Тъжните спомени на Никола Мушанов

Откъс от спомените на един български политик след 9 септември


От Моята българска история, публикувана на 9 септември 2017

Никола Мушанов е български политик, един от лидерите на Демократическата партия. Министър-председател е на три правителства е периода от 1931 до 1934 г. Участва в кампанията за спасяването на българските евреи и е министър без портфейл в последното българско правителство преди  9 септември – това на Константин Муравиев. След преврата е арестуван и осъден на 1 година затвор от „Народния“ съд. Помилван е и е освободен от затвора, но най-големите трудности за него тепърва престоят. Представеният тук откъс от спомените му е написан през 1949 г. и отразя изключително тежкото положение, в което са поставени той и жена му.

 

Говорейки за себе си, аз мога с чиста съвест да кажа, че не съм отбягвал да поема отговорност в дни, когато е било нужно и необходимо да се поеме такава за защитата на легитимните права на държавата. Но никогаж не съм превишавал мярка, нито съм се стремил да вземам повод, за да упражня жестокост или насилие. Ако съм бил длъжен да защитавам държавни интереси като управник, която защита е продиктувала упражнение на сила, то и в тая защита е проличавала човечност и справедливост. Човешките добродетели, с които се хваля, че притежавам, не са ме направили „епитроп“, а напротив, са ми послужили и като управник да мога да защитя легитимните интереси на държавата, като не съм се загубвал в крайности, мотивирани винаги с държавна необходимост. Не съм отделял държавника от човека и така съм служил по-честно на държавата и въздигал, а не дискредитирал престижа и авторитета на властта. Не ръка насилническа и беззаконна, а ръка силна със закона, силна с правото.

Друга дейност като министър аз имах от 2 до 9 септември 1944 г. Нея съм описал другаде. Посочвал съм мотивите и съображенията, които имах, когато приех да стана министър без портфейл в кабинета на Муравиев - аз, бивш министър-председател, в кабинета на когото бе министър Муравиев. Дейността ми също съм излагал по процеса на тъй наречения Народен съд. Няма следователно нужда тук да повтарям казани вече неща. И по тоя процес най-чистите подбуждения, доблестна дейност и смело предприета смяна на политиката на бившите германофилски кабинети бе квалифицирана като фашистка. Извратиха се фактите и се правеха изнасилени тълкувания, само да се достигне до виновност. Историята ще съди и аз съм убеден, че когато страстите утихнат и безпристрастието в преценката на фактите и обстоятелствата вземе връх, ще бъда зачислен не между престъпниците, а между страдалците.

Като излежах седем месеца в затвора, и то повече от времето в болницата, бях помилван. След излизането ми, заех се с организацията на партията, както и със списването на в. „Знаме“. На 21 октомври 1947 г. бях повикан в Държавна сигурност, дето ми съобщиха, че трябва да напусна София и да си избера място в провинцията, дето ще бъда въдворен. Не може обаче да се отива в Южна България и градовете Русе, Варна и Пловдив. Съобщих, че избирам Търново, и на 25 октомври тръгнах за Търново, дето пристигнах на 26-ти сутринта. Жена ми прокудиха една седмица по-късно, която била заставена в три дни да изпразни къщата и да предаде ключовете в Дирекцията на полицията. Голяма тревога вкъщи. Благодарение на близки и приятели студенти тази къща, мебелирана в период от петдесет години, трябваше да се изпразни в два-три дена. Особено тежък удар това бе за жена ми, която бе много привързана към къщата си. Аз, както и близките ни се чудихме как тя можа да преживее тия дни. Но, разбира се, сътресението, което това жестоко дело нанесе, не остана без последствие. Жена ми е разнебитена нервно и надеждата, която я крепи, е, че един ден ще влезе наново в къщата. Празни надежди, но добре е, че страдащите могат да си ги създават.

В Търново се настанихме с Дончо Смилов. Търновци не се показаха гостоприемни. Всеки отбягваше да приема в къщата си изгнаник от страх на неприятности и преследване. И останах със Смилов почти година и половина. Най-напред живеехме в общежитие, хранехме се наедно и посрещахме разходите си по наполовина. Горе-долу живяхме добре. То се знае, че е мъчно, дето две жени, две домакинства, живеят съвместно, особено в една кухня, но все пак караше се добре. От ноември 1948 г. се отделихме в домакинството, хранехме се отделно и оттогава отношенията се пообтегнаха, влошиха се и съвместното съжителство стана тежко, почти невъзможно. Търпението надвиваше, но няма по-мъчително съществуване от съжителството под един покрив на хора, които не се понасят, които не се зачитат и почитат, хора, които  са си чужди. Тук не желая да се впускам детайлно, за да си изкажа мъката, която тежеше на душата ми.

Сега идва пролет и ще трябва да си диря жилище. Този въпрос ме занимава сериозно. Покрай бедите, които ни сполетяха, човек, за да бъде горе-долу добре, трябва да има един кът, дето да се подслони и да бъде поне там спокоен. Аз, който обичах да стоя вкъщи и да работя в стаята си, удобството в жилището ми е най-важният въпрос. А ще мога ли да го наредя? Малко остана да видя дали ще сполуча. Моето положение е действително дурашко. Имам къща, но нямам къща, защото държавата я завзе и аз в нея не живея. Но имам къща. Не мога да строя друга, защото ще е втора, а законът не позволява. И трябва да остана без къща. И тъй, бивш министър-председател и жена му, които подариха къща в Русе, две къщи в Дряново, една в София заема държавата, остават без подслон и са по-долу от всеки циганин, който може да има свой коптор! В никой режим не би трябвало да се създава такова положение, при това на честни и почтени люде, които са работили за държавата и проявили обществено чувство. Но най-после това е третиране от държавните органи, за които аз съм нежелателен, реакционер, фашист, гражданин с малко права, ако не без права, съществуването на когото трябва да бъде в неволи, мъки и страдания, и то на напреднали години, но как може човек да си обясни тази апатия, незаинтересованост, пренебрежение дори на обществото спрямо един общественик, бивш министър-председател, избиран няколко пъти за народен представител от Търновски окръг, и то от опозиция?

Аз бих разбрал чувствата на оная категория правителствени, които се определят от тона, който се дава отгоре. За тях аз съм противник, нежелателен. Никому не е дошло на ум да се погрижи за мене и семейството ми, напротив, всеки би желал да прояви презрението си, ако не омразата, за да се класира между правоверните. Но голямата част от търновското общество не попада в тази категория. Аз съм убеден, че тази част ми състрадава, съжаляваме ме дори. В групови разговори и разсъждения надпреварват се кой по-вхвалебствени думи да изкаже по мой и на жена ми адрес. Сравняват ни с мъченици, оплакват съдбата ни, и то искрено, чистосърдечно. Лично мнозина са, които изказват състраданията си и почитта си към мене. Но всичко това скрито, плашливо, боязливо. Пасивни човеци. Нито у един не се появява кураж да се прояви явно, да ти засвидетелства почитта си и негодуванието си от незаконното третиране на един общественик. Та той да не би за своя вина да е гонен и преследван? Ако не вършеше обществена и политическа работа, той би бил свободен в дома си. Преследванията срещу му са само защото е бил политик. А всички ония, които са споделяли възгледите му, одобрявали дейността му, не чувстват ли, че и за тях той страда, че и те имат дял за неговите страдания, та да почувстват неговата съдба като част от тяхната съдба! Тогава те би имали поне куража да дадат утеха на този, който страда и за тях, като проявят характер и кураж да го подкрепят морално, не само чрез мърморене из кюшетата, но явно в срещи, в приеми, в услуги и явно проявена почит, дори явно споделяна отговорност. Няма такива хора. Доблестта е добродетел от миналото. Днес всеки се е свил в черупката си, бяга от всеки белег, който би му създал неприятност. Заврял се е и отбягва всекиго, за да не би да го сполети някоя пакост. Всеки те отбягва, като да си чумав, и бягат от зараза. Не за съмишленици говоря само, а и за най-дейни политически приятели. И те бягат. Никой не е дошъл да ме види, никой не се е заинтересувал дали имам нужда от нещо. Говоря за търновски приятели. Иначе от други места, виждам, идват приятели, интересуват се, изпращат продукти. Трогателно бе, когато една госпожа от средна ръка хора ми предложи 5000 лева. Аз не ги приех, но този жест ме трогна до сълзи.

За сегашно време мнозина биха намерили извинение в преследванията и насилията, които биха се упражнили върху им, ако манифестират близостта и приятелството си с прокудения и въдворен общественик. Та това е възможно и вероятно. Но тъкмо затова трябва повече кураж и поемане на риска за пострадване. Ами че ако нямаше такъв риск, то всеки би си платил лукса да бъде любезен, предан, внимателен. Надпреварвали се биха били. И най-слабохарактерните биха се проявили като най-предани, биха най-явно и шумно манифестирали тесните си приятелски връзки.

Пиша в тъжно настроение. На 30 януари, Антоновден, навършват се петдесет години от сватбата ни. Преди 50 години в Русе бяхме венчани аз и съпругата ми Райна на Антоновден 1899 г., кум ни бе Ив. Белинов. Кой би помислил тогава, че ще бъде „щастлив“ да доживее 50 години и празнува златна сватба. И наистина не е малък период от половин век, който една съпружеска двойка може да изживее. И такива случаи не са много чести. Аз очаквах с радост от няколко години изтичането на 50 години. Исках да празнувам този ден като един щастлив ден, толкова повече че никогаж не съм мислил, че ще го доживея. Мислех да свикам в София всичките си кумци, а такива имам тридесет и един, да свикам роднини и приятели и да им дам един банкет. Исках да проявя синтеза на живота си: да споделя мисли, преценки, размишления; да възпроизведа моменти на радости, на приятелства и интимности, въобще да прочета една доста голяма глава от книгата на моя обществен живот. И мечтаех за този ден. Уви! То било напразно! Всички илюзии отлетяха, всички възможности пропаднаха!... В този ден аз съм в Търново, изгнаник със съпругата си, подслонен в чужда къща, в една стая и отчужден от всички роднини, близки и приятели. Илюзиите ми се заместиха от печалната действителност. Тук никакъв празник не можеш да правиш. Няма с кого да се събереш. А и всички чужди! Никой не би почувствал значението на празника, който колкото е за юбиляря, толкова е и за всички участващи, защото той е и техен празник, свързан с едно щастливо събитие в живота им. Защо да помрачавам илюзиите си! Нека си пропаднат всецяло, за да имам надеждата, че пак може да възкръснат, ако е съдено да доживея по-свободни и щастливи дни. Днес ние със съпругата ми прекарахме един самотен, тъжен ден, като че погребвахме едно петдесетгодишно минало, вместо един весел и радостен ден, рядък в живота на едно семейство, в който се възкресяват спомени, се съживяват събития, се възстановяват младини. След многото неприятности и страдания убиха ни и един ден, рядък ден в живота на едно семейство, деня на златната сватба!... Ние с жена ми ще изживеем и тази тъга. Нито роднини, нито кумци, нито близки знаят, че тази дата си отмина. Не ще знаят, не ще споделят и тъгата ни. По-добре. Дано доживеем по-добри дни, когато ще можем да ги изненадаме с празненство за златната ни сватба, и то вече не на петдесета, а увеличена с няколко години, станала вече по-ценна и по-красива…

***

Новите условия на политическия и социален живот унищожиха всяка свободна проява на убеждения и мисъл. Свободен е само оня, който може да мисли според официалните клишета, издавани от властниците. При това положение никаква политическа дейност не може да развивам и ако това положение продължи, то поставя се край и на моята политическа дейност, както и на всички, които не могат да мислят „официално“.

20.06.1949 г. Няма вече що да отбелязвам като политическа дейност; тя е завършена не по нежелание или неспособност, а по невъзможност. И няма по-мъчително състояние от това да се чувстваш годен за работа, да имаш желание и амбиция да работиш, да дадеш съвет или да изкажеш мнение по много въпроси, особено във време, когато се руши старото и се съзижда ново, и опитността ти може да посочи възможното, а си отчужден, пренебрегнат, унищожен като гражданин, на когото намират вина дори ако се срещне с приятели и познати и размени няколко думи. С една дума, унищожен граждански човек. Не съм в затвор, но затворен е за мене светът. И действително, какво могъщо изобретение! Да не може да се срещаш с никого – никой не желае да се среща с тебе, защото го е страх, че ще бъде преследван; да не можеш да отидеш у никого, виждайки и чувствайки, че никой не те желае в къщата си от страх да не бъде обвинен, че общува с тебе, значи да си лишен от възможността да живееш с хора, да живееш обществено, да си „намален“, останал изолиран. И привидно никой никакво насилие не е извършил над мене, насилието е над унищожение нормалните условия за един обществен, обикновен обществен живот. А като прибавим и разписване три пъти на ден в участъка извън унижението, което човек чувства, натрапват му режим, който унищожава свободата на човека да се чувства господар на времето си и да разполага с него както желае.

Третиран съм като поданик без граждански права, като човек излишен, който е попаднал по недоразумение отнякъде в България, която не е негово отечество и чужда за него е земя…

На 3 юли 1949 г. вечерта, връщайки се вкъщи към осем часа, намерих милиционер, който ме покани да отида до участъка да се разясни въпросът по неразписването ми в 6 часа следобед. Казах, че съм се разписал. Исках да донесат книгата, за да докажа, че съм се разписал, но доде друг милиционер, който ми каза, че трябва въпросът да се уяси в участъка. Вън дъжд из ведро. Отивам. С влизането си в участъка, I етаж, съобщиха ми, че съм арестуван. Защо, за какво – не ми се каза. С едно такси ме отведоха в Държавната сигурност. Там намерих доста граждани, между които и демократите Иван Пелтеков, Буковски и др. Оставиха ме да преспя в коридора. На другия ден вечерта по етапен ред ни закараха на гара Трапезица. За къде? Никой не знае. Стигнахме в Горна Оряховица. Закараха ни в етапното комендантство. Вече бяхме над сто души – имаше и от Южна България. Настаниха ни в стаи малки. Много горещо. Оттам натовариха ни в трикласни вагони за Русе. В Русе пак в етапното комендантство, което се помещава в IV-етажното здание на Иван Стоилов. Изкачиха ни на мансарда. Аз се спъвах на всеки етаж, додето се кача, при хоканията на милиционера, че съм се преструвал. Престояхме там над 150 души. На сутринта ни натовариха на параход „Георги Кирков“ за Тутракан. (През нощта преминахме през Русе, останалите на „Георги Димитров“) Стигнахме в Тутракан, дето с камиони ни отправиха за Ножарево. В Ножарево стигнахме вечерта. Поставиха ни в едно помещение като за кинематограф. След един ден престой разпределиха ни по обекти. Аз попаднах с другари в Заград. Поместиха ни в една плевня, над яхър, в който имаше 15-20 говеда и толкова коча. Спахме на дъските. Бяхме над 120 души. Само вратите, входните, даваха осветление. Там престоях десетина дни. Групата, в която се числях, бе от около 20 души младежи, интелигентни и добри младежи. Тям отредиха работа да жънат. И аз ходих с тях два дни на близо един километър. Не жънех, но подавах ръкойки. Не можех да ходя. Дадоха ми служба помагач на готвача. След десетина дни намериха навярно, че съм на лека работа, преместиха ме в свиневъдното отделение. Там службата ми бе да бъда дневален и надзиравам десеттях майки на 81 свинчета, от един ден до един месец, да не би да смачкат някое. С пасенето на свине – 240, с прочистването на кочините и храненето на свинете се занимаваха моят началник Дими Димитров, адвокат от Павликени, и Мутев, студент от Севлиево, и доведеният свещеник Стефан от Св. Врач. Мене ме освободиха от тия дела…

***

Защо бях изпратен на лагер, не зная. Дали това изпитание бе последно – кой знае? Все таки на 78-годишна възраст бях изпратен в трудово общежитие. Много интересно ще бъде описанието на „едномесечното ми странстване“. Сега вече няма що да пиша. Преместих се от 1 септември в нова квартира, неудобна, но по-удобна от Заград. Тъжен край на една петдесетгодишна политическа дейност. Дали ще има още нещо да се пише?

10.10.1949 г.

Автор
още по темата

още от Моята българска история