Векът на устойчивата трансформация

Устойчиво развитие или векът на устойчивата трансформация - MOVE.BG

Как идеята за устойчиво развитие еволюира до определящ фактор за националните и регионални политики? В дните преди конференцията „Устойчивото развитие като водещ принцип през 21 век“ – за очакванията, целите, трансформацията и ролята на цяло едно поколение

Апостол Дянков

Имам честта да принадлежа към поколението, израснало в пика на информационната революция. Докато преминавах от 4 в 5 клас, Intel смени процесорите си 486 с Pentium. Влизането ми в гимназията съвпадна с ранното навлизане на интернет в България. На церемонията по дипломирането ми състуденти си правеха селфита с първите телефони с камера и ги споделяха в току що създадения Фейсбук. Съмнявам се, че някое друго подрастващо поколение е преминало или ще премине през подобна технологична трансформация на личния живот и хоризонтите си.

Още в университета някой ми каза, че благодарение на информационната революция професията, която децата ми ще имат един ден, вероятно ще бъде измислена, след като се родят. Оказа се вярно не за децата ми, а за мен самия.

Сферата, в която избрах да уча и впоследствие да се специализирам, беше „изобретена“ от ООН на Конференцията в Рио де Жанейро през 1992 г. и наречена с тромавото и противоречащо на себе си име „устойчиво развитие“. От една страна – „устойчиво“, за да се гарантира просъществуването на критично важните видове и екосистеми на планетата. От друга страна – „развитие“, за да дадем шанс на по-бедната част от човечеството да достигне стандарта на живот и демократичните институции на обществата, които традиционно смятаме за „развити“. Приетата от ООН дефиниция на устойчивото развитие в едно изречение е „задоволяване на нуждите на настоящото поколение, без да се ограничават възможностите на бъдещите такива“.

През следващите 20 години от дефиниция на хартия фразата „устойчиво развитие“ еволюира в един от „хоризонталните“ принципи, върху които се полагат националните и регионални политики, и трайно навлезе в жаргона на институциите, медиите и партийните платформи. Днес сякаш всеки западен политик е наясно „как се прави“ устойчиво развитие, а дори в България изразът извиква в съзнанието ни пазарски списъци с популярни и непопулярни инвестиционни мерки и реформи, основно в екологичната сфера.

Разбира се, нищо отдавна не е толкова просто.

Законът на Мур вече не описва толкова добре прогреса на информационните технологии, растежът на икономиките върви на тласъци или е в застой, а някои от вчерашните развити държави сякаш вървят обратно към развиващите се. Неяснотата по отношение на „устойчивия“ компонент на развитието е болезнено откроена в България – в икономически, екологичен, енергиен и дори демографски план. Едва ли можем да определим процесите, обхванали страната ни, като еднозначно способстващи за подобряването или дори за съхраняването на качеството ни на живот в дългосрочен план.

Навън новините не са изцяло лоши. Изменението на климата остава остра заплаха за цивилизацията (по-опасна дори от тероризма), но световните лидери са на път да постигнат глобално споразумение. През последните месеци виждаме третата в историята пандемия от заболели коралови рифове, но в същото време през настоящата година бе защитена по-голяма площ от повърхността на планетата, отколкото през всяка предходна.  И докато все по-големи части от топящия се Арктик са претърсвани за нефт, през 2014 г. за първи път в историята на индустриалното човечество бяха добавени повече гигавати зелена енергия, отколкото всички „мръсни източници“ взети заедно.

Тези разнопосочни тенденции не могат да бъдат разбрани от гледната точка на досегашния ни опит с постепенен икономически прогрес, комбиниран с поетапно увеличаване на натиска и рисковете за екологичните и социални системи. Нужно е ново основополагащо понятие. Най-общо казано, трябва да захвърлим старото си разбиране за „растежа“ като основен двигател на всички останали процеси и да го заменим с парадигмата на „трансформация“ – без оглед на нейната посока и без ограничение в областите, които тази трансформация засяга.

Парадигмата на „устойчивата трансформация“ няма как да е чужда за мен и моето поколение

. Целият съзнателен живот на връстниците ми е преминал в период на такава. Ако днес съм на 30 години и карам емитиращ токсични газове дизелов автомобил, няма причина да не съм уверен, че най-късно след 10 години ще карам екологичен електрически, при това такъв, който се управлява сам. Очакваме, че трансформацията ще се случи не само в рамките на нашия живот, но даже преди да излезем в пенсия. А защо не и утре – само преди месец Tesla Motors превърна всички вече продадени коли от серията S в почти напълно автономни – и то със свалянето на един единствен софтуерен ъпдейт!

Разбира се, медалът има и обратна страна. Трансформациите се случват неравномерно, невинаги и не навсякъде. Очакването за регулярни зелени постижения и иновации поставя индустриите под натиск и ги кара да взимат съмнителни решения – като например (сравнително) щадящите климата, но бълващи азотни оксиди дизелови двигатели на Фолксваген.

Неравномерният аспект на трансформациите е видим навсякъде.

В българската провинция често се виждат модерни фотоволтаични паркове в съседство с гета от фургони без ток и течаща вода. В рамките на един град – Рио де Жанейро – се строят ултрамодерни и зелени спортни съоръжения само на няколко километра от най-опасните и размирни фавели в Южна Америка. Каква невероятна ирония с оглед и на факта, че точно Рио е родният град на вече споменатата и толкова фундаментална (и дори изтъркана) фраза „устойчиво развитие“.

За щастие светът започва да се адаптира към новата реалност на устойчивите трансформации от 21 век.

Амбициозно ново начало бе дадено този септември в Ню Йорк, когато повече от 150 световни лидери приеха новите цели за устойчиво развитие (SDGs) до 2030 г. и глобален механизъм за наука, технологии и иновации в изпълнение на целите.

Драматична заявка дава още самото заглавие на т.нар. Agenda 2030 – „Да трансформираме нашия свят“.  За разлика от досегашните цели за устойчиво развитие (т.нар. „хилядолетни цели“ МDGs), новите 17 общи и 169 конкретни цели включват повече от гръмки и категорични послания от рода на „да изкореним бедността“, „да премахнем глада“ и „да прекратим загубите на биологично разнообразие“. Този път под всяко послание стоят един или повече количествени и измерими индикатори – като например площта на устойчиво управляваните гори или достъпа до компютри за децата в основните училища.

Всичко това сигурно звучи повече от чудесно за ушите на българския гражданин и българския политик, които се радват, щом има обща воля за решаване на проблемите от „началниците отгоре“. Целите на ООН действително задават някаква рамка на необходими мерки и реформи, както и измерение на солидарност, което трябва да проявим вътре и извън собствената ни държава. Те обаче не са поредният влак, в чиито последен вагон някак ще успеем да се качим, подтичвайки по перона. За да имаме зелени и социални трансформации в нашата икономика и общество, ще трябва да напрегнем целия ресурс от мисъл и воля, на който сме способни.

А ние, разбира се, сме способни.

Опитът на моето поколение с живот в средата на устойчиви трансформации ми дават увереност, че можем да се справим. Стига да поискаме.

Апостол Дянков е експерт в областта на зелената икономика и климатичните промени. Работи с държавната администрация, неправителствения сектор и различни индустрии за прилагане на нисковъглеродни и екосистемно-базирани решения. Апостол е също старши консултант в denkstatt  и член на Коалиция за климата – България, както и съветник на MOVE.BG по темата за устойчиво развитие.

MOVE.BG