Портретът на Андрей Ляпчев - нарисуван от Атанас Буров

Една паметна реч на Атанас Буров за родения в Ресен български политик и общественик по повод навършването на шест месеца от смъртта му


От МOVE.BG, публикувана на 25 октомври 2017

 

Почитаемо събрание! Има люде, които приживе се ползват със слава, с почести, с реноме, поради качества, които привличат симпатии, но бавно, постепенно времето изтръква спомена за тях, и от тях, освен ако не са имали някои по-здрави и по-големи добродетели, не остава нито помен.

Има други люде, които нямат блестящи качества в смисъл да привличат тълпите и да се нравят на масите, които упорито са водили борба, често пъти предизвикващи отпори, огорчения, злоезичия и интриги, и които умират на поста си непризнати, неоценени. Но минаваме време, създава се перспектива, явява се възможност за по-правилна оценка, и постепенно тези големи люде растат в очите на общественото мнение, растат в преценките на бъдещите поколения, растат в историята на племето си, на народа си.

Е добре, покойният Андрей Ляпчев, със сигурност мога да кажа, принадлежи към тази втора категория. И колкото повече времето минава, колкото повече тая голяма фигура може да бъде гледана в нейните големи очертания, а не в непосредствените впечатления, тъй да се каже, от нея, толкова повече тя израства. И аз съм дълбоко убеден, че ще дойде време – то още не е дошло, когато, след стихване на страстите и след възможността да бъде видяна тази фигура, нейните истински очертания, в пълната перспектива между средата, в която е живяла, ще настъпи едно признание между всички в България, че Андрей Ляпчев е една от най-крупните фигури, които българската политическа действителност е създала.

Да се характеризира такава една крупна фигура в няколкото минути, които имам на разположение, с нужната пълнота, с нужната прецизност, е задача тежка. Затова аз ще се спра върху няколко най-характерни черти на човека Андрей Ляпчев.

Той бе преди всичко добър – първата черта, която го характеризираше. По всичко друго той бе българин – по добрината на своето сърце, той като че ли не бе българин. Той не знаеше да мрази, той не знаеше да отмъщава, той не знаеше да преследва, той неприятели нямаше в своето съзнание. Противници – да. Люде, с които води идейна борба – да. Но дори спрямо онези, които са го клеветили, които са били жестоки, несправедливи към него, дори към тях той злоба не таеше. За мене това е най-характерната черта и, може би, най-ценното качество човешко, което може да се притежава. А покойният Андрей Ляпчев го притежаваше в най-висока степен.

Втора черта, втора особеност: Андрей Ляпчев представляваше от себе си олицетворение на онова, което днес ние наричаме общественост. Той свой живот нямаше. Той свои лични интереси нямаше. Той забавления нямаше. Той спортове не обичаше. Аз мисля дори, че той не обичаше и изящната литература – сигурно, може би, той не четеше и романи. Целият му живот, всичките моменти на неговия живот бяха изключително погълнати от обществени мисли, от обществени чувства, от обществена дейност, от обществени цели.

Почнал като дете още, като гимназист в Пловдив, политическа бурна кариера, през целия свой живот той нищо не е направил, с никакви други въпроси не се е занимавал, никакви други житейски интереси не е имал, освен този: да служи на български цели, на български задачи, на български интереси. И самата му смърт като че ли дойде да увенчае тази функция на служба към страната си. Умиращ, в полусъзнание, последната му дума бе пак за България. Последният му завет бе: „Пазете конституцията, съдействайте за издигането на България в рамките на нейните закони!“ Склопвайки очи, той ги бе отправил върху образа на България, с мисъл за България, с воля до последното си издихание да бъде пак в полза на страната, на която той бе посветил целия си живот.

Трета черта, която го характеризира в моите очи, това бе дълбокото органическо и психическо равновесие на цялата тая фигура. В него противоречия нямаше. Той вършеше своята обществена служба не с мъка, не като някакъв дълг, не като някакъв товар, а като едно вродено в плътта му занятие, за което той се смяташе предопределен, за което нямаше в него двоумение, никакво противоречие, или какъвто и да било колеблив скептицизъм, в който и да било момент на неговия живот.

Тоя човек, хармонично създаден, уравновесен напълно, имаше удивителна работоспособност, която нито напредналите години, нито болестта, нито моралните огорчения, нито българската злоба, която съскаше покрай него или около него, не можаха да спрат, не можаха да намалят. Аз, като негов другар, си спомням моменти, когато той ставаше от болничното легло с температура 38-39 градуса, цял треперещ от треска, да дохожда в Народното събрание да отговаря на интерпелации, да стои там по четири часа и да издържа, при все че краката му трепереха.

Едно видимо противоречие, може би, имаше в тая крупна фигура: наглед студен, лишен от сантименталност, някакси крут, корав, недостъпен вътре - как да кажа, в неговата интимност, в неговата душа, той всъщност беше сантиментален. Само че той имаше сантименталността на ония люде, която смятат проявата на сантименталност като една слабост. Той таеше това дълбоко в своето сърце. Той изживяваше известни страдания мъчително, но ги изживяваше с външната фигура на невъзмутима коравина, спокойствие и равновесие. Аз съм имал случай да го видя да плаче – не поради лични обиди, не поради лични интереси, не поради накърнено негово самолюбие или на неговата амбиция политическа, а да плаче от мъка за България. Този корав човек, тоя българин, издялан от корав български дънер, имаше сърце, което дълбоко чувстваше, което искрено страдаше, но умееше да се крие.

Това са, според мене, почитаемо събрание, най-характерните особености на покойния Андрей Ляпчев. Към тия особености трябва да прибавя: една безмерна любов към България, една безмерна любов към племето си и една култура извънмерно широка, нагодена изключително, бих казал, към обществената служба, но засягаща всичките онези области, които е необходимо да се владеят, за да може един общественик в днешните сложи времена, които създават толкова тежки проблеми, да бъде на висотата на разбирането и на разрешаването на тия проблеми. Тоя човек, който бе учил в много университети, който познаваше няколко езика, който имаше личен опит от 40-годишна политическа дейност, тоя човек до последния момент на живота си продължаваше да се учи, до последния момент на живота си той четеше – и четеше само сериозни книги и списания по въпроси, които засягаха съдбата – политическа, стопанска и социална, на света, на големи и малки държави, на цялото човечество. Той се държеше непрекъснато в течение, както малцина от нас по-младите, на всички нови формули, на всички нови изследвания, на всички нови мисли върху обществените проблеми на новото време. Винаги въоръжен, винаги подготвен, с една феноменална памет, която му позволяваше във всеки конкретен случай да намери отговор, да намери за себе си решение, което не винаги казваше веднага, но което той често пъти оставяше на втори план, за да бъде подготвено постепенно, за да не възбуди веднага отпор, и по този начин да бъде осуетено неговото прокарване, с яка и упорита воля, рано или късно, по околни пътища, ако не по правия път, той идваше до прокарването на тия решения, които беше намерил.

Той беше винаги на висотата на положението: един дух винаги бодър и буден не само върху теоретическите проблеми, но и върху най-конкретните въпроси, които животът на България създаваше. Било като министър, било като водач опозиционер, той винаги веднага беше готов по всеки въпрос да формулира едно определено мнение, което носеше печата на здравомислието, на компетентността и на сериозността. Данък на демагогията той не плащаше. Той имаше моралния кураж да застъпва често пъти тезиси, които не се нравят – на народ, на обществено мнение, които не се нравят на улицата, ако щете, софийска. Той имаше тая доблест да остава понякога сам, за да дочака по-нататък времето и просветената преценка да му дадат право срещу временните увлечения на едни или други.

Това бе Андрей Ляпчев – фигура оригинална, мощна, цялостна, дълбоко морално и всецяло обществена. Тя изчезна, и всички вие, приятели и почитатели на покойния, или негови политически противници, чувствате, че нейното място и днес продължава да стои празно. И тая празнота, тежка за неговото семейство, тежка за неговите близки, е още по-тежка за българския народ, за българската държава, особено във времена като днешните, в които се искат силни личности, предани на страната си, ясно гледащи, реално преценяващи, умеещи да намират решения дори  на най-сложните проблеми.

Нека днес, шест месеца след неговата смърт, се преклоним още веднъж пред неговата светла памет. Нека продължаваме да се въодушевляваме от неговия пример и нека пожелаем на България и в бъдеще да ражда подобни синове.

Автор
още по темата

още от Моята българска история