Между личността и идеологията

Литературата, която може да адресира както политическите репресии, така и личните ни демони


От Nadezhda Moskovska, публикувана на 1 февруари 2018

В Деня на признателност и почит към жертвите на комунизма „Моята българска история“ отново се опита да види големия разказ през призмата на личното свидетелство. Какво обаче се случва, когато излезем от пределите на историографията, дори от тези на микроисторията, и къде живеят общата памет и колективните травми? С какви инструменти разполага културата ни, за да ги осмисля и да се справя с тях? 

Съвременната българска литература не е загърбила страшното от не толкова далченото минало и предлага разнообразни и в различна степен задълбочени погледи в раните. Особено въздействащ е този, който Ангел Игов отправя към Народния съд и към съдбоносните избори, свързани с размирното време. Романът „Кротките“ показва не само картината, от която се интересува класическата историография, но и тази, която навярно се е виждала от Ючбунар. И го прави по начин, който заслужи една от най-важните награди за художествена литература у нас – „Христо Г. Данов“. 

Следващият откъс от книгата е публикуван с любезното съдействие на автора и на издателство „Жанет 45“:

 

Видеше ли свещта, Емил Стрезов все се питаше какво ли е правил в това време онзи надут като пуяк поет, с какво се е хранил и къде ли е ходил на почивка да диша чист въздух – може би в Чамкория, сред острия, щедър аромат на вековна борова гора, който народният обвинител можеше само да си представя, защото никога не беше стъпвал там. Цяло чудо, че изобщо се бяхте срещали, а? Че какво общо можеше да има между двама ви: вашите животи протичаха в съвършено различни посоки. И ето, дори сега Щилиянов натрапчиво отсъстваше от списъците с обвиняеми, а без неговото име те изглеждаха някак недовършени, празни. И след като търпя две или три седмици тази празнота, един ден обвинителят стана, отвори рязко прозореца с намерение да глътне малко въздух, но отвън неочаквано нахлу апетитната, ала така обидно неподходяща миризма на пържени кюфтета. Емил Стрезов изпъшка сърдито, затвори прозореца и седна обратно зад бюрото си. И какво, като го нямаше името на Щилиянов? Нали Крумов и Ценев го бяха насърчили сам да добави обвиняем в списъка.

Емил Стрезов, послушай. Ние знаем много неща. Знаем всяко кьоше и всеки вътрешен двор в нашия Ючбунар. Знаем керемидите по богатските къщи и как косо падат върху техния ръждивочервен килим последните лъчи на септемврийското слънце. Знаем къде в оная есен човек можеше да си купи прясно месо и хубаво червено вино. Знаем как сред леките момичета по смеха да разпознаем истинската мръсница, дето ще ти отвърти главата и ще те накара да я търсиш пак и пак. Знаем как трополят по паважа немските ботуши и как – руските, как го галят леките боси нозе на ония, дето не искат да бъдат чути. Знаем, че са смутни времената и че снегът ще бъде измамно бял, а мъглата – лютива. Знаем, че и денем, и нощем изчезват хора, както изчезваха и преди, както бяха изчезвали и по-рано. Знаем, че блажени са гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят. Знаем, че блажени са милостивите, защото те ще бъдат помилвани. Но не знаем защо се захвана с Щилиянов, какъв ти беше гълъбовосивият костюм, какъв ти беше бастунът от ясеново дърво, та вложи цялата си сила да запратиш във вихрушката тоя човек, когото всички други подминаха. Ростислав Щилиянов не беше роден за жертва, нито за палач; не бе направен за мъченик; нему се удаваше да танцува до среднощ с красиви жени с воали, да яде скъпи ястия и да пише албумни стихове; докато верноподаническите оди и пропагандните пасквили не му се удаваха и той ги забравяше на следващия ден, след като ги пуснеше в печата, а хонорарите пръскаше, без да му мисли; той имаше смътна представа какво иска от тоя народ и тая страна и смяташе себе си за част от елита ѝ, но при всяко положение готов да следва други, по-начетени и мислещи хора, с визионерски плам в очите, и то да ги следва само докато му е интересно. И заради всичко това твоите другари с червените ленти бяха пропуснали да го отведат дори когато им дойде на крака пред Дома на слепите; а ония, които им връчваха списъци с имена и снимки, великодушно бяха забравили за Щилиянов и ако някой им го посочеше, презрително биха махнали с ръка, биха рекли, че сред цялата тая мътилка, останала от фашистката държава, не можеш да си губиш времето с всяка дребна риба, колкото и да е взискателен народът в своя порив към правосъдие и възмездие; защото Щилиянов притежаваше блажената дарба да бъде незабележим и тъкмо затова, неразбирайки що за дар е получил свише, пъчеше гърди в гълъбовосивия си костюм и размахваше театрално бастуна си от ясеново дърво, току-виж някой му обърне внимание. Ти му обърна.

А междувременно Коледа наближаваше. И макар че това се усещаше повече по навалелия сняг и стегналия студ, отколкото по някакви празнични приготовления и украси, във въздуха витаеше някакво оживление. Поне така беше в нашата махала: ако ще да е война, купонна система и отечествен фронт, ючбунарецът си е ючбунарец и няма да остави никой празник непочетен. Дали от черната борса, дали от специалните доставки, или от някакви незнайни канали до село, появиха се наденици и суджуци, показаха апетитните си форми по дрипавите мокри улици и после бяха грижливо прибрани за самия коледен ден. Но докато мъкнехме отсечените в разсадника оттатък Коньовица дръвчета, от натежалото небе заваляха слухове: днес щял да започва първият процес на народния съд! Прибрахме надве-натри елхите и хукнахме през рехавия сняг към Съдебната палата. По пътя един трамвай оповести с бодро дрънчене появата си и ние се качихме: беше пълен с народ, във вагона миришеше на спарени мокри дрехи, на престояла пот и на подивяло любопитство. Заради снега и наближаващия празник няколко дни не се бяхме събирали на вечерната явка пред черквата и така бяхме изпуснали новините, добре че в Ючбунар всичко се научаваше, ако ще и да е в последния момент. Трамваят спря на колелото около Света Неделя и от него се вляхме направо в тълпата, устремена към съдебната палата. Стотиците крака бяха направили снега на лигава киша, жвакаха в нея и вдигаха сиви пръски навсякъде. Пред съдебната палата бяха изнесени високоговорители и от тях гърмеше уверен обвинителен глас, но хората изглеждаха объркани и като се заслушахме, отначало решихме, че има някаква шега, защото онзи говореше точно обратното на онова, което очаквахме да чуем. След малко стана ясно, че сме закъснели за откриването на процеса, че вече са минали няколко речи и сега говори царският съветник Лулчев, който хич не звучеше като да се защитава, ами беше направо сърдит и обиден, че са го вкарали в съдебната зала. Протестираше, че винаги действал като патриот, направил всичко възможно българският народ да понесе минимална вреда от неизбежното влизане на германска страна във войната – неизбежно, повтори, защото иначе немците щяха да ни окупират и днес цяла България щеше да е в развалини. Когато после още няколко души – съветници и министри – повториха същата работа, хората отвън започнаха да се поусмихват злорадо и да клатят глави: „Аха, да, всичките патриоти излязоха… Минимална вреда, ама къщата ми я отнесоха бомбите… А черните забрадки на партизанските майки?“. Обаче ехото от гласа на Лулчев някак си остана дори след като повторенията наслагваха върху думите му ръждата на страха и лицемерието. И когато на третия ден махнаха високоговорителите и милицията заварди входовете на сградата, та никой да не влиза без пропуск, разбрахме, че ще научаваме нещата пак по обичайния начин, който владеехме до съвършенство; успокоихме се и престанахме да ходим там, още повече че най-интересните обвиняеми се оказаха в Москва, а на другия ден беше Бъдни вечер.

Това беше първият съдебен процес: срещу регентите, царските съветници и министрите. По същото време пък в аулата на университета започнаха да съдят и депутатите. Важно беше, така разбрахме, да минат първо двата най-важни процеса, срещу най-големите виновници, които щяха да произведат най-голям ефект и в страната, и навън. Емил Стрезов и неговите папки с имена щяха да почакат до късната зима; но пък и там, представяхме си, беше нужно малко повече време да се посочат и издирят всички обвиняеми. Защото с министри и депутати е лесно: вкарваш ги вътре всичките под строй; а да събереш всички, съпричастни към фашистката пропаганда, е много по-мъчно и изтормозената физиономия на Емил Стрезов от ден на ден засвидетелстваше това. Все пак, в тези дни, когато се водеха първите два процеса и се подготвяха непосредствено следващите, той работеше по-малко: едно че в съдебната палата беше хаос и шум, пък и изгаряше от любопитство какво става в тържествената зала. Сметна, че засега е свършил достатъчно работа, за да си позволи малък отдих, да се възползва от пропуска си и да присъства на най-важното дело. А така щеше и да се понаучиш, нали Емил Стрезов, щеше да слушаш другите обвинители, да гледаш целия ред съдии – не буржоазни дърдорковци в черни тоги, а честни учители, работници, земеделци. Така правеха и твоите злокобни механични двойници, колегите от шестия състав на народния съд – оставяха засега работата си и влизаха в залата. Вътре имаше и други хора без пряко отношение към делото – бързо разбрахме, че от цяла България извозват до съдебната палата вдовици и майки с черни забрадки и ги нареждат по пейките, та погледите им да прогарят гърбовете на подсъдимите и да се срещат с тези на съдиите. Пернатите се защитаваха, говореха за царя, за немците и за патова ситуация, отричаха разпалено всичко, дето можеше да се отрече; адвокатите им размахваха документи, изискваха други документи и с прегракнали гласове надвикваха дюдюкането откъм залата; обаче високо над главите им погледите на съдиите се срещаха с погледите на майките и вдовиците и тия насъбрани погледи ставаха тежки, убийствено тежки, и увисваха като брадви над главите на доскорошните властници. Емил Стрезов слушаше и попиваше. Лицата на обвиняемите, по които с всеки ден, с всеки час все по-явно избиваше жълтеникавият обрив на страха, го изпълваха с отвращение. Но в същото време не снемаше очи от представлението, захласнат от зловещата му театралност, и предвкусваше мига, в който най-сетне и той ще се изправи да говори отпред по своето дело и с пълни шепи ще раздава възмездие. Емил Стрезов, народът ти беше дал властта да обвиняваш, да искаш присъди, да решаваш въпроси на живот и смърт. Ето сега наистина започваше да го разбираш и тази мисъл проветряваше ума ти, спарен от многобройните проверки, преценки и размазани имена. Сядаше до Лиляна – от другата ѝ страна се настаняваше Ценев, спокоен както винаги – слушаше безкрайните речи и пледоарии и просто се чувстваше добре. Тук нещата вървяха тъкмо както трябва. После, в края на деня, се изнизваше с всички други навън, тръгваше по заснежените улици и дишаше леко.

Автор
още по темата

още от Решения за България: Култура