Защо е важно да говорим за жените в историята?


От Моята българска история, публикувана на 8 март 2017

Осми март не е празник на зюмбюлите, обвити в целофан, на ведомствените банкети „за колежките“ и романтичните подаръци за „благоверната“. Зюмбюлите, банкетите и подаръците не са нещо лошо сами по себе си, но осми март е повод да се замислим за няколко по-големи и належащи въпроси.

 

Феминизъм и статистика

Осми март повдига въпроса дали мястото на феминизма е в архива на историята. От една страна жените в България отдавна имат равни права с мъжете по закон, а дори и привилегии като по-ранното пенсиониране и някои родителски права. (Тук е мястото да поясним, че феминизмът се бори за равноправие. Привилегиите в законодателството са остатък от традиционни патриархални схващания.)

От другата страна стои статистиката. Всяка четвърта жена в България е жертва на домашно насилие и според 49 % това е личен или семеен проблем, а не на цялото общество. Добавяме и данните на НСИ, според които жените в страната печелят средно 21 % по-малко от мъжете годишно и получават 29 % по-ниски пенсии, въпреки че са по-високо образовани като цяло. Наскоро нашумелият факт, че България е сред първите държави в Европа по брой жени – учени (50 %) също е част от тази статистика. Научната работа често е нископлатена и като други такива сектори, тя се феминизира. Тези цифри сочат, че в борбата за равноправие, дори да не искаме да я наричаме феминизъм, има да извърви още дълъг път.

Равноправие в цифри
Create line charts

 

Женските движения

В такъв момент е важно да познаваме пътя, който вече сме изминали – историята на женското движение – и да знаем как и кой е отвоювал свободата, която имаме за даденост. Защото ако на трети март празнуваме освобождението на цяла нация, то на осми март празнуваме свободата на 50 % от човечеството. И както познаваме лицата на Левски, Ботев, Раковски, следва да познаваме лицата на суфражетките, да има улици с техните имена и паметници.

В световен план осми март се свързва с борбата на жените за право на глас и за по-добри условия на труд. Няколко различни събития от началото на 20 в. в САЩ и Европа са сочени като начало на традицията осми март да обединява усилията на жени от цял свят. Вероятно най-бурният 8 март е този през 1917 г., когато от стачка на текстилни работнички в Санкт Петербург ескалира и дава началото на Февруарската революция (събитията се развиват на 23 февруари стар стил). Скоро след това СССР обявява осми март за официален празник.

Ролята на социалистическия режим за правата на жените е противоречива. От една страна след 1944 г. режимът въвежда мерки за нормативна и професионална равнопоставеност. От друга страна, между 1944 – 1989 г. историята на женското движение е забравена и остава в сянката, която се хвърля върху предходния период. Историческите изследвания по темата почти изцяло датират от 1990 г. насам.

Борбата на жените за равни права преди 1944 г. е малко позната, защото историята на България в първата половина на 20 в. като цяло е малко позната. Периодът е слабо застъпен в училище и разказът за него е доминиран от световните войни, балканските войни и „националните катастрофи“. Но това е и период, в който са отвоювани основни свободи, в който България прохожда като национална държава.

 

Старите героини на новото време

Историите на жените дават човешки облик и нова перспектива върху историята на България от началото на 20 в. Тук срещаме жените, които не се вписват в познатите роли на саможертвената българка – майка, баба, съпруга. Те са в историята заради собствените си постижения – книгите, картините, сградите и прецедентите, които са създали.

Надежда Станчова, секретар на българското посолство в САЩ, е вероятно първата жена – дипломат в Европа, според съвременна статия в сп. Тайм. По-рано работи като сътрудник и преводач на Александър Стамболийски при подписването на и преговорите да бъде смекчен Ньойския договор. Стамболийски, впечатлен от нейния талант споделя, че Надежда Станчова говори осем езика и умее да пази дипломатически тайни на всички тях.

Елисавета Карамихайлова, първият български ядрен физик със специализации от водещите за времето лаборатории във Виена и Кеймбридж и с международно признати трудове, се явява на конкурс в Софийския университет три пъти преди да спечели и впоследствие да стане професор.

Бистра Винарова, първата българска художничка – експресионист учи в Дрезден, Мюнхен, Берлин и Виена и работи в кръга на европейските експресионисти Оскар Кокошка, Ото Дикс, Конрад Феликсмюлер. След първата ѝ самостоятелна – и много успешна – изложба на графика във Виена през 1923 г. съвременни писатели от ранга на Райнер Мария Рилке и Никос Казандзакис посвещават стихотворения и пишат развълнувани отзиви за нейни творби. Изкуството ѝ е определяно като „мост между българското и модерното европейско изкуство”. След 1944 г. Бистра Винарова и Симеон Радев са маргинализирани, както повечето семейства на интелектуалци и политици, останали живи. Винарова рядко е допускана до изложби. Заради това нейното изкуство е слабо познато, а приносите ѝ намират признание късно.

Сходна съдба срещат и други художнички и писателки, които не се вписват в канона на социалистическия реализъм след 1944 г. Фани Попова-Мутафова е осъдена на седем години затвор от т.нар. Народен съд по обвинения във „великобългарски шовинизъм“, след което е принудена да пренапише части от произведенията си, за да бъде реабилитирана през 60-те години със завръщането на патриотичната идеология. На есеистката и преводачка Жана Николова-Гълъбова е забранено да публикува след 1944 г., но тя не спира да пише и превежда. „Аз съм много силен човек и нищо досега не е успяло да сломи идентичността ми преди всичко на човек и на човек на перото и науката,“ обяснява години по-късно.

Космополитни и ерудирани, упорити въпреки всичко, много от българките от началото на 20 в. могат да бъдат съвсем актуални героини днес. Техните биографии, както и историята на женското движение, ни учат, че големите промени не идват без борба. От нас зависи дали ще ги опознаем.

Включи се в кампанията „Жените, които създават история“: през целия март ще пишем и споделяме историите на българки с приноси в науката, изкуството и обществената сфера. Можеш да разкажеш история във виртуалната карта на www.myhistory.bg, да напишеш или редактираш статии в Уикипедия (тук сме събрали списък с жени и информация за тях), да дойдеш на Редактон на живо на 11 март, или да споделяш постовете от страницата на Моята българска история.

Автор
още по темата

още от Актуално