Боряна Ангелова-Игова за спорта тогава и спорта сега

Интервю с авторката на "Изобретяването на човека-машина. Тялото на спортиста" за употребите на спорта в социалистическа България и мястото му днес.


От Angel Zatkov, публикувана на 1 октомври 2018

Кога спортистите се появяват на световната сцена като нов вид герои? Какво общо има това с тоталитарната власт? Извънредната им сила, издържливост, бързина позволяват постижения, на които са способни само... машините. Медалите и рекордите им пък са ценен символен капитал за режимите.
Разговаряме с д-р Боряна Ангелова-Игова за пътя на изследването ѝ „Изобретяването на човека-машина. Тялото на спортиста” през административни документи, научни и журналистически материали и произведения на изкуството, за спорта тогава и за спорта днес:

Как дойде идеята за написването на книгата?

 

През 2010 година спечелих конкурс за асистент по философия на спорта в НСА „Васил Левски“. Тогава имах бегла представа за тази дисциплина, която и до настоящия момент, в България се преподава и развива главно в Спортната академия. Оказа се, че това направление на философията е много благодатно за един млад изследовател, какъвто бях аз през 2010, и възможностите за реализация на местно и световно ниво са огромни. Философията на спорта е много популярна и бързо развиваща се в чужбина и по-специално в САЩ, където се и обособява като самостоятелна дисциплина през втората половина на XX в. Започнах да участвам в международни конференции, станах член на международната и европейската асоциация на философите на спорта и така навлязох в материята. Оказа се, че повечето мои наблюдения са вече направени преди 10-20 години и новото, което мога да предложа, е типично българската перспектива, това, което на Запад (където главно се развива философията на спорта) не е толкова популярно. Така започнах работа върху употребата на спорта от тоталитарните режими.

Направи ми впечатление, че в България, а и не само, точно философското разбиране за човека-машина и връзката му със спорта не е изследвано. Никой не е работил в тази насока. Това е странно, защото на популярно ново от медиите непрекъснато чуваме, че спортистът не е човек, а машина. И така темата започна да ме интересува. Отне ми повече от три години, за да подредя основните си идеи в книга, а и до днес излизат все нови интересни сведения от периода на държавния социализъм в България. Силно впечатление ми направиха няколко документални филма, които много точно пресъздават случилото се през 80-те години на XX в. в България, годините сочени като най-добри за българския спорт. Оказва се, че спечелените медали и рекорди струват буквално човешки животи и това е гледната точка на самите спортисти. Гледайте например документалните филми на Адела Пеева „В името на спорта“ или „Салто Мортале“ на Борислав Колев и ще добиете представа. Непрекъснато се говори по времето на социализма какъв спорт сме имали, какви неща сме постигнали и защо сега не можем. В същото време и към настоящия момент не постигаме лоши резултати, просто времената са различни. Една от целите ми с книгата е да кажа, че нямаме нужда от медали на тази цена, защото преди всичко

спортът е нещо положително – здраве, красота, спортсменство.

Спортът, подобно на науката, религията, литературата и пр., може да се разбира погрешно и да се бяга от основния му смисъл и значение. Затова сме ние философите – да показваме, какъв и къде е проблемът и как може да го решим.

Спортът е желание за усъвършенстване, за преминаване на физическите и психическите ограничения, спортът е героизъм, възможност за неоправданите и хората в неравностойно положение да се изявят и да извоюват гражданските си права. В професионалния спорт има много подобни случаи. Идеята на спорта е хората да се събират, да спортуват заедно, да споделят опит и по този начин предразсъдъците помежду им да отпадат. Спортът развива работата в екип, учи на уважение към съотборниците, но и към противника. Спортът е удоволствие и забавление, което се оказва и изключително благотворно за физическото и психическото здраве на индивида.  Когато тези ценности на спорта са подменени, тогава имаме проблем.

 

Заглавието на книгата е „Изобретяването на човека-машина. Тялото на спортиста”. Какво всъщност представлява човекът-машина?

 

Разбирането за човека-машина е като за човек, който е лишен от свободна воля. Човек, който не се разглежда като уникално човешко същество, а по-скоро като цел, инструмент, машина за постигането на нещо. Човекът-машина е обект на философски интерес още от времето на Декарт, в последствие за Ламетри, които, описвайки човека като машина, са имали една идеалистична представа за машината. Много от това двойствено разбиране за човека-машина е останало и до днес.

Като неречем даден човек „машина”, като че ли го възхваляваме.

Оприличаването на човека с машината обаче го деперсонализира и все пак, да не забравяме, че машината е инструмент, средство за постигане на нещо трето, което е отвъд самия човек-машина. За нас философите човекът е цел сам по себе си, не може да се инструментализира и използва, за да се трупа символен капитал за държавата и това да е в ущърб на спортиста, „произвел“ този символен капитал.

Да направим препратка към спортиста-машина?

 

Когато спортистът бива сведен до машина, той / тя вече не е важен заради това, което е, заради усилията, които полага, заради това, че е човешко същество, а е важен, доколкото кичи тоталитарния режим, легитимира властта му. Така спортистите в тоталитарните режими стават важни, доколкото носят медали, доколкото постигат резултати. Понеже не са важни сами по себе си, те могат и са жертвани в името на своето производство – символен капитал за държавата под формата на медали и рекорди. Когато не са способни вече да произвеждат този символен капитал, буквално са изхвърляни и това става видно от филмите на Пеева, Колев, както и от автобиографиите на известните ни спортисти от онова време.

 

Кога започва употребата на тези спортисти-машини?

 

Може би първият пример е с нацистка Германия и Олимпийските игри от 1936 година, когато започва да се прави политика чрез спорт. Тогава спортистите стават инструменти на властта. Тази политика поставя акцента върху постиженията им на друго ниво. Постижението е важно дотолкова доколкото подчертава позитивите на режима, в случая нацистка Германия. Оттогава започва експлоатацията и в крайна сметка тоталитарните режими започват да използват спорта с пропагандна цел, да легитимират и подчертават позитивите на властта си.

 

Всъщност това, което казваш и в самата книга, е, че спортът се политизира, произведеният символен капитал от спортистите-машини се „ограбва” и хората биват употребявани в пропагандната машина. Какво всъщност представлява този символен капитал?

 

Терминът символен капитал е въведен от Пиер Бурдийо. Той смята, че има различни видове капитали, най-сериозният е културният капитал, който обхваща всички останали, това е символен капитал. Аз доразвих неговата идея и я свързах със спорта. Символният капитал, най-общо казано, са златните медали и рекордите, които целият свят вижда и това става реклама на държавата, а и на вожда (в случая с тоталитарните режими). Спортистът или спортистката се възхваляват като продукти на режима. Те не са спечелили заради това, което са вложили като усилия, тренировка и лични качества, а са спечелили заради това, което режимът им е далспортни бази, храна, тренировки – това ни казва пропагандната машина на тоталитаризма. Това е много преекспониран мит в момента, че по времето на тоталитаризма едва ли не спортистите са тънели в разкош, имали са всички удобства и пр. Всъщност реалността е съвсем различна. Това са едни деца, буквално деца на 4-5 години, хванати в спортни училища от затворен тип и да, хранят ги с пържоли, пилета и т.н., но за сметка на това те работят (тренират усилено) по 12 часа на ден. Това тежък физически труд, отвъд границите на допустимото за тяхната възрастова група. Тренират се само мускулни групи, които биха им послужили за спечелването на въпросния медал, тоест те не се развиват всестранно. В резултат се „произвеждат“, умишлено използвам този термин, едни тела, които са функционални само за да извършват определена дейност. Състоянието на спортно-техническата база също не е било особено розово, спортистите са страдали от недостиг на екипировка, залите не са били отоплявани добре, тренирали са на морално остарели уреди и пр. в зависимост от спорта могат да се видят доста проблеми на чисто битово ниво. Комфортът и здравето на спортистите са жертвани в името на тяхното постижение, на всяка цена. Медалите и рекордите най-общо казано са престиж за страната, престиж за режима, за вожда. Тук е редно да се подчертае, че това се случва по време на Студената война, която, до известна степен можем да кажем, е символна война, защото няма преки военни действия между двете суперсилиСАЩ и СССР, и съответно има демонстрация „на мускули”. Това се случва в много направления, разбира се, но аз съм се съсредоточила върху спорта. Студената война се прехвърля и върху Олимпийските игри. Става особено важно да покажем какви спортисти имаме, и съответно се налага внушението, че ниеНРБ е управлявана добре и пр. Започва сериозна надпревара между двата блока, кой първи ще стъпи на Луната, кой ще вземе повече златни медали и ще изстреля страната на по-висока позиция в класацията.

 

А какво всъщност се случва с тези спортисти след края на професионалната им кариера?

 

Ами, биват забравени. И това, разбира се, е режисирано. Те в крайна сметка, с някои изключения, никога не са били важни като личности. Ако ви попитам за спортисти отпреди 1986, ще се сетите за едно-две имена. Но това са много малко хора, които по някакъв начин след промените са влезли в политиката или са били близки до вожда. Например през 1980 година България е трета сила в света по спечелени олимпийски медали. За колко медалисти може да се сетите от тогава? Трябва да помислите и да проверите. Тогава е била важна статистиката, броят на медалите, спечелени за НРБ. Това отношение за нас философите е проблем, за нас личностите на спортистите са важни, важни са ни хората, те могат да дават добър пример с поведението си, с постиженията си, с труда си. Това е важно, а се пренебрегва.

 

В книгата си говориш за друг пример, който дават спортистите, а именно изпълнителността, следването на определена програма.

 

Да, да, това им е било вменено. Те са се произвеждали точно на базата на манифактурата, на фабрика за произвеждане на спортисти. И да, те трябвало да се вписват в картинката, ако ли не, са били гонени. Ако показвали прекалена индивидуалност, ако казвали „Не, за съм продукт на себе си, аз съм талант, аз мога неща, които другите не могат, и го правя заради себе си, а не заради другиго!”, то това представлявало проблем и много спортисти са били изгонени и отказвани от спорта. Ето една разлика между Изтока и Запада, защото на Запад спортистите се използвали с пропагандна цел, били са част от политиката, но там, ако някой се е доказал като можещ, дори и да не се вписва толкова в картинката, бива допуснат заради способността си. Докато при тоталитаризмите виждаме нещо, което не е логичноизключително талантливи спортисти, които могат да постигнат много големи успехи, биват спирани само защото не са политически удобни. Да вземем за пример нацистка Германия, която към онзи момент има много добри гимнастици, които обаче са с еврейски произход, но в един момент стават неудобни и не ги пускат на олимпийски игри, въпреки че те биха спечелили медали за Германия. Въпреки това заради простата причина, че те не се вписват в идеологията, биват изхвърлени. Същото нещо се случва и в соца, но там е заради характера на спортиста. Дори ако е прекалено харизматичен, чаровен и по някакъв начин предизвиква интереса на публиката към себе си, също става неудобен. Има едно лице, което се налага, и то е на вожда.

 

Допингът е важна част от цялата система?

 

Напоследък все повече се убеждавам, че първите злоупотреби с допинг са поради незнание. Не са си давали сметка какво причиняват, а като са разбрали, не им е пукало. В началото е било напълно експериментално. Аз се занимавам с тези експерименти, неслучайно книгата ми се казва „Изобретяването на човека-машина“, интересуват ме първите опити за физическа „оптимизация“ на човека-машина. Отвратително е, че в началото са използвани медикаменти, познати от животновъдството.  До този момент такъв допинг не е бил прилаган на човешки същества, но понеже имал някакъв временен ефект върху животните - наддават на килограми, стават по-силни и прочие, се е сметнало, че може да се приложи и на хора. Това се вижда и е напълно документирано във филма на Адела Пеева „В Името на спорта”, има становища на лекари за спортисти, които загиват заради това. Факт е, че те са били третирани по този начин. Допингът до ден днешен е нещо много разтегливо и неясно. В книгата давам за пример Хайди Кригер, жена, която е третирана хормонално, за да има мъжки характеристики, в резултат тя постига по-добри резултати, но за много кратко време, печели много медали, но така и не стига до олимпийска титла, защото се разболява, не издържа просто, организмът й не издържа на това вмешателство. Много е тъжно, защото потърпевша е главно тя.

 

Доколко това вмешателство се случва със знанието и съгласието на спортистите и доколко е налагано от системата?

 

Водят се много спорове дали са знаели, или не. Първо, представете си едни деца, които на 4 години са вкарани в спортно училище. Целият им живот е спортът, треньорът, системата. И как може този човек да каже „не” на каквото и да е било. Как може да каже на този, който го е отгледал, че го трови умишлено. Напротив, на тях им се казва „И сега ще станеш по-силен.” и те наистина изведнъж стават по-силни и могат повече неща. В един документален филм на БиБиСи Хайди Кригер разказва точно това, че е можела да хвърля гюлето до безкрай, докато кожата от ръцете й не започне да пада, че не е усещала умора в мускулите. Когато не знаеш, че това всъщност те съсипва, си казваш „Ами, след като се чувствам по-добре, след като мога повече неща, защото не?”. Но според мен едва ли е знаела, че това ще й развали бъбреците. Едва ли са знаели, че от това може да умреш. Не са знаели за последиците. Възможно е треньорът й също да не е знаел. Знаели са със сигурност лекарите, които са прилагали медикаментите, и учените, които са ги измислили. Защото сега ние много лесно сочим с пръст треньорите и състезателите, но самите те няма как да знаят за последиците. Всъщност системата, държавата е тази, която е виновна. Тази тоталитарна държава, която умишлено е тровила тези деца. Отвратително е, че ние не си даваме сметка, че това са убийства. И ако погледнем колко хора загиват в резултат на това, статистиката ще е потресаваща.

 

Дали имаме пример за деца на висши партийни функционери, които стават спортисти и се подлагат на това?

 

Не, нямаме нито такива, нито пък имаме случаи, в които спортисти влизат в политиката, каквито примери имаме след 1990 година.

 

Но пък имаме спортисти, които са били бунтари и заради това в известна степен не са толерирани?

 

Да, или пък стават прекалено известни и дори и да не са бунтари, пак стават неудобни. Ако се превърнат в прекалено влиятелни публични личности и това не е програмирано от пропагандната машина, също биват недолюбваниГунди и Котков, Соколето и т.н. Особено при футболистите се случва. Друг начин да ги злепоставят е, като ги изкарат едва ли не малоумни и че нищо не правят, освен да тренират мускули. Знаете случката с Тодор Живков, който на 8 декември честити на всички студенти и после с насмешка вмъква: „Е, и на вас от ВИФ, и на вас честит празник!”. Отношението е повече от ясно…

От спортистите се е очаквало да са послушковци и чрез действията си да са пример за останалите. Когато това не се случва, те биват маргинализирани, представяни като луди, намират се компромати, че взимат допинг и пр. Когато имаш една държава и толкова добре организиран тоталитарен строй, е лесно да се случи. Всяка форма на протест бързо, бързо бива смазана.

 

А ролята на това тоталитарно наследство в спорта в момента?

 

Искам да подчертая, че събитията не са черно-бели. Не можем да казваме само, че всичко е лошо или че всичко е хубаво. Факт е, че ние имаме много добра тренировъчна школа, начин на трениране. И тя до ден днешен дава резултати. Самият факт, че изнасяме в чужбина толкова треньори в момента в художествена гимнастика, спортна гимнастика, волейбол, баскетбол, футбол, борба, бокс… Ние изнасяме треньори за целия свят. Същото е и с медалите, които печелим, като се има предвид цялата спортна система, която е разрушена, учудващо е, че печелим толкова много. Трябва да си даваме сметка, че държави по-богати и с много повече възможности не печелят никакви медали на Олимпийски игри. От тази гледна точка има положителни неща.

Създали сме система, която продължава да работи и да се развива.

Друг е въпросът дали тя нямаше да се случи и без тоталитарния режим. Защото примерно Спортната академия е създадена още 1942 г. Така че тя и преди това е факт. Положителното може да е това, че ние имаме тези добре развити треньори.

Отрицателното е част от режима, то не е само в спорта, а на всички нива. Първо, педагогическата система на Макаренко, която в голяма степен ни е сформирала всички нас. Примерно физическите наказания, унижаването с цел възпитаване, груповият натиск върху индивида. Да си част от групата и да не изпъкваш по никакъв начин, да си еднакъв, „равен“ с останалите. От друга страна, начинът на възприемане на случващото сетова, че ние не носим отговорност за действията сивинаги държавата е виновна, защото сме свикнали държавата да отговаря за всичко.

 

Дали според теб обществото проявява разбиране към труда, който полагат спортистите? Защото на мен ми се струва че напоследък ролята на спортистите, особено пък за световния спорт, е сведена до това да печелят и да забавляват. Лесно оплюваме даден спортист само защото е направил грешка или не се е представил добре на състезание. Такива примери има постоянно и те са част от целия бизнес със спортните медии.

 

Това може да го кажем и за политиците и артистите. Да, вярно че при спортистите е много по-сериозно, защото една грешка коства медал. Актьор, който играе лошо в едно представление, на следващото спокойно може да се представи по-добре. Една лоша рецензия винаги може да бъде „поправена” от следващата положителна.

Докато при спорта всичко е сега и завинаги.

През последно време ми прави впечатление, че специално при топ състезателите и особено на Запад, голяма част от медиите обръщат внимание на количеството труд, което труд полагат. Всеки може да види в YouTube как тренира Роналдо и това е тема на разговор. Достатъчно е 10 минути да погледаме, за да си дадем сметка за какъв къртовски труд става въпрос и въобще за какви усилия.

Пак повтарям, по времето на тоталитаризма това е скрито ние не знаем какво правят те. Единственото филмът на Адела Пеева показва момчетата, които клякат с щангите.

 

Те всъщност имат ли социален живот?

 

Не, гледайте филма на Пеева, показва нещата такива, каквито са.

 

Каква е мотивацията на твоите студенти да се занимават със спорт?

 

Моите студенти още от първи курс си намират работавсички са помощник-треньори, аниматори на морето, водят курсове и пр. Има всякакви възможности сега да се развива спортът. Това, което се опитвам да им кажа, е че не трябва винаги да гледат само професионалния спорт, защото от курс от 100 души 10 отиват в професионалния спорт. Просто такъв е пазарът. Останалите 90 обаче могат да имат прекрасна кариера и в масовия спорт. Да тренират деца, да тренират възрастни хора и хора с увреждания. Реализацията на студентите в НСА е много голяма. Има нужда от учители по физическо възпитание и последните няколко курса, с които работя, наистина искат да работят с деца, да станат добри учители. Според мен отношението към учителската професия се е променило. И това, което ме радва в момента, е, че все повече се работи и все повече се развиват училищните отбори, състезанията между училищата и пр.

 

Нещо да добавиш?

 Да не забравяме, че и към днешна дата имаме големи постижения в спорта. В художествената гимнастика, в леката атлетика, бокса и борбата и пр. Имаме сериозни успехи. Това, което прави впечатление и е много интересно за мен, е, че през последните десет години успехите идват от жени

женският спорт в България е на много добро ниво

и според мен тепърва там ще виждаме добри резултати. Нещо положително от времето на социализма е еманципацията на жените. Жените от много рано са интегрирани в спорта, в инженерните специалности, в медицинските и т.н.

Също искам да добавя, че не твърдя, че спортистите са машини, защото те имат влияние и могат да променят статуквото. Дала съм примери с Карлос и Смит, които през 1968 обръщат внимание върху чернокожите спортисти, въобще върху правата на човека. През 2012 Лелиса Десиса вдига ръка в подкрепа на Уромо, подтиснато етиопско малцинство, и с това си действие променя ситуацията. Има много примери, в които спортистите се борят за своята лична кауза, използват популярността  и символния капитал отива за спортистите, за да прокарат добри идеи. Всъщност големият проблем е, когато хората биват сведени до машини тренирани като машини, отглеждани като машини, използвани като машини. Това е проблем на човечеството въобще, не е тясно за спорта, а за всички нас. Имаме проблем с хуманността. Всъщност чрез спорта аз отправям това послание, което може да стигне до повече хора, защото спортът е нещо, което всеки разбира. Всеки ще разбере примерите, които съм дала, и се надявам да си помисли и за себе си. Дали не се превръща в машина. Човекът е уникално същество, всеки един човек е важен, ценен и човешкият живот е нещо безценно.

Автор
още по темата

още от Моята българска история