История на месеца: Разкажи ми, дядо...

На преден план отляво е Магделена Попмихайлова, а до нея е Елена Павлова - леля на автора на настоящата история Петър Хаджиев. Момичето между двете възрастни жени е Мария Хаджиева - майка на разказвача. Фотографията е правена през 30-те години на XX в. Снимка: Личен архив на Петър Хаджиев.

Този месец победител в нашата игра "Сподели история, спечели книга" е един интересен разказ, посветен на цветните, красиви и незабравими български носии от Разложкия край. Нашият читател Петър Хаджиев ни разказва за тяхното значение в миналото и днес и защо е важно да ги опазим.

Като победител в играта за месец април, Петър ще получи книгата “Изповедна на една луда балканска глава” на Коста Тодоров, предоставена от нашите приятели от издателство "Изток-Запад".

Ако искаш и ти да участваш в играта, сподели история на нашата интерактивна карта тук. 

А сега приятно четене на разказа на Петър Хаджиев:

"Моята госпожа Анка и днес на възмъжалите ни вече синове обича да казва „чедо“. Така наричаше внуците си и баба Величка, майката на Анка. Тя бе от Разложкото село Бачево, но омъжена в Разложкото село Елешница и по нищо не личеше, че е от Припеците, както наричат селата от южната част на Рила. По своя изказ тази дума наистина е много прекрасна и гали като милувката душите на малките, по-големите, та и вече поотрасналите деца. Изтърколиха се след това времена, времена. По законите на природата един януарски ден на 2015 година госпожа Анка стана и тя баба. В мига, в който пое в ръце първата си внучка Ана Мария, малкото отроче стана „чедо“ на баба. От тогава минаха три Великдена. На светлия християнски празник бе спазена елешничката традиция малкото пеленаче, след това проходила мъничка госпожичка, а днес вече русолява красавица да бъде облечена в народна носия. И то не каква да е, а задължително с алено фустанче, най-характерната женска дреха за цяло Разложко. Другаде като нея няма на родната ни земя. За последния Великден баба Анка цяла зима майстори фустан на златното си чедо, посред нощ бод след бод бродира с чудни фигурки бялата кошулка, а престилчицата на чедото след много труд заблестя като звездите по небето с безброй нашити аспрички. Навръх Възкресение Господне малкото великденче, нагиздено с аленото фустанче, заедно с мама и тате, и те нагиздени с народни носии, потропа хорце на селския площад, където космати кукери пъдеха с тояги злото, както е било от памтивека. И много други българи като тях, дошли от близо и далеко, бяха нагиздени с пъстри носии и се изви едно огромно от българско, по-българско хоро, за чудо и приказ и за радост на душата. След като утихнаха тъпаните, аленото фустанче на златното чедо бе прибрано в сандъка за следващия пролетен празник, а русолявото великденче, уморено от тежестта на носията и на празника, потъна в следобеден здрав сън в леглото на баба, както правеха и чедата на баба Величка. Та, затова внучетата обичат селото на баба и дядо, та, затова обичат да слушат и приказките им, изпълнени с много спомени. Сигурен съм, че скоро ще дойде денят, в който Ана Мария ще се примоли: “Разкажи ми, дядо... историята на аленото фустанче, с което баба ме нагизди за Великден!“... 

Ана Мария - внучка на Петър Хаджиев, в традиционна за Разложко носия през 2018 г. Снимка: Личен архив на Петър Хаджиев.

Носиите на старите българи… Какво са те за нас, техните потомци?

Носиите на старите българи… Какво са те за нас, техните потомци?

За едни носиите на старите българи са дрехите, открити в старите бабини ракли. За други – спомен и омая от отминало време на мир, хармония, мъдрост и доброта. В света на българите носията е на особена почит. Дрехата не е само вещ и символ, тя е свята, така както са свети домашният олтар, огнището, гумното, земята, храмът. От векове се спазва правилото,че преденето, тъкането, кроенето, шиенето, везането или всичко, свързано с изработването на носията, трябва да започне в хубав ден и час - понеделник и четвъртък, преди изгрев слънце, когато се пълни месечината. Съществуват строги забрани да се подхваща женска работа по време на големите черковни празници, в неделните дни, в дните от Коледа до Богоявление, отбелязва етнографката Анита Комитска. Определящите цветове в българската носия са белият, червеният и черният. В народните представи белият цвят се свързва с чистотата и с невинността, със светостта и с благородството. Червеният цвят е цветът на кръвта, на слънцето и живота, на мъжкото начало, а черният цвят се съотнася с прастарите вярвания и култове към Богинята Майка, земята и плодородието. Магията на носиите е в невероятната хармония на шарките - шевици и апликации; в блясъка на сърмата, монетите, пайетите и мънистата, които красят дрехите. И всеки регион си има своя характерен белег в дрехата, по който ще познаеш, че даден човек е от там.

Моминска носия от Добринище от края на миналия век, притежание на Етнографския музей в София. Снимката е предоставена от Петър Хаджиев.

За нашия Разложки край най-характерната женска дреха повече от столетие си остава аленият фустан. Не се знае коя е била тази невеста, дето първа показала кръшна снага с новата дреха. Казват, че нашенци взели модела от гърците, когато ходели на гурбет и на ихчилък по Беломорието, но дали е така, никой не знае. Сигурно е обаче, че фустан на гръцки означава „рокля от груб домашен плат“. В голямото фолклорно и етнографско изследване ”Пирински край”, издадено от БАН през 1980 година, е отбелязан фактът, че в края на ХІХ и особено в началото на ХХ век започват и тук да проникват дрехи от градски тип, които придават на костюмите нов силует. И тази дреха е...фустанът. Специалистите са категорични, че фустанът има връзка с икономическото развитие на българите през Възраждането и това даже е отразено в народните песни. Неслучайно се пее, че девойката е „тръгнала на касабата, низ чаршията, като е надянала алено фустанче“. Първоначално дрехата се е шиела от плат за традиционната аладжа или сая, каквото са носели жените по онова време. Но впоследствие започват да приготвят специален плат за фустан. Той се правел от тънък вълнен, но тепан плат, обагрен най-често в червено или мораво, както е по Банско, като имало и тъмносини и зелени фустани. Най-богато развитие и устойчивост добива фустанът из Разложко. Дрехата е съставена от две части - елек, скроен плътно по горната част на тялото, с ръкави и пола от 6 прави плата в естествена ширина, набрана на гръчки, на сугри, както казват по Банско. От там идва и названието на дрехата „гърчен фустан”. По- късно започват да го правят на едри равномерни дипли. Двете части се свързват с шев в областта на кръста, който като главен зрителен център е един от възрожденските белези на костюмите. “Фустанът се носи до средата на ХХ век особено в Разложко, а дори и досега(става въпрос за 80-те години на миналия век, когато е направено изследването - б.а.) като премяна за празници, манифестации. Той непрекъснато се подлага на допълнителна пластична и колоритна обработка чрез ситни плисета, едри басти по полите, гарнитура от ширити и дори преминава във фустанела без ръкави, с дълбоко извита пазва“, отбелязват етнографите.

Един от най-добрите познавачи на народната култура в родното ни Разложко е Константин Радушин. През 1981 г. на бял свят се появява неговата малка, но с много богато съдържание книга със заглавие: „Продумай, Пирин, разказвай“. “Десетки години вече издирвам етнография и фолклор... разравам пясък, за да търся бисери“, пише Радушин. Място в книгата си той отделя и на „бисера“ в женската носия - аленият фустан. До освобождението на Разложко от турско робство през 1912 г. на мода е била моминската аба. Но към края на първото десетилетие на ХХ век изведнъж абата е заменена от...кошорестия фустан. Той бил съшит от шаек и имал големи щръкнали плисета, за да стърчи навън и нашироко. Малко по-късно жените взели да се обличат с фустан, наречен гезия. Името му идвало от фабрично произведената памучна прежда, от която бил изтъкан платът, оцветен в зелено, червено и оранжево. “При движение на тялото гезията давала причудливи оттенъци и отблясъци, особено в слънчев ден. Гезията била устойчива и грациозна моминска дреха, предпочитана по време на пролетните празници“, отбелязва фолклористът. По средата на 30-те докъм края на 40-те години на миналия век трайно, обаче, се налага плисираният фустан със зелен, гювезиен (морав) и ален цвят. Силно втален, той се спускал на ситни плисета от кръста до коленете. “Аленият плисиран фустан бил предпочитан от момите в Разлог. Украсен бил с три кадифени обръча. Пазвите, извезани с глабодань и сърма на пръчици и заврътушки, били широко отворени, за да се вижда везаната риза. С лъшници на очи и рибици, момата опасвала ален прескутник с извезани бели кутийки, които симетрично били налепени с аспри, а в долния край на прескутника били извезани цветя на 3- 4 места. Забраждала ален кушак или алена параленда. Ръкавите пъстреели с прекрасните запески-чучурки или запески-лалета“, пише К.Радушин.

По време на Великденския празник в с. Елешница, Разложко. На снимката са Полина и Лазар Хаджиеви с дъщеря си Ана Мария. Снимка: Личен архив на Петър Хаджиев.

И краеведът Иван Дивизиев в книгата си за родното му село Елешница, издадена през 1977 г., отбелязва, че с края на турското робство идва на мода фустанът, който започнали да носят някои елешничанки. Известните по своята красота алени и по-рядко морави разложки фустани били направени от добре изработен вълнен шаяк. Фустаните били без ръкави. Ръкави обаче имали дългите до петите и с дантели по края ризи. В кръста фустаните били набрани, а надолу се отпускали свободно и постепенно се разширявали. Дивизиев отбелязва, че в своето развитие тази дреха претърпяла изменение и сега е известна под името „врътен (извъртян) плисиран фустан“, защото отпред на гърдите е силно деколтирана, а встрани от деколтето са извезани със сърма и аспри шарки, наоколо обшити с гайтани. И вместо набиране в кръста, има надипляне на плата, което селяните погрешно възприемали за плисирани.

На преден план отляво е Магделена Попмихайлова, а до нея е Елена Павлова - леля на автора на настоящата история Петър Хаджиев. Момичето между двете възрастни жени е Мария Хаджиева - майка на разказвача. Фотографията е правена през 30-те години на XX в. Снимка: Личен архив на Петър Хаджиев.

В семейния ни архив пазя интересна снимка. Правена е навярно през 30-те години на миналия век в родното ми Добринище. Възрастната жена, облечена с народна носия, най-вече фустан, е моята баба по майчина линия Магделена Попмихайлова. Около нея са нейните деца, а навярно и комшийчета. Снимката най-добре показва какво се е носело като дреха преди близо век. От майка си знам, че вълненият плат ръчно се изтъкавал на разбой. Боядисвал се в червен, кафяв и черен цвят. От червения плат жените от Добринище сами майсторели фустаните си, на които се нашивали плисета с ширина 1 см. Жената препасвала престилка върху фустана в зависимост от възрастта си. Момите и младите невести слагали красиви престилки от червен вълнен плат, украсени с тънки ромбовидни четириъгълни шарени фигури. Престилката се препасвала с оригинално изтъкан колан, наречен лъшница от разноцветна вълнена прежда. Жената се препасвала два пъти и се връзвала отпред. За по-възрастните престилките били по-пъстри.

Във високопланинското село Обидим, което носи белезите и на Разложкия, и на Неврокопския край, жените също започват да носят фустани. За това свидетелства в своята книга ”Обидим“ краеведът Петър Гаджанов, издадена преди повече от десетина години.Той отбелязва, че фустаните не са вече разложки, а якорудски, но пак алени или винени. Плисираните фустани се носят от момите и по-младите жени. Възрастните също се редели с дрехата, но за тях диплите на фустаните били по-нарядко.

А сега няколко думи и за якорудския фустан, който по нищо не се различава от разложкия. Обикновено фустаните били правени от домашен четворен тупан шаяк. По-късно са ги шили и от фабрично тъкана вълнена материя. Те са известни с наименованието „платеви” фустани. Всички фустани били украсявани с “обръчи” от черни кадифени или цветни ширитени гайтани. Но преди да започнат да купуват такива, момите сами са си плели „кръкулички” за тази цел. Обръчите били пришивани в долната част на полите и по самия долен ръб. За разлика от горните дрехи, които обикновено са шити от терзии, кошулите са кроени и шити от самите жени на ръка. Шито е здраво с единични и двойни шевове. Особено внимание се обръщало на шева на долния ръб. Не всички кошули са били украсявани, но даровните винаги. Особено тези за свекървите.

Престилката към якорудската носия бележи голямо разнообразие в своя развой, особено при християните, но имат много общи характерни черти с мохамеданите. Срамно е било жената да ходи без престилка. Особено недопустимо е така да се появява пред мъж, чужд или близък. Освен че е имало разлика между празничното и делничното облекло, съществувала е разлика и между облеклото на бедни и богати. Тя се изразявала преди всичко в качеството и произхода на материята, както и в количеството декоративен материал. И днес по Якоруда се носи приказката как по време на фустаните, чорбаджийските жени първи минали на по-хубави, фабрични материали. Но още по-очебийна била разликата в приложението на „ласкавото”: щиритите, гайтаните, сърмата и асприте, с които се украсявали пазвите и полите.

Носиите на старите българи… Съхранявани в музейни сбирки, обличани по народни събори, възстановявани в костюми на народни певци и танцови състави, вдъхновяващи съвременни модни колекции, те са били и ще бъдат част от онова наследство, което ни определя като българи и ни дава сили да вървим напред.

Ана Мария Хаджиева - внучка на Петър Хаджиев, на Великден в с. Елешница, 2021 г. Снимка: Личен архив на Петър Хаджиев.

P.S. Тази красива история написах преди пет години. През това време ни се родиха още две внучета -  Емил и Петър. Емил е рожба на по-малкия ми син Христо и снахата Симона и скоро ще направи две години, а Петър, който ще стане на една година, е втората рожба на първия ми син Лазар и снахата Полина. И за тях моята госпожа Анка е приготвила малки мъжки носии, които те ще облекат на този Великден, защото традицията повелява да се пази българският дух и да се предава от поколения на поколения, както е било в миналото, както е днес и както ще бъде и в утрешния ден.

Моята българска история

Една програма на MOVE.BG, с която популяризираме българската история и стимулираме нейния обективен прочит чрез иновативен модел на включване и съучастие.

В сърцето на “Моята българска история“ е идеята, че всички ние заедно създаваме съдържанието на нашия общ исторически разказ. Вярваме, че за да продължим напред в общото ни бъдеще, първо трябва заедно да разкажем и познаваме общото ни минало.

Помогнете ни да намерим заедно частите на нашия общ пъзел!

Разкажете ни история на нашата интерактивна карта! Защото всяка история освен лична е и наша обща!

Моята българска история - твоята история е нашата обща!