Българите, които изпълват историите на други страни

Нова кампания на Моята българска история


От Моята българска история, публикувана на 6 юли 2017

Често отбелязваме с болка, че сме нация от емигранти. Но не е задължително това да бъде иронична фраза на речта – ние буквално сме нация от емигранти – нация, чиито история, култура и съзнание се простират далеч отвъд държавните ни граници. По преценка на дипломатическите представителства към 2011 година в чужбина живеят два милиона български граждани, като в тази цифра не влизат хората от българските малцинства, които нямат паспорт, но имат българско самосъзнание. Формирането на тези общности, противно на популярното черногледство, не е от последните 27 години. Българските емигрантски общности на някои места по света са по-стари от модерната българска държава и датират още от началото на 19 век. Българите са били творци на собствена и чужда история, дори когато не са имали собствена държавност.

Днес повече от всякога сме длъжни да знаем, че историята не е географски ограничена. Историята на правителствата може би следва определени географски контури, но обществата и индивидите, които правят история, са мобилни и всеобхватни. Журналистите, предприемачите, революционерите, пътешествениците – те творят стопанска и социална история, която едновременно може да влияе на много народи.

В това отношение България има забележителен принос, който е дори несъразмерен с нейната собствена големина. Любен Каравелов има заслуги колкото за българската, толкова и за сръбската литература и публицистика. Евлоги и Христо Георгиеви, предприемачи и притежатели на огромно за времето си състояние, в своята търговска, банкерска и дарителска дейност са били свързани с Румъния, Англия, Гърция, Османската империя.

Потиснати в продължение на десетилетия от тоталитарна пропаганда и с периферно зрение, закрито от Желязната завеса, ние твърде слабо познаваме тази органична част от своята история. Българите, избягали в чужбина, са били считани за предатели, а светът, в който са живеели и работели, е бил заклеймяван по подразбиране. В нашето образование и популярната ни култура отсъстват историите на такива хора, с редки изключения и по-популярни примери като Кристо, Цветан Тодоров или Силви Вартан. Но какво знаем днес например за Теодоро Петков, който е бил министър на икономиката на Аржентина? Чували ли сме за работата на българския сценарист и режисьор Пери Векров, който през 30-те е снимал в Холивуд заедно с Майкъл Къртис (същият Къртис, който после ще заснеме „Казабланка“)? Учим ли в училище за полковник Сами Рафаел, българският евреин, основал израелските парашутни части, герой от войните в Близкия изток през 40-те и 50-те години, носител на орден „За изключителна служба“?

С новата кампания на Моята българска история искаме да разкажем историите на тези българи, които са оставили отпечатък в историята на други народи – хората, които заради неволя, амбиция или дълг са извършили достойни и забележителни дела, но за които в момента знаем твърде малко. Обратното пришиване на тези истории към националната ни памет трябва да бъде приоритет за нас, защото повече от всякога имаме нужда да разширяваме тази памет, а не само формално да я „опазваме“. Паметта е нещо живо, а не застинало – памет, която не расте, се смалява, а история, която не се твори непрестанно, изчезва от страниците на времето.

Автор
още по темата

още от Моята българска история