История на месеца: Гази Насуф Садулла Емрулла (1889-1955 г.) – ветеранът от Първата световна война

Гази Насуф със семейството си: до него е Ахмед Насуф (1942-2022 г.), жена му Сабрие (1901-1977 г.), а над тях Джемиле Насуф (р. 1937 г.) и Осман Насуф (1935-2016 г.). Снимка: Личен архив на Октай Алиев

Броени седмици преди да отбележим 108-мата годишнина от избухването на Голямата война, нашият читател Октай Алиев ни изпрати много интересна история за един български герой от Първата световна война - Гази Насуф Садулла Емрулла от Ветово. Разказът на Октай е победителят за месец май в играта ни “Сподели история, спечели квига”, като Октай ще получи книгата “Бит и душевност на нашия народ” на Иван Хаджийски, осигурена от нашите приятели от издателство “Изток-Запад”.

Ако и вие искате да участвате в играта, споделете история на нашата интерактивна историческа карта тук.

А сега приятно четене на разказа за ветерана от Ветово.

"Родовите истории винаги крият интересни детайли около личностите и техния земен път. С това, което са направили, с волните си пожертвования и приноси винаги един определен член на рода изпъква сред всички други. Често той е основоположникът на рода. Такава е историята, с която ще запозная цялата българска общественост. Тази история съчетава борбеност, дух, тъга, печал. Това е историята на Насуф Садулла Емрулла (1889-1955 г.) от град Ветово, Русенско (тогава село). Преди да премина към нея обаче искам да благодаря на дъщеря му Джемиле Насуф (р. 1937 г.) и на внука му Искендер Насуф (р. 1948 г.) за това, че споделиха тази интересна история с мен.

На първата снимка са Октай Алиев, който взима интервю на Искендер Насуф. На втората снимка са Октай Алиев с Джемиле Насуф.

Насуф се ражда в зората на модерна България – на 13 август 1889 г. в село Ветово, Русенско в кримо-татарско семейство. Баща му – Садулла, е роден през 1858 г. по-всяка вероятност в Крим. След Кримската война (1853-1856 г.) голяма маса от кримски татари се изселват от Кримския полуостров в българските земи, които през този период са под османска власт. Установяват се главно в дн. Североизточна България. Джемиле Насуф предава, че дядо и Садуллах е бил пеленаче, когато са стигнали във Ветово. Тя разказва, че някаква военна част е видяла майката на Садулла, която го е държала в ръцете си. Когато тя е видяла, че до нея се приближават, се уплашила и възкликнала: „Хиии!“. Искендер Насуф (р. 1948), внук на Насуф Садулла, предава, че родът е дошъл от района на Керч. По всяка вероятност преди началото на Голямата война за България през 1915 г. Насуф се сгодил за Сабрие Мехмедали, родена на 15 юли 1901 г. в заможното кримо-татарско семейство на Мехмедали и Джемиле. За Мехмедали Джемиле Насуф предава, че той е бил хаджия, т.е. е отишъл на поклонение (хадж) в Мека. Според разказа ѝ той продал цялото си имущество, земи, ниви и пр., за да ходи на поклонение. Така и е направил, но не издържал на горещия климат на Арабския полуостров и се върнал веднага след като станал хаджия. Когато Мехмедали пристигнал във Варна, той изпратил послание до своя син, когото помолил да дойде и да го прибере. Миналата година (2021 г.), когато събирах информация за ветерана Насуф, разказът на Джемиле Насуф ме впечатли и постави нови задачи, като например да потърся информация за Мехмедали. Такава успях да намеря в надгробен камък, който се е спасил през 40-те години на ХХ в., когато унищожили старото мюсюлманско гробище във Ветово. В спасяването на тези камъни (четири на брой) голяма роля е играл Хафъз Якуб Каиров (1885-1960 г.). На една от плочите с надпис на османски ясно се чете: „Хаджи Мехмед Али, 1326 г. по Хиджра“ – т.е. 1908/1909 г. Това според мен е самият хаджия Мехмедали.

Надгробен камък на Хаджи Мехмед Али, намиращ се в Татарската джамия в гр. Ветово.

Насуф Емруллах е вторият син на Садулла и Айше. Има по-голям брат на име Юсуф Садулла (11 януари 1886 – 20 юни 1958 г.) и по-малък брат на име Рамадан Садулла (27 март 1893 г. - неизвестна дата на смъртта). Юсуф и Насуф всеотдайно са служили на родината си по време на Първата световна война. Юсуф е служител на царската конюшня в София, откъдето се върнал жив и здрав, но по-малкият му брат има съвсем друга, тежка съдба. През октомври 1915 г. България се впуска в Първата световна война на страната на Централните сили. Близо милион мъже са мобилизирани. Сред тях е и Насуф, който през 1916 г. с влак, който е бил „със зелени прозорци“ (цит. по Джемиле Насуф), потеглил на фронта в Кюстенджа. Според Насуф военните действия били „на 30 минути с влак от Кюстенджа“. При него е и съселянинът му Юмер Селиахмед Али (12 май 1880 – 24 декември 1968 г.). Бойните действия в Добруджанския фронт, както и навсякъде другаде, са жестоки и кръвопролитни. Докато Насуф и Юмер се бият рамо до рамо срещу врага при настъплението, Юмер бива ранен, като куршумът се пробива точно на корема му. Според внука на Юмер, Адем Сабри (р. 1947 г.) дядо му се е провикнал на Насуф за помощ: „Насуф!, Насуф!“. Чувайки виковете на своя съселянин, той се притекъл на помощ. В същия момент обаче до тях избухва бомба, чийто шрапнел ранява сериозно крака на Насуф. Впрочем това е едната версия на разказа. Другата версия, разказана от Джемиле Насуф, е следната: първи бива ранен Насуф, след което Юмер вади шинела си и го покрива, след което продължава да настъпва срещу неприятеля. По такъв начин Юмер спасява живота на Насуф.

За ранения Насуф грижи са положили намиращите се там германски лекари. От шрапнела кракът му гангренясал и това на свой ред накарало лекарите да отрежат крака на Насуф до капачката. Насуф е разказвал така на своите 6 деца, които се раждат след войната: „Чеда мои, усетих как режат крака ми с трион“. Но гангрената е в напреднал стадий и поради тази причина се налага десният крак на Насуф да бъде ампутиран изцяло. Така той прекарва общо 3 години на фронта, а най-вероятно към 1918/19 г. се връща в родното си село, където го чака годеницата му Сабрие. За завръщането на Насуф ще си позволя да цитирам изцяло Джемиле Насуф, която ми разказа цялата тази история: „В нашите дерета имаше кладенци. Майка ми [Сабрие] е отишла да вади вода [от кладенеца]. Докато е била там отдалеч е видяла мъж, който идвал опрян на някаква сопа (дървена пръчка - б.а.). „Сигурно и моят бей (така са наричали мъжете си - б.а.) ще се върне по този начин“, е казала майка ми. Оказало се, че приближаващият човек е баща ми. Прибрали се у дома, баща ми се е засрамил от майка ми. Дала е [майка ми] дрехи, за да се преоблече. „Излез ти“ е казал баща ми, не поискал да се покаже пред майка ми. Преоблякъл се и излязъл. В това време баба ми Джемиле е казала на моята майка: „Вие как ще се прехраните? Ако искаш, се оставете“. Майка ми е казала: „такава ми е била съдбата, такъв късмет съм имала. Няма да се разделям от Насуф!“.

След войната Насуф започнал да получава военно-инвалидна пенсия до края на живота си. Освен това държавата се е погрижила да му осигури дървена протеза и чифт обувки на всеки 2-3 години. Натрупаните средства от пенсията си Насуф вложил в земеделие и закупил 60 декара земи, които обработвал, наемайки чираци. Волята и борбения дух на Насуф се крият в следните думи на дъщеря му: „с един крак на нивата понякога падал, ставал, но продължавал да работи“. На Насуф и Сабрие им се раждат шест деца: Хюсмен/Исмаил Насуф (1924-1995 г.), Айше Насуф (1928-2007 г.), Фатме Насуф (1931-2016 г.), Осман Насуф (1935-2016 г.), Джемиле Насуф (р. 1937 г.) и Ахмед Насуф (1942-2022 г.), които впоследствие стават опора на семейството. След войната Насуф, за съжаление, е наречен „Топал“ („Куцият“) вместо „Гази“ („Ветеранът“) от местното население. Така се знае родът днес във Ветово – Топал Насуфлар.

Какво се случва с Ветерана след Първата световна война?

Първата световна война завършва с поредната национална катастрофа за България. Страната ни е унижена с подписания на 27 ноември 1919 г. Ньойски договор, а блянът за осъществяването на националния идеал започва да угасва. Впрочем едно е ясно: Версайската система от мирни договори е несправедлива. Именно поради тази причина, например турците, оглавявани от Кемал Ататюрк, се вдигнаха срещу нея и впоследствие спечелиха Войната за независимост и наложиха Лозанския договор. Така например след подписването на мирните споразумения един германски офицер казва следното: „Довиждане господа. Ще се срещнем отново след 20 години!“ Версайската система поражда реваншистко чувство у засегнатите от нея държави, а това довежда до началото на Втората световна война през 1939 г. Поначало България е неутрална, но на 1 март 1941 г. се присъединява към Тристранния пакт. Към 1943 г. започва да става ясно, че отново сме на губещата страна. Година по-късно, на 5 септември 1944 г. Съветският съюз ни обявява война, а части на Червената армия влизат в страната. На 9 септември Отечественият фронт извършва държавен преврат. Джемиле Насуф тогава е на 7 години, но много добре помни как руски войници влезли в дома им. Търсели са момче или мъж от семейството, който да язди кон. Единствено Осман (р. 1935 г.) бил вкъщи, но са го скрили предварително, за да не му направят нещо. Тъй като не успели да открият нужния им за тях човек, войските напуснали къщата, но в същото време невръстният Осман погледнал през прозореца, но бил забелязан от войските. Те се ядосали и поставили щиковете на оръжията си и отново нахълтали в къщата на беззащитния Насуф, който седял на земята. Жена му Сабрие, виждайки, че руснаците са способни да направят нещо на сина ѝ, е взела машата за печката и казала: „Оставете сина ми, вземете ме мен!“. По чудо руснаците не са им направили нищо, но извели от обора двата коня, които върнали след две години. Джемиле Насуф си спомня, че тогава майка ѝ, виждайки конете, им прошепнала: „Горките ми животни, къде ли не скитахте?“.

През 1951 г. започва едно масово преселване в Турция – по данни на Турската република в страната им са дошли близо 154 000 турци, родени в България. Доста турци от Ветово също тръгват за Турция, но една част от тях не успяват да се преселят. Едни от тях са и Гази Насуф и неговото семейство. Когато тръгват за Турция, те продават къщата си на македонци, но тъй като тази им цел не е постигната, се връщат във Ветово и известно време съжителстват с македонците. Джемиле Насуф още помни името на едната македонка: „Казваше се Надежда“. Впрочем след 9 септември 1944 г. колективизацията засяга и Насуф, който е принуден да предаде земите и животните си за нуждите на създаващото се във Ветово ТКЗС. Героят, пожертвал крака си за своята родина, умира на 66 години на 12 декември 1955 г. в село Ветово. Внуците му обновили надгробния му камък преди няколко години, където е написано: „Гази Насуф Садулла Емрулла“.

Моята българска история

Една програма на MOVE.BG, с която популяризираме българската история и стимулираме нейния обективен прочит чрез иновативен модел на включване и съучастие.

В сърцето на “Моята българска история“ е идеята, че всички ние заедно създаваме съдържанието на нашия общ исторически разказ. Вярваме, че за да продължим напред в общото ни бъдеще, първо трябва заедно да разкажем и познаваме общото ни минало.

Помогнете ни да намерим заедно частите на нашия общ пъзел!

Разкажете ни история на нашата интерактивна карта! Защото всяка история освен лична е и наша обща!

Моята българска история - твоята история е нашата обща!