Олимпийските амбиции на политическия ни елит

Или как България на два пъти се размина с домакинството на Зимни олимпийски игри


От Моята българска история, публикувана на 13 юли 2018

От днешна гледна точка може да изглежда куриозно, но в края на 80-те години България е сериозен кандидат за домакинство на Зимни олимпийски игри. Макар към онзи етап да има само един медал от този форум (бронз на Иван Лебанов в ски бягането на 30 км. в Лейк Плесид '80), страната има амбиции да домакинства състезания от най-високо ниво, за което говори приемането на Зимната Универсиада през 1983 и 1989 г., забелязваме ние от MOVE.BG.

Решаващият фактор се явяват първите успешно проведени зимни олимпийски игри в Източна Европа – тези в Сараево през 1984 година.

В комбинация с това София има важно географско предимство поради близостта на Витоша, което би способствало за по-лесната логистика.

Зимните олимпийски игри и амбициите ни за домакинство Панорама за кандидатурите на София, изработена от проф. Хайнрих Беран (Австрия)

 

Първите стъпки към приемането на зимни олимпийски игри е:

Решение № 844 на Секретариата на ЦК на БКП на 26 септември 1983 година, с което се одобрява предложението на Столичния народен съвет, БОК и БСФС за издигането на кандидатурата на София за домакин на зимните олимпийски игри през 1992 година. То бива потвърдено на 13 юли 1984 година с решение № 113 на Министерски съвет, което поставя конкретни задачи на създадения Инициативен комитет, Столичния народен съвет, както и на заетите с организацията министерства и ведомства. Решаващо за по-нататъшната дейност е заседанието на Политбюро от 16 април 1985 година, когато спортното събитие е първа точка от дневния ред. На него Инициативният комитет представя докладна записка, според която се очаква приходите от евентуални зимни олимпийски игри да възлизат на около 300 млн. долара, като към тях се прибавят над 60 млн. лева от организираните в страната лотарии, извънредни тиражи на Спортния тотализатор, монетни и филателни емисии, рекламиране на български производства и услуги и др.

Зимните олимпийски игри и амбициите ни за домакинство Пресконференция на Организационния комитет по кандидатурата на София за домакин на олимпийските зимни игри 1992 г.

 

Макар че не са предоставени конкретни цифри, е намекнато за внасянето на „десетки милиони долари“ от фирмите-спонсори на тези олимпийски игри.

Разходите за тези олимпийски игри се оценяват на приблизително 220-240 млн. лева. Андрей Луканов, който по това време е заместник министър-председател, излага своите бележки по докладната записка, на база на които подкрепата в крайна сметка е дадена. На първо място се отбелязва, че целта пред България е домакинството на зимни олимпийски игри да пропагандира стопанските възможности на страната и да доведе до ускорено развитие на планинския туризъм, а не да преследва само политически и идеологически цели. От тази гледна точка състезанията трябва да се провеждат и в Боровец, а самия курорт и град Самоков да бъдат на разположение със своята хотелска база. Изграждането на съоръжения извън Витоша се разглежда и в контекста на евентуалния екологичен проблем, по който „както компетентните държавни и обществени органи, така и софийската общественост проявяват подчертана чувствителност“.

Зимните олимпийски игри и амбициите ни за домакинство Обществен дебат, организиран от БОК, „Младежта на София и Зимните олимпийски игри през 1992 г."

 

Основна тежест в популяризиране на кандидатурата на София изиграва Министерство на външните работи.

През февруари 1986 година министър Петър Младенов утвърждава серия от мероприятия, целящи да представят в по-добра светлина българската столица. На българските мисии в чужбина е възложено да установят контакти с членове на МОК, международни федерации по зимни спортове, на националните олимпийски комитети, както и със спортни деятели, общественици и журналисти с влияние в зимните спортове. В самите посолства и консулства се предвижда оформяне на фотовитрини и фотокътове, като изпратените пропагандни материали трябва да бъдат своевременно доставяни на своите адресати. Часът на истината настъпва на 91 сесия на МОК в Лозана на 17 октомври 1986 година, когато трябва да бъде определен градът-домакин.

Освен София, кандидати са Албервил (Франция), Фалун (Швеция), Лилехамер (Норвегия), Кортина д'Ампецо (Италия), Анкъридж (САЩ) и Берхтесгаден (ФРГ). След първият кръг София води с 25 от 85 възможни гласа, но във всяко едно от последвалите 4 гласувания победител става Албервил, на когото е дадено домакинството за зимните олимпийски игри. Освен чисто обективните фактори, които натежават в полза на френския град, българите губят и битката зад кулисите. В разговор с българския посланик в Токио Ангел Ангелов японският член на МОК Чихару Игайя отбелязва, че липсата на дамско присъствие в българската делегация може да е натежала, тъй като те имат голяма роля в спортната дипломация.

„Ръководството на МОК и лично Игайя са против разточителството в подаръците и се вземат мерки, но тази практика така или иначе щяла да продължи (както се оказва впоследствие тя все повече се засилва). Ако българските подаръци са имали по-национален характер, например блузи с шевици, ефектът щял да бъде по-голям. Необходимо е да се вникне в психологията, навиците и предпочитанията на всеки член на МОК и да се прилага индивидуален подход към всеки от тях“, казва той.

София решава да използва натрупаната инерция и се кандидатира за домакин и на игрите през 1994 година. Решението за тях трябва да бъде взето по време на 94-та сесия на МОК в Сеул на 15 септември 1988 година. Повторно кандидатурите си представят Лилехамер и Анкъридж, а към тях се включва и шведския град Йостерсунд, В първия кръг София получава само 17 гласа, с което отпада от надпреварата, а победител става Лилехамер. Разглеждайки този казус трябва да имаме предвид че въпреки комерсиализацията на спорта, започнала в края на 80-те години, за всеки следващ домакин на летни или зимни олимпийски игри именно финансирането се оказва главният проблем. Показателно е, че домакинът на летните олимпийски игри през 1976 година Монреал успява да изплати дълговете си в размер на 1,5 млрд. долара чак през 2006 година. От тази гледна точка дори и кандидатурата на София да бе успешна, политическата и икономическа криза в края на 80-те и началото на 90-те години вероятно щяха да попречат на пълноценно домакинство на българската столица.

Зимните олимпийски игри и амбициите ни за домакинство

 

Авторът на този текст, Tеодор Борисов е докторант по съвременна българска история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Занимава се с темата за спорта като политика и пропаганда в социалистическа България. 

Участието му в петия епизод на „Историци и истории", в който говорихме за българския футбол и международната политика през социалистическата епоха, можете да видите тук

Автор
още по темата

още от Моята българска история