова екзотичност, а най-вече заради социалната им причинност”. Героите от карикатурите му оживяват в хорското съзнание и се превръщат в нарицателни. Райко успява да докосне различните слоеве на българското общество. Сред запомнени герои са “Генчо Завалията, отец Тарапонти, нахалници като Гуньо Гъсков, Мачо Пуща” и много други...По оценка на Радой Ралин, Райко получава званието “патриарх на модерната българска сатирична школа”.

Вестникът е толкова успешен, че биел по тираж и “всекидневниците”. Четем още в “Хумористичният вестник “Щурец” и неговият редактор Райко Алексиев”, че: “Детето едва усвоило азбуката, го сричаше по полуослепелите си дядовци. Стигаше и да каракачанските къшли и делиорманските паланки…” Този успех на карикатуриста се дължи на неговата неуморна работа, постоянство или както Весела казва: “Райко беше много работоспособен, имаше неизчерпаема енергия и най-важното  - обичаше работата си”.

Съдържанието на вестника изобилства от моменти от “цялата световна и вътрешна политика” представена “най-сгъстено и находчиво”. Всичко е актуално, “без нито един закъснял ред”. Дори и след забраната на партиите и налагащата се цензура след 19 май 1934 г. “Щурец” не замлъква.

“Щурецът” и неговият създател обаче стават жертви на 9 септ. 1944 г. заедно с много други личности на изкуството заедно с творбите си. 

Райко и Весела благодарение на познанството си с дипломати са били предупредени да напуснат България преди да тя да бъде нападната от Съветският съюз и докато са “евакуирани” в Чамкория (дн. Боровец). 

Споделяме с Вас и този интересен момент от спомените на Весела Алексиева в първите страници на “Хумористична история на България”: “Александър Цанков, преди да избяга със семейството си, дойде у дома. Говориха си с Райко горе, в едната от спалните. Когато Цанков си отиде, попитах мъжа си какво са говорили. Райчо започна да се смее, защото г-н Цанков му казал, че много време няма и че това, което ще стане след като комунистите вземат властта, ще бъде толкова ужасно, че е по-добре да не се приказва. Аз започнах да моля Райко да заминем с нашата кола. С паспорта, който нашият кум г-н Никола Мушанов ни беше дал, намаше да имаме никакви трудности. Но Райко, който винаги ме слушаше и се съветваше с мен по всички въпроси, отнасящи се за семейството ни, този път каза едно ясно и категорично “не!”. “Аз не съм политик, каза той, аз съм показвал грешките на политиците, мъчил съм се с моите карикатури да осмея това, което вършат някои политици и което е вредно за народа. Аз нямам пари за чужбина. Плащал съм си редовно данъците. На всекиго съм услужвал и съм давал с двете ръце. На никого не съм взел нищо и не съм напакостил. Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва.”

В голямата уплаха, която изпитвах, аз му казах: “Райко, задава се страшна буря, нека да напуснем България за една година, докато нещата се избистрят и след това да се върнем.” Тогава той каза: “Аз обичам България. Не искам и не мога да живея като емигрант. Навремето тук имаше много руски емигранти, всички се бяха пропили, никой нищо не работеше, докато ги изхвърлят от кръчмата. Аз не мога да не работа. Разбери, Веси, сега моето място е тука. Ако бягам, ще остане впечатлението, че в нещо съм виновен. Аз ще остана. Колкото и да ми бъде мъчно, щом толкова много се боиш, вземи децата и замини. Аз ще се чувствам ужасно самотен без вас, но трябва да остана, тъй като капитанът остава в потъващия кораб.”

Следва арест и тежко физическо насилие над Райко Алексиев, разграбване на вилата и апартамента на семейството, и изземване на спестявания, застраховки и парите на в. “Щурец” в банката. “Останахме без средства и дом” казва Весела.

Райко Алексиев е обявен за фашист. Съден е посмъртно от “Народния съд”. 

Никога дошлият край

Един творецът остава жив посредством творенията си. Това се случва и с Райко Алексиев. Макар и да намира своя край след 9 септ. 1944 г., то той ще остане пример за добър, ценностен и достоен човек. И сещайки се за днешната дата преди 77 години, то ние можем да извадим поуки от нея и да се постараем да познаваме миналото, за да разсъждаваме върху настоящето си с поглед към бъдещето, без да ходим по несигурните, а понякога и не толкова радостни и благополучни пътеки от миналото. 

Автор
още по темата

още от Моята българска история