Защитените зони и имат ли те почва у нас

Поглед към природозащитните инициативи в исторически план


От Ангел Златков, публикувана на 23 април 2018
  1. Идеята за опазването на природата и разумното използване на нейните ресурси е по-стара, отколкото обикновено си представяме. Един от най-ранните документи от нашите земи в тази област е Виргинската грамота на българския цар Константин Асен, с която се забранява безконтролната сеч в земите на спопския манастир „Свети Георги Бързи“. Документът е от втората половина на XIII век и отразява традицията за ограничаването на достъпа до сакралните местности и осигуряването на спокойствието в тях. Друг вид обособени територии представляват зоните за лов на висшата аристокрация, в които се насърчава опазването и развитието на популациите на определени животински видове и се ограничава човешката намеса до минимум.
Национален парк Йелоустоун, Уайоминг, 1898 г.

 

Модерната концепция за защитената територия като подход за опазване на дивата природа и културно-историческото наследство се появява след Индустриалната революция като реакция на социалните промени и проблеми в западните общества. Националният парк Йелоустоун е една от първите създадени подобни зони в света. Обособен е през 1872 г. от президента Юлисис Грант с цел да се предотврати продажбата на земя в него и да се запази уникалната му природа. През следващите години се провеждат редица срещи на международно ниво, в които се обръща специално внимание на щетите, нанесени на природата в следствие на индустриализацията, и се изготвят общи мерки за опазването на световното биоразнообразие. Тук ще се спрем върху развитието на природозащитата в България и по-конкретно върху създаването и категоризацията на защитените зони в страната ни.

Темата за богатството на българската природа и необходимостта от опазването му се появява на страниците на възрождентския печат в годините непосредствено преди Освобождението, но първите по-сериозни мерки са предприети след създаването на Княжество България. Те са насочени против безконтролната сеч в горите и ограничават износа на дървен материал от страната. Съществен проблем през този период е широкото разпространение на ловджийството поради наличието на много оръжие в населението, но постепенно се създават ловджийски дружества, които регулират лова. Със завръщането в Княжеството на първите български биолози, завършили образованието си в престижни европейски университети, започват системни природозащитни действия и се основават множество залесителни дружества.

В символ на борбата срещу бракониерството се превръща горският служител Васил Попов, който дава живота си в името на опазването на природата. Старозагорецът, завършил Лембергската висша горска школа в днешния град Лвов, си навлича редица неприятности в продължение на години поради съпротивата си срещу погазването на законите и унищожението на горите. В навечерието на Балканските войни през 1912 г. той е убит в с. Чепино, месец преди да трябва да свидетелства срещу бившия министър и заслужил строител на съвременна България д-р Никола Генадиев по обвинение за контрабанда с дървен материал.

 

За организирана природозащитна дейност в страната може да се говори след 1928 г., когато е учреден „Съюз за защита на родната природа“ с първи председател академик Стефан Петков. Като основна цел в устава му е посочено:

„Целта на съюза е да действа за защита на родната природа в нейната цялост и за запазване на редки и характерни обекти – природни паметници – от живата и мъртва природа. Той си поставя за задача като работи за постигането на тая цел, чрез събуждане на необходимото съзнание в широките маси, да ги привлече към съдействие, за да може съюзът да се превърне в една общонародна организация.“

Първата защитена територия в страната е местността „Растьово“ (дн. Храстово) в Западните Родопи, обявена с постановление на Министерството на земеделието и държавните имоти като строго охранителна местност през 1931 г. Благодарение на това в нея все още е запазена вековна борова гора с възраст на дърветата от около 450 години. Две години по-късно се обособява и „строго охранявана държавна гора“ в местността Силкосия в Странджа планина. В нея се срещат вековните букови гори от редкия вид източен бук, както и вечнозелени храсти като странджанската зеленика и странджанско бясно дърво. Изключително богата е и флората в местността – установени са повече от 50 защитени животниски вида.

 

Масив Витоша, гледка от Плана планина Масив Витоша, гледка от Плана планина

 

През 1934 г. с постановление на Министерски съвет е създаден и първият природен парк не само в Царство България, но и на Балканския полуостров – природен парк „Витоша“. Той обхваща голяма част от планината Витоша и дава подслон на 148 ендемитни вида за България и нашия полуостров. През различните сезони в него могат да се наблюдават повече от 200 вида птици, а в спокойните места в планината все още се срещат едри бозайници като благородни елени, мечки и вълци. През последните години бяха извършени успешни действия по реинтродукцията на балканската дива коза в парка, изчезнала от този регион преди около столетие.

Благодарение на настоятелните постъпки на Съюза за защита на родната природа, през 1936 година е приета Наредба-закон за защита на родната природа, с която се въвеждат 4 категории природозащитни зони в страната: резервати, народни паркове, природни паметници и природно-исторически места, в които са предвидени специални планове за управление. До края на Втората световна война в България се обособяват 8 народни парка и 8 резервата, а в последвалите мирни години броят и площта на защитените територии са чувствително увеличени. Наблюдава се развитие в природозащитното законодателство, а специална Комисия за защита на природата към Българската академия на науките провежда редица теренни изследвания и издава значителна по количество литература. През 1976 г. страната се превръща в осмата държава, подписала Рамсарската конвенция за опазването на влажните зони, дадено е и началото на ежегодното Среднозимно преброяване на водолюбивите птици. Важен етап в систематизирането на събраните научни данни представлява издадената през 1984 г. първа „Червена книга“ по инициатива на зоолога Николай Боев.

 

Червен ангъч - един от обитателите на защитена зона „Мандра-пода” в областта на Бургас

 

Положителните тенденции в развитието на природозащитното движение и увеличаването на броя на защитените местности продължава и след демократичните промени в страната. Възможността за осъществяване на контакти със западните природозащитници и използването на техния опит довежда до подобряване на ефективността на дейностите. Основават се стотици природозащитни организации, които се специализират в опазването на конкретни видове или местообитания. Чрез редица законодателни актове се въвеждат мерки за съхраняването на природното богатство, а през 1898 г. е обнародван и Законът за защитените територии.

 

Мързевски дол край село Кондолово, резерват "Силкосия"

 

Законът за защитените територии определя взаимоотношенията между институциите, отговорни за обособените територии и гарантира по-ефективно опазване на природата и местните интереси. В член втори е определена неговата цел: „опазването и съхраняването на защитените територии като национално и общочовешко богатство и достояние и като специална форма на опазване на родната природа, способстващи за развитието на културата и науката и за благополучието на обществото“, и е направено важното уточнение, че: „опазването на природата в защитените територии има предимство пред другите дейности в тях.“

Според закона защитените територии са предназначени за опазване на биологичното разнообразие в екосистемите и на естествените процеси, протичащи в тях, както и на характерни или забележителни обекти на неживата природа и пейзажи. Разделени са според различните си особености в шест категории: резерват, национален парк, природна забележителност, поддържан резерват, природен парк и защитената местност. Всяка от тях има собствен режим на управление. Към 2014 година броят на защитените територии в България е 1014, а общата им площ представлява 5, 27% от територията на страната.

След приемането на България в Европейския съюз тя става част и от общоевропейската мрежа от защитени зони „Натура 2000“. Местата, които попадат в нея, се определят от българското правителство според две директиви на ЕС: Директивата за хабитатите и Директивата за птиците. Първоначалното предложение на Министерството на околната среда и водите включва 33% от територията на страната, като в тях попадат и частни имоти, което предизвиква силно недоволство сред част от собствениците и потенциалните инвеститори. Въпреки това по-голямата част от мрежата вече е изградена, но редица важни места все още не са включени в нея. Една от значимите зони, които и днес остават извън Натура 2000 е територията на Орнитологично важно място „Рила“, която е извън границите на националния и природния парк.

 

 

Опазването на природата е постоянен процес, в който обществото се сблъсква с различни предизвикателства. За да е успешен, е нужно, както още през 1928 г. отбелязва Съюзът за защита на родната природа, събуждане на необходимото съзнание в широките маси, което да ги привлече към съдействие. Чувството за лична отговорност стои в основата на природозащитната дейност. Затова през следващите месеци ще ви разказваме повече за различните защитени зони в България и техните обитатели.

Автор
още по темата

още от Моята българска история